Да опита още веднъж?
— Колега — сепна го приятен, малко дрезгав глас, — някакво затруднение ли имате?
Дружелюбният тон едва не подведе Станимир. По човешки му се прииска да разкаже за объркването си, отвори уста, но се овладя в последния миг:
— За пръв път идвам тук на работа — обясни той, — оглеждам се и свиквам с обстановката. Трябва да си призная — много е необикновена и ми трябва повечко време да я възприема като нормална.
— Радвам се да срещна нов колега. Аз се казвам Атанас Николов Марков. Прекарвам дните си на 103- тия етаж в отдел „Вътрешно благоустройство“. Щом свикнете с обстановката, елате ми на гости. Мисля, че ще намерим подходящи теми за разговор и добре ще си прекараме времето.
— С удоволствие — съгласи се веднага Станьо.
— Довиждане. Пожелавам ви приятна работа. Не бих искал да изпадам в положението на човек, който все дава съвети на новопостъпилите си колеги — знам от собствен опит, че никой не ги изпълнява, чакат да се опарят — но ще ви обърна внимание на левия лъв. Дръжте го непрекъснато под око. И още нещо — гледайте как постъпвам аз!
Той се затича с гръб към Сградата. Въпреки това се приближаваше към нея! Появиха се и други хора — всички с гръб към Сградата. Спокойни и достолепни те достигаха стъпалата, обръщаха се, изкачваха се по тях и изчезваха във входа, който ги поглъщаше като огромна паст на акула и не пускаше нищо обратно.
Станимир последва примера им в обърна се и затича. Квадратите се запревъртаха и го изпревариха. Левият лъв ли беше? Изви глава — ама че неудобно, определи посоката и хукна; нямаше много време. Отклоняваше се вдясно. Следователно, другият лъв е левият. Сега вече държеше посоката точно!
Не успя да спре навреме и се спъна в най-долното стъпало, залитна и седна на камъка. „Стигнах“, радваше се душата му. Болеше го от удара и от успеха. Изправи се, стъпи здраво на земята и тръгна към широкия вход, където влизаха добре облечени гражданки и граждани.
5.
Хладният като камък и топъл като цвят мрамор под краката му създаваше приятното усещане за непоклатима сигурност. Назад безкрайната равнина изглеждаше неочаквано красива. В далечината се сливаха оранжева твърд и синкав небосвод. Багрите се смесваха в необикновена дъга, опасваща видимия хоризонт. Той изглеждаше безкрайно далечен и съвсем близък. От него изплаваха малки точици и с приближаването си бързо се превръщаха в нормални човешки фигури.
Наближаваше началото на работното време.
Човешкият поток се вливаше в Сградата. И вместо към централния вход този поток се извиваше към малка невзрачна странична вратичка. Хората се редяха и търпеливо очакваха реда си. По-нетърпеливите или по-нахалните изпреварваха чакащите, обезпокоявани само от по няколко негодуващи възгласи.
Станимир се прилепи към опашката и така се приобщи към множеството. По вътрешна нагласа беше изпълнителен и дисциплиниран човек. Не избягваше трудностите.
Знаеше, че по този начин колегите по-лесно щяха да го признаят за свой и да го допуснат в професионалния кръг.
Заслуша се в разговорите.
— И днес се класирахме! — радваше се млада, солидна на вид жена.
— Изпотих се — заразказва мъж на възраст, отдавна оплешивял, висок и прилично пълен. — Отдавна не съм имал такъв малшанс. Излязох съвсем навреме от нас. Наредих се на опашката за вестници. Минута по- късно пристигна автобусът. Съобразих, че веднага трябва да го хвана, иначе със сигурност закъснявам, затичах се към спирката, а онова говедо, шофьорът де, хлопна вратите под носа ми и потегли. Теглих му една и — обратно при вестниците, а те свършили вече. Въобще — лош късмет. Добре че дойде тролеят. Метнах се на него, без да мисля много. Изкомбинирах четири превозни средства и… ето ме!
— Днес времето ще бъде хубаво — споделяше с приятелката си възрастна жена. — Чу ли прогнозата? До края на седмицата очакват фронтът на антициклона да премине през цялата страна. Ще завалят проливни дъждове с гръмотевици и градушки. Ама винаги така става — дойдат ли почивните дни, нещо се случва или с природата, или с началниците. Семейството се е приготвило за излет в планината… и ти бръкват в душата! Я дъжд, я извънредна работа. После не се ядосвай за дреболии. Нервите ми не издържат повече. Кога ли ще се пенсионирам, че да заживея спокойно? Струва ми се, че някой нарочно го прави…
— За началниците, да! Но още не са стигнали дотам, че да управляват природата.
— Ти сигурна ли си? Може да могат, но предпочитат да го пазят в тайна.
В този миг Станимир стигна до вратата. Портиерът взе пропуска от ръката му и внимателно го зачете. Какво пък толкова интересно имаше в него?
— Вие май сте нов, а?
— Да.
— Тогава е простително вашето незнание. Най-вероятно не са ви уведомили, че тук е входът за обслужващия персонал на Сградата. Останалите служители влизат през Главния вход.
Тези думи портиерът изрече с подчертана почит в гласа.
— Не видях някой да го ползва.
— Вие, служителите, сте на особен пропусков режим, имате право на плаващо работно време и ненормиран трудов ден.
— Благодаря.
— Няма нужда да бързате — обясни портиерът и махна приветливо с ръка. — Пожелавам ви приятен първи работен ден!
Станимир си тръгна и усети пронизващите погледи на хората. Червенина изби по бузите му и той се опита да я прикрие с равнодушно спокойствие. Стана му топло. Тихичкото хихикане изглежда се отнасяше за него. Отдалечи се от тълпата и му се стори, че долови разликата между себе си и останалите. Тях ги управляваше всекидневието, подчиняваха се на строг режим и традиционна регламентация. А той бе успял да се измъкне от това блато.
Секунди преди да се хлопне вратата, се чуха възмутени викове. Портиерът занарежда спокойно:
— Ей, не бързайте да се натискате, кепенците ще паднат след малко, но не преди да свърши опашката.
Едър дебеловат мъж с прошарена полуоплешивяла глава размаха черното си куфарче. В последния миг се прилепи към опашката. Беше се изпотил от тичането и дишаше тежко и на пресекулки.
— Ако и утре направиш същото — смъмри го приятелски портиерът, — ще те оставя да се гмурнеш в басейна.
— Не така бе, приятел! Защо ме плашиш? Нали знаеш, че не съм от страхливите. Предпочитам да си мина по нормалния път, но ако се наложи и басейна ще преплаваме.
— Като се пльоснеш в него, вода няма да остане — разсмя се портиерът. — Хайде, влизай. Влизай де! — добродушно разреши той. — Ти да си спомняш, че нещичко ми обеща?
— Не съм забравил, бе. Сега ще ти обясня какво трябва да направиш. Отиваш при…
В този миг портиерът завъртя ключа и останалата съществена част от разговора се проведе при закрити врати на четири очи.
Стената се размърда, набъбна и се изду. До ушите на Станимир достигна тих бълбукащ шум. Заприлича му на планински поток, неволно затвори очи и дълбоко пое въздух — липсваше характерната миризма на борова смола. Камъкът потече надолу, закри вратата и там, където беше Входът, изчезна всякакъв намек за него.
Няколко души се приближиха без да бързат към изчезналата врата. Явно бяха закъснели. Не изглеждаха уплашени. По-скоро им беше весело — припряната веселост на смутени хора.
— А, сега — каза симпатичен млад човек с черно куфарче в ръка — ще се топнем ли в басейна?
— Ти знаеш ли да плуваш? — подкачи го жена с посивяла коса.
— Не ми е за пръв път — отговори събеседникът й.
— Нека се съберем повече — предложи жената, — по-лесно ще минем.
Когато групичката се увеличи достатъчно, хората се преместиха върху квадрата срещу изчезналата
