Необикновената й форма подсказваше, че е някаква неизвестна конструкция.
Бай Пешо обиколи колата. Спря се пред дясната предна гума и няколко пъти я ритна презрително. Същото повтори и с лявата — вдигна крак и стовари грубата си подметка върху грайферите.
— Нов модел! — обясни той. — Предишната бричка изглежда са я бракували. Знаеш ли как става това у нашето ведомство?
— Сигурно…
— Никакво сигурно, а точно! Както в другите ведомства. След изтичане на определения ресурс техническото средство трябва да се бракува. Е, може понякога да се продаде на простосмъртните граждани или поне да се върне в склада… Но последното никога не става. Никой уважаващ себе си счетоводител няма да разреши подобен елементарен изход — на предприятието му трябват пари. А първото е забранено. Някаква секретна част прави опасна подобна операция. Изход — акт за брак! Нещастното творение на човешката изобретателност бива подложено на свръхпределни натоварвания, в резултат на което се превръща в скромен метален пакет, годен единствено за доменната пещ.
— Вие как бихте постъпили?
— Аз ли?… Знам ли, може би… А, не, щях да си изпълня инструкциите докрай.
— Виждате ли? Аз също, защо трябва да си блъскам главата с неразрешими задачи. Освен… да подпиша акта, а после… Не, да не говорим за тази възможност.
— Заповядайте, моля — предложи любезно бай Пешо. — Влизай в колата. Ще те закара право до „Корпус В“.
Купето предлагаше пълен уют. Станьо се отпусна на седалката и изпита истинско удоволствие. Моторът забръмча съвсем тихо. Колелата се завъртяха и нежна сила го притисна към облегалката. Скоростта рязко нарасна. През стъклата се заизнизваха прозорците на Голямата сграда.
След като първото възхищение премина, Станимир се огледа.
Едва сега забеляза, че колата няма шофьор!
Ръката му неволно потърси дръжката на вратата. Преди да усети гладката повърхност, разбра, че дори не е помръднал. Случвало му се бе в просъница да изпита нещо подобно. Тогава се събуждаше изпотен и стреснат — дълго не успяваше да затвори очи, обзет от нощни страхове.
Колата го отнасяше в неизвестна посока и той дори не се досещаше накъде. Стъклата се замъглиха, почерняха, и вътре се възцари мрак. Осветлението грейна и го обзе вътрешното успокоение на човек, свикнал да мисли добре за съдбата си.
Времето спря…
4.
Светлината примигна няколко пъти и настъпи мрак. Предстоеше нещо ново. Стъклата, безпросветни преди миг, бавно прогледнаха. Наоколо се простираше безкрайна еднообразна равнина с белезникавооранжев цвят, който преливаше в лилавочервен.
Точно по средата на купето се очерта права линия от таблото до багажника и по нея таванът се разтвори. Напряко на нея се появи втора и също се разтвори. Четирите части се оформиха като листенца на голямо цвете. В средата, изправен, стоеше учуденият човек-тичинка, безмълвно поглъщаше с очи чудните превръщания и тревогата, породила се в душата му, поиска да излезе навън.
Колата започна да потъва.
Последният връх се всмука в равнината, по безкрая пробяга плавна вълна, изгуби се в далечината и повърхността застина в първоначалната си великолепна красота.
— Къде се намирам? — зададе си въпрос, без да очаква отговор.
Опората под краката му леко пружинираше. Надигна се на пръсти и се завъртя около оста си. Не откри никакъв ориентир — нито на небето, нито на земята. Светлината струеше направо от въздуха, от всички страни, без определено направление.
Усещаше кривината на света, но не можеше да я определи. Вдлъбната? Стори му се, че се намира в дъното на огромна чаша… Не, не. По-скоро беше обратното. Изпъкнала? На върха на огромен хълм е, останалото лежи в краката му… Е, зависи май от гледната точка, въображението и вътрешното желание на човека.
Дочу ромон на поточе.
Къде има течаща вода в спокойната равнина?
Шумът се засили. Идваше отляво. Там, на известно разстояние, равнината се изду. Мехурът нарасна и се устреми нагоре. Оранжевото вещество потече надолу като буен водопад. Изплува огромна сграда — „Корпус В“. Масивният куб закри голяма част от бледия хоризонт. Прозорците, тъмни или светещи, призивно подканяха: „Ела при мен, ела при мен, трябва ми мисълта ти, аз ще ти дам сигурност…“
„Тази грамада“, помисли Станьо, „не може да бъде мръдната лесно от мястото си. Веднъж вляза ли вътре в системата и седна ли зад бюрото, нищо не е в състояние да ме изхвърли.“
Помисли го и веднага побърза да се усъмни. В какво — сам не успя да определи. Видяното преди миг бе постъпило в подсъзнанието, където бе предизвикало тревога и вътрешно напрежение, но още не бе дало кълнове по-нагоре. Предпочете да възприеме станалото по-скоро като оптическа илюзия, като гигантска холограма, отколкото като материална действителност. Здравият разум не допускаше подобно тълкуване, а съкровените стремежи направо го забраняваха. Сграда, изградена върху движещи се пясъци, не би могла да осигури нужната стабилност и равновесие.
Самотата предразполага към размисъл, а когато мисли, се чувства самотен и изоставен. Там времето ще бъде запълнено в задължителни срещи, приятни разговори, няма да мисли и няма да бъде сам, сам, сам… самотен, самотен… самотен… са-а-а-мо-о-о-тен.
Последен се показа главният вход. Контрастираше драстично с футуристичната правилност и скромност на куба. Колони в изискан дорийски стил, украсени с антични смеещи се маски, подпираха причудливата предпазна козирка. Стъпалата от три страни се изкачваха до обширна площадка, увенчана в двата си края с масивни скулптури на излежаващи се лъвове с гордо вдигнати глави и очи, вперени в незнайна далечина.
Подобни учреждения, дори когато се различават съществено, имат нещо общо, което ги свързва в едно неделимо и свещено цяло. Точността е основен принцип — може нищо да не правиш, но го прави навреме! Култът към личността е нещо съвършено незначително пред преклонението към часовниковата стрелка.
Запъти се към входа. Душата му се извиси и изпълни с онази нервна радост от сладостното предчувствие за отмерено и достойно преживяване. Но нещо така се промени, че това го накара да спре. Погледна надолу към краката си. Белезникавата оранжеволилава маса се оказа полупрозрачна. В дълбочината, почти на пределната видимост, се забелязваха черни квадратни рамки със заоблени върхове. Наредени една до друга, те образуваха безкрайна монотонна мозайка и навяваха безпричинна скука. Когато тръгна напред, тази решетка го последва и не само това — тя дори го изпревари. Реши да я настигне и се затича, не много бързо, лек тръст, подходящ за годините му, достолепен и солиден.
Квадратите се свиха, контурите им изтъняха, повдигнаха се нагоре и полетяха пред него така бързо, че се сляха в еднообразна повърхност, много подобна на разстлан и грижливо изгладен ситен пясък. Обкръжаваше го пустиня, в която бавно потъваше.
Хоризонтът се измени, стана заплашително червен като пред буря, повдигна се нагоре, заприлича на огромна вълна, готова да се стовари върху човека и да го погребе жив.
Станимир спря изпотен от връхлитащия зной.
Квадратчетата също спряха, потънаха и веднага се уголемиха. Дюните изчезнаха. Но потта остана. Само че сега „Корпус В“ изглеждаше смален, сякаш се бе отдалечил. Нима бе възможно? Зададе си въпроса и не се реши да си отговори. Трябва да бърза, да бърза, та той закъснява, не може да си го позволи още първия работен ден… Това прави такова лошо впечатление. По-късно…
Но какво да прави, като се отдалечава?
Усещаше задухата на миналите дни, несбъднатите мечти и погребаните надежди в разпадналите се пясъчни замъци. Илюзия ли беше светът, в който бе попаднал?
Спомни си една нелепа сентенция:
„Спазвай правилата на уличното движение и ще бъдеш прегазен на тротоара!“
