минувачи в ранните часове. Дълго се пазаряха и щом забележеха униформена фигура, се хващаха за метлите… докато заплахата не изчезнеше.
— Вие сте за „Корпус В“ — каза портиерът, след като внимателно се запозна с пропуска и придружаващите го документи. — Тръгвате по коридор №1 и спирате пред врата №5. На нея са изрисувани две длани; поставяте своите върху тях.
Вратата проскърца известно време, преди неохотно да се отвори. Станимир влезе вътре. Зад него се разнесе силно хлопване. Стана тъмно. Светна лампа. Блясъкът го удари право в очите. Инстинктивно притвори клепачи. В главата му нахлу неопределена тревога — помисли си, че е звяр, попаднал в клетка, — но побърза да я прогони.
— Пропуската, моля!
Лицето зад гишето не се виждаше — силует без подробности. Гласът издаваше стар и уморен човек. Станьо подаде книжата и усети леко треперене в краката, досадно и неприятно. Оня вътре сякаш усети слабостта му, протегна ръка и нетърпеливо зашава с пръсти — нежни и гъвкави, те изглеждаха идеално приспособени за канцеларска работа; свиха се и внимателно, със съзнание за изключителната важност на вършената работа, поеха пропуска.
— Име, презиме, фамилия!
Последва пълният списък на въпросите от попълнената вчера анкета и разпитваният се стараеше да отговаря кратко, ясно и колкото се може по-спокойно и без да се замисля — другото би предизвикало подозрение, но и не прибързваше особено — то би било още по-подозрително. Гласът му бе преднамерено еднообразен и монотонен. В подобни служби не бива да се проявява дори най-малък признак на живот — няма да ти повярват, че си искрен. Те и сега не вярваха, но поне не се съмняваха в сдържаната му лоялност.
— Къде сте бил на деветнайсети май миналата година, точно в седемнайсет и трийсет?
— По това време на деня обикновено се връщам от работа, предишната ми работа. Сигурно съм бил някъде около площад „Съединение“. Да! Точно така, там бях.
— Съвпада… Какво сте правили на девети срещу десети миналия месец?
— Прекарах вечерта вкъщи пред телевизора. Даваха мач от Европейската купа на шампионите. Четвърт финал и…
— Съвпада. Пили сте чашка руска водка и цяла бутилка бира „Загорка“. Познавате ли лицето Стоянка Михайлова?
— За пръв път чувам това име.
— Наричат я още Желязната пара.
— И под това име не ми е известна.
— На двайсет и шести януари сте минали край нейното жилище.
— Не зная къде живее.
— Нещо повече, тя е излязла на входа и вие сте се загледали в нея. Приближила се е до вас и е запитала за часа.
— Сега вече си спомням, имаше нещо такова. Красива жена, хей! Казах й часа, тя ми благодари и се отдалечи.
— Съвпада… Само че среща с подобна компрометирана неморална личност е винаги подозрителна, дори когато е случайна, защото показва липса на необходимия подход и нравствен усет.
— Веднага си тръгнах и повече не съм я виждал.
— Съвпада… Добре. Сега тръгвате по коридора и вървите, докато един човек не ви спре.
— А пропускът?
— Той вече не ви трябва. Остава при мен. Когато се наложи, ще ви издадем друг.
Гишето хлопна. Светлината вътре в него изгасна. Отвори се врата и се появи дълъг безкраен коридор. Станьо прекрачи високия праг и за пръв път след подобна процедура не изпита облекчение; усещаше, че връщане назад скоро няма да има.
Разхлаби вратовръзката и разкопча яката си — беше се изпотил от вълнение.
Не се виждаше жив човек.
Не се чуваше никакъв страничен шум.
Стъпките му отекваха глухо между белите стени. Дали пък някой не идва след него? Едва се сдържа да не се обърне. Полза никаква, само може да предизвика поток от нови въпроси на следващото гише…
3.
Коридорът наистина изглеждаше безкрайно дълъг. На влизане по стар навик бе погледнал часовника си. Вървеше вече цели шестнадесет минути, а краят не се виждаше. Изпита странната несигурност, че може да са го метнали, че може да е сбъркал, че не са го забелязали, че нарочно са пропуснали да го спрат… Постара се с нищо да не я покаже външно — така съхраняваше, доколкото бе възможно, човешкото си достойнство. Очите се премрежваха от еднообразната гледка: бели стени, бели врати, а на всяка пореден № 298; 299; 300… Така, унесен в себе си, не усети как го обгърна белезникава мъгла. Времето сякаш спря, тялото му — олекна.
Нещо изщрака шумно.
Стресна се и направи крачка напред. Появи се грамадна черна фигура и надвисна над него като огромен топуз. Станимир рязко се дръпна встрани и почти изкрещя от изненада. В същия миг се освободи от хипнозата и прогледна извън мъглата.
— Ха, уплаших ли ви? — запита приятен глас. Принадлежеше на мъж, не много висок, с голяма глава и дълга коса, симпатично лице и здрави ръце; беше облечен в изтъркано яке и закърпени изпрани дънки.
— Каква е тази мъгла? — хрипливо изрече Станимир.
— Излиза от дупки в парното. Трети ден няма кой да го поправи. Съобщих в Службата за ремонт. Отговориха ми, че идват веднага. Още ги чакам, на! Портиерът не ви ли предупреди?
— И думичка не каза.
— Сигурно е бил Филинов. Иначе е добър човечец. Ако стане нужда, ще ти помогне, и то така, че дори да поискаш да му се отблагодариш, трудно ще успееш. А когато става дума за такава дреболия, предпочита да си държи устата затворена — може би смята, че иначе би подронил авторитета си и следователно би подронил авторитета на Голямата сграда. И какво толкова крие? Недостатъците!? Строителите така са изпълнили задълженията си, че приемната комисия е била принудена не просто да си затвори очите, ами и да си обърне гърба. Станало ли е нещо? Не, продължаваме да си живеем… Днес ти си единствената ми грижа. Изпращам те и се връщам в стаята си. Там съм си изградил приятно и уютно гнезденце. Така съм разхвърлял папките по бюрата, че и най-опитният началник вижда каква усилена работа се върти. Винаги съм в състояние да отговоря на поставен въпрос. Тежа си на мястото. Може интересна книга да почета, може вестник да прегледам, може да си пия кафе и да смуча цигара, може и чиста водица да сръбвам с доста градуси в нея, може, ако съм уморен или снощен, да си поспя… Пълна свобода! Никой не ме търси, никой не ме притиска. Само оня пън Грънчаров понякога се опитва да ме спипа и омеси на колелото си… Но аз да не съм вчерашен, бе. Имам си здрав гръб. Знаеш ли кой е Матеев? Сигурно не си чувал. Щом го срещнеш, предай му поздрави от мое име. Бай Пешо ми казват. О-хо! Стигнахме! Ти нали отиваш в „Корпус В“?
— Там трябва да се явя.
— „Корпус В“?… Не ти завиждам. Сградата е нова. Следователно, трябва да се довършва. Докато се наместите, много бюра ще трябва да преместите — той се разсмя на каламбура си. — Разправят, че било някаква нова експериментална служба. Да знаеш нещо повече?
— Абсолютно нищо.
— Не се стягай, бе човече. Аз си питам ей-така, просто да знам, да съм осведомен, да имам достатъчно информация. Току-виж запитал ме някой, а аз не мога да му отговоря. Срам. Вярвам ти, нали си нов, трябва здраво да си държиш езика зад зъбите. Иначе може да си го самоотхапеш. Тук не обичат много приказливите, така да знаеш. Но пред мен може. Не доноснича, не съм го правил и никога няма да го направя. Честна дума. Ха-а! Стигнахме. Хайде сега, да излезем на двора.
Вратата се отвори сама. Озоваха се под синьото небе. Точно пред тях стоеше самотна кола.
