— Нищо не излиза — каза Маша.
— Има си хас! И все заради такива „поети“ — озъби се принцът и врътна белите си пера към Альошка. — Пишман-поет. Търси си боя.
— Я по-кротко — каза Альошка.
— А ти не ме учи — гордо възрази принцът. — Едно време за такива стихове човек са го набождали на стената, като бръмбар в колекция.
— Какво, да не би да ме каниш на дуел? — попита Альошка, вътрешно зарадван.
— Да не беше страхливец, щях да те поканя.
— Аз страхливец? — възкликна Альошка и скочи.
— Момчета, престанете! — възкликна, както е прието в такива случаи, Маша.
Принцът с изящно движение откопча плаща, хвърли го на пода и извади шпагата си.
Альошка се облегна на своята рапира и леко огъна острието й.
Принцът се хвърли в атака. Альошка парира нападението и с насрещен удар отчупи едно перо от шапката на противника си. Маша за всеки случай изписка. Принцът отскочи на две крачки, зае красива позиция за нападение и отново се хвърли в боя. Альошка направи крачка встрани, пропусна го под рапирата си, обърна се и го шибна по мършавия задник. Принцът изквича, запокити шпагата и се нахвърли върху Альошка с юмруци.
И в този момент изникна Олимпиада Викторовна.
— Какво става тук? — заплашително произнесе тя.
— Той пръв започна! — изхленчи безсъвестният принц. — Шпага ще ми размахва!
Олимпиада Викторовна със съскане си пое дъх и каза:
— Вън!
И посочи вратата с острия си пръст.
— Както обичате — каза Альошка.
Маша догони Альошка и двамата бавно тръгнаха един до друг.
— Толкова се обърках — каза Маша. — Дори не успях да й обясня, че ти не си виновен.
— Ти пък! Какво ще й обясняваш! — весело каза Альошка.
Радваше се, че Маша е до него и го съжалява, но не искаше да го съжаляват прекалено много.
— Ще преживея и без драмсъстава.
— И на мен не ми харесва там — каза Маша. — Пък и нямам време. Нали освен това уча музика, гимнастика, английски… Но какво да се прави? Ако напусна, ще се провали премиерата. Не бива.
— Разбира се, че не бива!
Маша помълча, въздъхна и тихо попита:
— Значи ти никак не съжаляваш, че напусна състава?
И Альошка, изчервен, задъхан от собствената си смелост, изведнъж каза:
— Съжалявам. Мъничко… Защото ще те виждам по-рядко…
След тези думи той вече не смееше да я погледне, заби очи в сандалите си. Така и не разбра дали Маша се усмихна, или се намръщи. Навярно се усмихна, защото каза:
— След три дни имам рожден ден. Ще дойдеш ли? В три часа.
— Ще дойда, разбира се! — радостно изтърси Альошка и веднага се сепна: — Само че… Кой още ще дойде?
— О, няма да има много народ! Две момичета от нашия клас, моето братовчедче, то е първокласник, и Андрей Лапников. Ти не го познаваш, ние учим заедно в музикалното училище. Един такъв смешен дебеланко, но пък свири на цигулка най-добре от всички. Нашият магнетофон се развали. Той ще свири, а ние ще танцуваме.
— Аз не умея.
— Че никой не умее. Всеки ще танцува както може.
Альошка мрачно и нерешително попита:
— Ами тоя… принцът? И той ли ще дойде?
— Остави го — каза Маша. — Притрябвал ми е.
Трета глава
Бащата на Альошка беше археолог. Вече два месеца живееше в пустинята — разкопаваха някакъв старинен град. Понякога пишеше писма, разказваше за невероятни находки. И Альошка, и майка му страшно се радваха на всяко писмо.
Когато Альошка се върна вкъщи и видя, че майка му е зарадвана от нещо, той веднага попита:
— Писмо от татко ли има?
Но мама каза:
— Не, друга новина. От завода ме изпращат в Ленинград за десет дни. Командировка. Ще те взема със себе си.
Беше много учудена, защото Альошка нито завика „ура“, нито заподскача от радост.
— Не се ли радваш?
Има различни момчета. Някое на мястото на Альошка би започнало да увърта и да измисля разни причини. Друго би решило, че нито едно момиче не струва колкото едно пътуване до Ленинград. Но Альошка каза:
— Разбираш ли, мамо, има тук едно момиче. Поканило ме е на рожден ден, След три дни.
И майките са най-различни. Майката на Альошка нито се обиди, нито се разсърди.
— Какво пък… Пак ще помоля леля Даша да те наглежда.
Леля Даша беше пенсионерка и живееше в съседния апартамент. Когато оставяха Альошка сам за няколко дни, родителите му молеха леля Даша да го „наглежда“. Тя се съгласяваше с удоволствие. И Альошка се съгласяваше, макар и да смяташе, че от това няма никаква нужда — не е малък.
Надвечер майка му се приготви за гарата. Разбира се, тя даде на Альошка много съвети и указания как да живее самостоятелно. Последният съвет беше такъв:
— Когато тръгваш за рождения ден, постарай се да изглеждаш прилично.
— А как именно?
— Иди в бръснарницата да се подстрижеш. Хубаво си измий врата. И се облечи както трябва.
— А как трябва? — озадачи се Альошка.
За това изобщо не беше помислил. Наистина какво да облече. Училищната униформа е много скучен костюм за празник, пък и изтеклата година, не й се беше отразила добре — панталонът, разтеглен в коленете, на лакътя дупка. С любимите си дънки и спортната риза също не можеше да отиде — не е като да играеш футбол…
— Облечи си моряшкия костюм.
— М-м… — каза със съмнение в гласа Альошка.
— Защо, какво му е?
— Нищо, ама… с него изглеждам по-малък.
Мама се засмя, целуна Альошка и замина.
А той се замисли.
Виж как се усложнявал животът на човек, поканен на рожден ден. Трябва да мисли за „парадно“ облекло. И за подарък (добре, че се сети!). Е, подаръкът е лесен. Може да подари химикалката си с четири цвята. Или в краен случай саморъчно направения пистолет с телени куршумчета — изглеждаше почти като истински „маузер“. Но какво да реши за костюма?
Когато за пръв път отиваш на гости при момиче, в което си… е, с една дума, което ти харесва, иска ти се да изглеждаш солиден и мъжествен. А моряшкото костюмче все пак е прекалено детско… Но пък е най- красивото, което има Альошка. Иди, че решавай.
За да не действува слепешката, Альошка намери в гардероба закачалката, на която от миналата година висеше моряшката ризка и късите панталони с тънко синьо коланче. Преоблече се и застана пред огледалото.
