— Може би е било точно така?
Володка ме погледна неспокойно и каза:
— Не, ти я чуй. Сложи си я на ухото.
Вдигнах раковината — беше тежка и бодлива — и я допрях до бузата си. И веднага ме заля ритмичен шум. Океански вълни равномерно налитаха върху полегат пясъчен бряг. Сякаш още малко — и откъснатите от гребените им пръски щяха да попаднат върху лицето ми. Затворих очи — усещането за близост на море стана пълно… И изведнъж ми се стори, че Володка произнесе някакви думи. Погледнах го, без да свалям раковината. Не, Володка мълчеше и ме гледаше втренчено, тревожно. А думите прозвучаха отново. Те си пробиваха път през шума на океанския прибой. Отново. Отново… Отначало почувствувах само, че това са човешки думи. После разбрах какво казват и веднага познах гласа.
„Ела, както преди… Ела, както преди… Ела, както преди…“ — зовеше ме от един чужд свят моят далечен приятел — тръбачът, командирът, рицарят Валерка…
Изглежда, много дълго бях слушал, защото в тревожните очи на Володка се появи нетърпение. Свалих раковината:
— Володка, ти чу ли в нея някакви думи?
Той примигна объркан:
— Мислех, че само ми се е сторило… Това възможно ли е?
— Възможно е!
В мен се появи странното усещане: скоро сигурно ще се случи нещо необикновено. Но не чувствувах вълнение. Напротив, обзе ме спокойствие, дори някаква сънливост. Седнах на стола пред Володка и казах усмихнат:
— Тази раковина не е била за теб… Просто те не са знаели, че сме си сменили квартирите.
— Кои? — попита Володка и седна по-близо до мен.
— Аз ти разказвах, помниш ли? За Града, за барабанчиците, за Канцлера… За Валерка и Братлето. Ти сигурно си решил, че всичко това е приказка?
Той взе раковината, притисна я до ухото си:
— Зове…
Аз кимнах.
Володка ме гледаше настойчиво:
— А как се стига дотам?
Вдигнах рамене:
— Разбираш ли, Володка, преди той сам идваше при мен…
— Значи ти не знаеш пътя?
„Пътят — помислих си аз. — Но това не е път. Това е начин за преход в един неизвестен свят: може би приказка, може би друга галактика. Навярно има някакви особени закони, но аз не съм ги изучавал. До тях ли ми беше там?“
— Не знам — казах аз. — Сега не знам.
— Но ти трябва да знаеш!
— Всеки път беше по различен начин. Сигурно е нужно някакво място. Някакво особено място…
— Място ли?
— Да. Място, през което може да се стигне дотам.
— Място… — повтори Володка.
Той отново седна на коленете ми и ме погледна отдолу нагоре:
— Само недей да ми се смееш или да спориш… С мен веднъж вече се случи същото, като с тази раковина. Знаеш ли, има една такава улица. Понякога ми се струваше, че в края й има море… Всъщност няма нищо. Е, има храсти и трева. Но вървиш и все ти се струва, че морето ей сега ще се покаже. Дори миришеше на водорасли. А ако си затвориш очите, все едно че си на брега. И шум…
— А ти отивал ли си до края на улицата?
— Не съм — Володка сърдито завъртя глава.
— Защо? Страх те беше, нали?
— Не, ама… Всъщност да, страх ме беше. Че ще се излъжа…
— Какво пък, Володка… Може точно това да ни е нужно.
Той скочи:
— Ами да тръгваме!
— Още сега?
Володка много се учуди:
— Че можем ли да чакаме?
Аз тръснах глава. Наистина, какво ставаше с мен? Какво беше това сънливо замайване? Или наистина остарявам и оглупявам по малко? Може би сега е ценна всяка секунда, а ние седим и разсъждаваме!
— Обличай се — казах аз на Володка и слязох в своята квартира.
Сложих си ботуши и брезентов шлифер, пъхнах в джоба си тежкия ловджийски нож — подарък от приятелите, с които ходих на поход в Кавказ. Може би нямаше да потрябва, но… При тази мисъл белегът леко ме заболя. Парна ме тревога за Володка. Но знаех, че няма смисъл да го убеждавам да остане. При това не знаех пътя…
Володка ме чакаше. Вместо разкиснатите от дъжда сандали си беше сложил стари кецове, а върху фланелката — оранжев анорак с качулка. Приличаше на яркооранжево тънкокрако джудже, което излиза от тайнствена пещера и носи за някого подарък — вълшебна раковина.
Аноракът беше тънък, от лек плат. Искаше ми се да кажа: „Ще измръзнеш, глупчо“, но Володка ме гледаше толкова сурово и нетърпеливо, че премълчах.
3.
Изобщо не помня как стигнахме до гарата. Като че ли мигновено се оказахме във вагона на електрическия влак. Беше празен. Лампите светеха ярко. По бузите на Володка блестяха дъждовни капки, следите им обсипваха анорака като тъмни звездички.
Седнахме един срещу друг на жълтите лакирани пейки. Влакът сякаш бе чакал само нас: меко се разтресе и набра скорост. Черна като катран тъмнина веднага облепи стъклата отвън.
Володка седеше изправен и дори някак строг. Беше сложил раковината върху блестящите си от дъжда колене, гледаше пред себе си и мърдаше устни, като че ли тихичко си повтаряше важен урок.
— Володка — повиках го аз, — дълго ли ще пътуваме?
Той трепна:
— Какво? Не, не много.
Допря раковината до ухото си и се усмихна:
— Говори. Дори като че ли по-високо.
Аз също я послушах. Може би не по-високо, но все така неуморно и настойчиво звучеше гласът на Валерка…
Наистина не пътувахме дълго. Дори тъмните звездички не успяха да изчезнат от анорака на Володка. Не знам какво беше успял да различи той в мрака зад прозореца, но изведнъж скочи и ме дръпна за ръкава. В мига, в който излязохме в преддверието, спирачките изсъскаха и вратите се разтвориха. Ние изскочихме на мокрия перон. Фенерът на спирката се отразяваше в него. Влакът отново засъска и отлетя, а ние слязохме по хлъзгавите стъпала върху мократа трева.
— Тук има пътечка — прошепна Володка и ме поведе край тъмни плетове и бараки.
Дъждът продължаваше да ръми.
— Ето я дядовата вила. Виждаш ли я?
Не виждах нищо. Наоколо нямаше никаква светлина, дори фенерът на спирката се беше изгубил в мъглата. Тъкмо исках да съобщя на спътника си, че очите ми не са котешки, когато той виновно ме помоли:
— Слушай, вземи ме на ръце, моля те. Тук има шипки.
Аз веднага го вдигнах, но промърморих:
