врата. Равнината се развълнува и жадно започна да ги поглъща. Никой не показа и най-малко вълнение — за тях това не беше ново преживяване. Дори, ако се съдеше по усмивките на лицата им, то май им доставяше някакво вътрешно удоволствие.
„Интересно в помисли си Станьо, в как ли бих се чувствал аз в тяхното положение? Дали наистина има басейн?“ Представи си как шляпа из водата с дрехите и се разсмя. Би изглеждал направо нелепо — особено когато излиза и струйките потекат по пода. А после силна струя нажежен въздух ще го мята из помещението, докато изсъхне и заприлича на бостанско плашило. Е, едва ли е така.
Време е и той да влезе в Сградата.
Отправи се към своя Вход!
6.
Той се заизкачва по стъпалата право нагоре. Краката сами го носеха. Умората се появи едва на върха. Усети, че въздухът не му стига. Обърна се кръгом към равнината, към простора, и задиша дълбоко — нека кислородът прогони смазващата тежест в белите дробове. Неволно погледна надолу и инстинктивно, преди дори да се уплаши, се дръпна рязко назад.
Нямаше стълбище в стоеше в края на почти отвесна стена, на която вместо стъпала се виждаха едва забележими ръбчета.
Как ще слезе обратно?
Често сънуваше как се изкачва по склон на планина или хълм и този склон постепенно се изправя, изправя, докато стане отвесен, дори с обратен наклон и той няма сили да се задържи. Политаше в бездната и се събуждаше облян в лепкава пот. Друг път, в просъница, леглото се обръщаше като самосвал и той напразно се опитваше да се задържи с нехващащи ръце. Отначало се ужасяваше, после се научи да определя, че не е наяве и изпитваше радост от летежа, но винаги прекратяваше съня си, преди да достигне дъното на ямата.
Сега сън ли е, или наяве?
Затвори очи и предпазливо ги отвори след няколко секунди. Гледаше право в краката си. После премести напред погледа си. Изгледът се промени. Най-горните стъпала бяха нормални, по-долните, противно на всякаква перспектива, се стесняваха рязко и се превръщаха в отвесна стена.
Отправи взор към хоризонта и се залюбува на великолепната дъга. Отново сведе поглед — стената беше отвесна. Ама че интересна работа! Не вдигай глава — чака те бездна!
Свят, несигурен като съня!
Припомни си прочетеното за пирамидите на маите и ацтеките и за техните жестоки обичаи. Представи си, че е жрец, стои на върха, а в основите — огромна тълпа, вярваща в него и боговете, тълпа, която очаква човешкото жертвоприношение. Вдига ритуалния каменен нож…
Може би той е жертвата?
Или… жрец плюс жертва равно на саможертва?
Жертва ли? Той е Служител, а не някакъв си там член на обслужващия персонал. Успя да надмине предопределеното му от произхода. Нека онези се блъскат пред страничната вратичка. Нима ще променят нещо с усърдността си? И дали искат да променят живота си? Единици са тези, които изпитват удоволствието да влизат през Главния вход и да гледат с пренебрежение останалите, може би по-глупави, може би по-непохватни или по-ненастойчиви, може би по-честни или по-непридирчиви в жизнените си изисквания. Трябва да е доволен, че принадлежи към по-особен сой хора…
О! Гледката сега е съвсем друга. Видимият свят придоби нормалните си измерения. Стълбата възвърна класическите си пропорции. Изящният мрамор искри под напора на хладната светлина. Само една малка, почти незабележима подробност разваля приказното великолепие: безброй крака бяха изтъркали камъка и очертали едва забележима пътечка.
Обгърна още веднъж хоризонта с поглед, полюбува се на неизменната красива дъга и се обърна — отправи се към блестящата стъклена врата.
Когато се приближи достатъчно до нея, тя плавно и безшумно се отвори пред него и учтиво го покани да се възползва от предоставената му възможност.
Влезе вътре и се спря, заслепен и замаян от великолепието и блясъка на ширналата се кръгла зала.
В средата разкошен кръгъл кожен диван обвиваше нежно и плътно вътрешен басейн с идеално гладка повърхност. В центъра изящен фонтан изхвърляше висока гъста струя вода, която се стичаше обратно, без нито една гънка да нарушава плавните преходи. Така се оформяше футуристична скулптура, която всеки миг променяше форма и цвят и сякаш олицетворяваше абсолютната неподвижност и стабилност.
Строителят не бе пожалил скъп бледорозов мрамор за облицовка на отвесните стени. Шарките бяха така подбрани, че никъде не прекъсваха, а се преливаха една в друга. Полировката бе толкова добра, че отразяваше като истинско огледало безбройните светлинки, повече от звездите на небето, които проблясваха с диамантен оттенък.
Таванът, ослепително бял, почти не се виждаше от множеството кристални лампички, увиснали на златисти нишки с различна дължина. Светлините се подреждаха във величествен свод на храм, но вместо централното кубе да опира в облаците, бе обърнато надолу и се сливаше с водния фонтан.
Станимир тръгна из залата. Отгоре прозвуча тиха музика. Вдигна очи. Нишките над него се поклащаха в такт с музиката или по-скоро обратното — музиката съвпадаше с такта на люлеенето.
Спря в тишина.
Направи крачка напред в музика.
Мелодията, така тиха, на прага на възприятието, предизвикваше опиянение с прекрасните си звуци. Възвишеното го подхвана и понесе някъде в бездните на желаното и неосъществимото…
Стресна го удар на гонг. Пред него се изпречи точно копие на вратата, която преди миг се затвори зад гърба му.
Привичката и логиката му подсказваха да потърси някаква странична врата и там да покаже на портиера своя пропуск. Потърси я с очи и не успя да открие нито вляво, нито вдясно дори намек за съществуването й. Следователно, оставаше му единственото решение: да премине през новопоявилата се врата. Почтително хвана блестящата медна дръжка и внимателно я дръпна…
Оказа се вън от Сградата!
Наоколо се простираше същата червеникава равнина, същото синкаво небе, същата дъга, същото стълбище и същата колонада. Отиде до края на площадката и погледна надолу в същите отвесни стъпала. Обърна се: същата фасада и същият Параден вход.
Не виждаше нито една разлика.
На небето точно срещу него висеше Слънцето. Впери поглед в него и не изпита болезнено дразнене от светлината. По-скоро бе нещо като орнамент, отколкото нормалното животворно светило.
Върна се, прекоси залата и излезе през първия вход. Направи го повече от любопитство. Липсваше му логическото откровение.
Същото!
Но на небето висяха две слънца!
Изтича обратно.
Слънцата бяха три!
Спря се. Движението по траекторията на махало явно не водеше до никъде. Слънцата изглежда отбелязваха неудачните опити, а вътре някой с големи очила, скрит зад още по-голямо бюро, равнодушно наблюдаваше поведението на неизвестния нему човек и съвсем безпристрастно преценяваше умствените му способности.
Това беше тест!
Истината се криеше някъде вътре в залата.
Какво образуваха шарките по стените?
Лабиринти! Може би симетрични… Да влезе в Лабиринта и да излезе. Но откъде? Как да се сдобие с Нишката на Ариадна? Станьо започна да проследява ивиците и се стараеше да не пропусне нито една извивка. Всички водеха към центъра.
