Франц Кафка
Огнярят
Шестнайсетгодишният Карл Росман, пратен от бедните си родители в Америка, защото една прислужница го бе прелъстила и бе добила от него дете, пристигна в нюйоркското пристанище с вече бавно плаващия параход и тогава видя наблюдаваната отдавна Статуя на свободата сякаш внезапно озарена от по-ярка слънчева светлина. Ръката й с меча като че наново се издигна, а около фигурата й повяваха волни ветрове.
„Колко е висока“ — рече си той и понеже не му идваше наум да слиза, нарастващата тълпа носачи, които се точеха покрай него, постепенно го изтласка до бордовите перила.
Един млад мъж, с когото се беше запознал бегло по време на пътуването, го задмина и подвикна:
— Какво, не ви ли се тръгва още?
— А, вече съм готов — отвърна Карл, засмя се насреща му и понеже беше яко момче, дръзко и самоуверено метна куфара си на рамо. Но като погледна към познатия си, който леко поклащаше своя бастун и вече се отдалечаваше с другите, с изумление забеляза, че е забравил долу в кораба собствения си чадър. Бързо помоли познатия, който не изглеждаше много зарадван, да прояви любезност и да постои за миг при куфара му, после още веднъж огледа местоположението, за да се оправи на връщане, и хукна. За свое съжаление обаче долу той за първи път намери преграден един проход, който значително би съкратил пътя му — това навярно бе направено във връзка с напускането на кораба от всички пътници — и трябваше с усилие да дири път през безброй малки помещения, къси стълби, следващи непрекъснато една след друга, постоянно завиващи коридори и през една празна каюта с изоставено писалище в нея, докато накрая, понеже оттук бе минавал само един-два пъти, и то винаги заедно с много други хора, той наистина окончателно се загуби. В своята безпомощност и понеже не срещаше жив човек, а само чуваше над главата си неспирния тропот на хилядите човешки нозе и долавяше отдалеч, като полъх, сетното боботене на вече спрените машини, той, без да разсъждава, захлопа по малката врата, пред която бе застанал в своето лутане.
— Не е заключено — чу се отвътре глас.
Карл облекчено въздъхна и открехна вратата.
— Защо хлопате като смахнат? — запита един грамаден мъж, като едва погледна към Карл.
През някакъв люк на тавана проникваше дрезгава, веднъж вече използвана горе в кораба светлина, и изпълваше жалката каюта, където като натъпкани в склад стояха плътно един до друг креват, шкаф, стол и накрая мъжът.
— Загубих се — каза Карл, — докато пътувахме, съвсем не бях забелязал, че корабът е тъй страшно голям.
— Да, имате право — с известна гордост отвърна мъжът, като не преставаше да човърка ключалката на един малък куфар, отново и отново го притискаше с две ръце, за да чуе щракването на езичето, после добави: — Но влезте де! Няма да стоите вън!
— Не преча ли? — попита Карл.
— Ах, отде-накъде пък да пречите!
— Вие немец ли сте? — поиска, да се увери Карл, защото бе слушал много за опасностите, с които особено ирландците застрашават пришълците в Америка.
— Тъй, тъй — рече мъжът.
Карл още се колебаеше. Тогава мъжът ненадейно улови дръжката на вратата, бързо я затвори и заедно с нея привлече към себе си Карл.
— Не понасям някой да ми наднича от коридора — каза мъжът и отново зачовърка куфара си. — Всеки, който мине, наднича, малцина ще издържат!
— Но коридорът е съвсем безлюден — отвърна Карл, който бе застанал, неприятно притиснат до крака на леглото.
— Сега да — рече мъжът.
„Та нали засега става дума — помисли си Карл, — трудно се разговаря с този човек.“
— Че разположете се на леглото, там ще имате повече място — каза мъжът.
Карл се вмъкна в леглото, доколкото можа, и гласно се разсмя поради първия си несполучлив опит да се метне отгоре му. Но едва се озова в леглото и извика:
— За бога, съвсем забравих куфара си!
— Та къде е той?
— Горе на палубата, един познат ми го пази. Как ли му беше името? — И от един таен джоб, който майка му бе пришила за пътя в подплатата на сакото, той измъкна визитна картичка. — Бутербаум, Франц Бутербаум.
— Много ли ви е нужен куфарът?
— Естествено.
— А защо тогава сте го дали на чужд човек?
— Забравил бях долу чадъра си и изтичах да го прибера, но не ми се мъкнеше и куфара. А после се загубих.
— Пътувате сам? Без придружител?
— Да, сам.
„Може би трябва да се опра на този човек — мина му през ума на Карл, — къде ще намеря в момента по-добър приятел?“
— А сега изгубихте и куфара. За чадъра изобщо не приказвам. И мъжът се настани на стола, сякаш сега работите на Карл започваха донякъде да го интересуват.
— Но вярвам, куфарът още не е изгубен.
— Блажени са верующите — отвърна мъжът и здравата се почеса в тъмната си къса и гъста коса. — На кораба нравите се менят с пристанищата. В Хамбург вашият Бутербаум може би щеше да пази куфара, но тук по всяка вероятност и от него, и от куфара вече няма помен.
— В такъв случай обаче трябва веднага да хвърля един поглед горе — каза Карл и се заозърта как да се измъкне.
— Стойте де! — рече мъжът и направо грубо го тласна с длан в гърдите, тъй че той се озова обратно в леглото.
— Но защо? — запита Карл гневно.
— Защото няма смисъл — отвърна мъжът. — Подир мъничко тръгвам и аз, тогава ще идем заедно. Куфарът ви или е откраднат и вече нищо не може да го спаси, или познатият ви все още го пази и значи е глупак, тъй че нека продължи да охранява, или пък е само честен човек и е оставил куфара — в такъв случай още по-лесно ще го открием, когато корабът напълно се опразни. А също и чадъра ви.
— Познавате ли кораба? — недоверчиво попита Карл, понеже му се стори, че иначе убедителната мисъл, дето в празния кораб вещите му биха се намерили най-лесно, крие някаква тайна уловка.
— Та аз съм корабният огняр — отвърна мъжът.
— Вие сте корабният огняр! — възкликна Карл радостно, сякаш това надвишаваше всички очаквания, опрян на лакти, разгледа мъжа по-добре. — Точно пред каютата, където спях със словаците, имаше монтиран един люк, през който можеше да се погледне в машинното отделение.
— Е, аз там работех — каза огнярят.
— Винаги много съм се интересувал от техника — рече Карл, спрял се на определена мисъл — и сигурно някой ден щях да стана инженер, ако не бе трябвало да замина за Америка.
— Но защо е трябвало да заминете?
— Ах, оставете! — рече Карл и махна с ръка, сякаш да отхвърли цялата история. При това погледна огняря с усмивка, като че го молеше да прояви снизхождение дори към неизреченото.
— Сигурно е имало причина — каза огнярят, като не можа да се разбере добре дали с това иска да насърчи, или отклони разказа за причината.
— Сега и аз бих могъл да стана огняр — продължи Карл. — На родителите ми сега е напълно все едно какъв ще стана.
— Мястото ми се освобождава — рече огнярят, а в знак, че изцяло съзнава какво говори, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и за да се поизпъне, метна върху леглото краката си, обути в смачкани
