косо, плъзна бавно поглед по куфарите, по едно време се размърда на стола си и понечи да стане, но го домързя. Вдигна бавно маркуча на наргилето.
— Добре дошли! — произнесе лениво той.
Едно от селянчетата се приближи към нас и ни намигна с черните си като маслини очи.
— От Стара Гърция5 е! — рече то подигравателно. — Мързи го!
— Ами критяните не ги ли мързи? — рекох аз.
— Мързи ги… мързи ги… — отвърна критянчето, — но другояче…
— Далеч ли е селото?
— Ами! На един хвърлей! Ето там зад градините, в долчинката. Хубаво село, господине, има от всички божи блага: рожкови, зеле, зехтин, вино. А ей там, на пясъка, растат най-ранните краставици в Крит. Идва онзи вятър от Арабия и ги кара да растат; ако останеш да спиш нощем на бостана, чуваш ги как скърцат — къррр, къррр, къррр! — растат.
Зорбас вървеше отпред и залиташе, все още замаян.
— Смелост, Зорбас! — извиках му аз. — Хванахме корен, не се бой!
Вървяхме бързо. Пръстта бе размесена с пясък и мидени черупки; тук-там по някой сноп тръстика, отровен млечок. Задуха. Облаците все повече се снишаваха, въздухът стана тежък.
Минавахме край една голяма смокиня; стволът й беше раздвоен, усукан, беше почнал да се изкорубва от старост. Едно от момчетата с куфарите се спря, издаде напред брадичката си, посочи ми старото дърво.
— На господарската щерка смокинята! — рече то.
Спрях се. На тази земя на Крит всеки камък, всяко дърво си имаше своята трагична история.
— На господарската щерка ли? Защо?
— По времето на дядо ми една господарска щерка залюбила едно младо овчарче. Но баща й не го искал; плачела, викала, деряла се господарската щерка, но старият си знаел своето! Не щеш ли, една вечер двамата влюбени изчезнали… Дирили ги ден, два, три, седмица — потънали сякаш вдън земя! Ала било лятно време, засмърдели, тръгнали хората по вонята и ги намерили под тази смокиня, разкапани и прегърнати. Разбра ли? Открили ги по вонята! Пфу! Пфу! — рече момчето и прихна да се смее.
До слуха ми долетя шумът на селото — кучета лаеха, жени крещяха, петлите възвестяваха промяната на времето. Въздухът миришеше на джибри от казаните за ракия.
— Ето го селото! — извикаха двете момчета и ускориха ход.
При извивката на пясъчния хълм се показа, кацнало на склона на дола, селцето. Белосани с вар къщурки с тераси, долепени една до друга; отворените им прозорци се чернееха и това им придаваше вид на избелели черепи, натрупани сред камънаците.
Приближих се до Зорбас.
— Опичай си акъла, Зорбас — заръчах му аз тихо, — дръж се както трябва сега, когато влезем в селото. Да не ни подушат, Зорбас! Да се държим като сериозни, делови хора: аз — собственикът, а ти — главният майстор. Критяните, да знаеш, не се шегуват; веднаж само да те мерне окото им и веднага ти откриват кусура и ти лепват такъв прякор, че сетне не можеш вече да се отървеш от него, тичаш с него като куче, на което са вързали тенекия на опашката.
Зорбас стисна в шепа мустаците си, замисли се.
— Слушай да ти кажа, началство — рече той най-сетне, — ако тук има някоя вдовица, не се бой; но ако няма…
Тъкмо в този миг, при входа на селото, една отрупана с дрипи просякиня изтича към нас с протегната ръка; почерняла от слънцето, цялата потънала в мазнина, с гъсти черни мустачки.
— Ей, куме! — извика тя на Зорбас. — Ей, куме, имаш ли душа?
Зорбас се спря:
— Имам — отвърна той сериозно.
— Е, тогава дай ми пет драхми!
Зорбас измъкна един оръфан кожен портфейл от пазвата си.
— Вземи! — каза той и скованите му устни се засмяха.
Обърна се към мен:
— Тук, както виждам — рече той, — е голяма евтиния — пет драхми душата.
Селските кучета се нахвърлиха на нас, жените се провесиха от терасите, децата ни сподириха с дюдюкания — едни лаеха, други свиреха като автомобили, а някои пък ни изпреварваха и ни гледаха с широко отворени прехласнати очи.
Стигнахме на селския мегдан: две грамадни тополи с възлести стволове, около тях — пейки, а насреща — кафенето с широка избеляла табела: „Кафене — месарница «Свян»“.
— Защо се смееш, началство? — попита Зорбас.
Но не сварих да отговоря — из вратата на кафе — месарницата изскочиха пет-шест мъжаги със сини бухлати гащи и червени пояси.
— Добре дошли, кумци! — извикаха те. — Заповядайте да пиете по една ракия, топла-топла още, от казана.
Зорбас млясна с език.
— Какво ще кажеш, началство? — обърна се той към мен и ми намигна. — Ще пием ли по една?
Пихме, изгориха ни се вътрешностите. Кафеджията — касапин, як пъргав старик, ни донесе столове.
Попитах за някоя квартира.
— Идете при мадам Ортанс — извика някой.
— Французойка ли е? — възкликнах аз учудено.
— От майната си отнякъде. Вряла и кипяла. Що колове е прескочила, но сега, като застаря, седна на последния кол тук и отвори хан.
— Продава и карамели! — обади се едно дете.
— Ръси се с брашно и се цапа с разни мазила! — извика друго. — Слага си и една панделка на шията; има и един папагал…
— Вдовица ли е? — запита Зорбас. — Вдовица ли е?
Но никой не му отвърна.
— Вдовица ли е? — попита той с трепет.
Кафеджията стисна гъстата си сива брада:
— Колко косми има тук, кумец? Колко, а? Е, от толкова мъже е и тя вдовица. Разбра ли ме?
— Разбрах — отвърна Зорбас и облиза устните си.
— Може и твоя милост да те направи вдовец; опичай си акъла, кумец! — извика един весел старик и всички избухнаха в смях.
Появи се отново кафеджията с поднос нови почерпки: ечемичен кравай, козе сирене, круши.
— А бре, оставете хората на мира! — извика той. — Какво сте седнали сега мадами-падами! У дома ще спят.
— Аз ще ги взема, Кондоманольос! — каза старикът. — Нямам деца, къщата ми е голяма, има място.
— Да прощаваш, барба Анагностис! — извика кафеджията, като се наведе над ухото на старика. — Аз го казах по-напред!
— Ти вземи единия — рече барба Анагностис, — аз ще взема стария.
— Кой стария? — каза Зорбас и очите му пламнаха.
— Не се делим ние — обадих се аз и направих знак на Зорбас да не пламва, — не се делим. Ще отидем при мадам Ортанс.
— Добре дошли! Добре дошли!
Една женичка, нисичка, пълничка, с избелели лененоруси коси, с космата бенка на брадичката, се показа под тополите, като се полюляваше, кривокрака, разтворила ръце. Тя носеше червена кадифена панделка на шията си и повехналите й бузи бяха наплескани със синкава пудра. Една игрива къдрица падаше на челото й и така тя приличаше на старата Сара Бернар, когато играеше в „Орлето“.
