Румен Вучков
Под грижите на Сатаната
В недалечно време в Дупница живели двама братя, единият се казвал Андон, а другият Йордан. И двамата имали за цел да натрупат известно богатство, за да се подсигурят до някаква степен. Но тъй като нямали нито идеи за някакъв бизнес, нито желание да се трудят, те първо се оженили. Били усетили една тънка работа за женитбата и парите. А именно, че има ли кой да те държи изкъсо, неизбежно би следвало някакво забогатяване.
Както вече бе споменато, и двамата не били влюбени в работата. Особено чичо Данчо. Той презирал работата дори повече от трезвеността. Докато на повечето хора им прилошавало от алкохол, а липсата на занимания ги подлудявала, то при чичо Данчо било точно обратното. Единствено благодарение на постоянните злоупотреби с алкохол и всичко произтичащо от тях, той бил успял да се запази от този безчувствен свят, в който често получавал заплахи, че ако не започне работа, с него е свършено. На Андон като че ли сивото ежедневие не му дотягало толкова и той съвсем бавно, постепенно започнал да увеличава своите материални блага.
През 90-те години (а и не само тогава) трупането на богатство в България не било лесно начинание. За да забогатее един млад човек, трябвало да стане рекетьор и да бие другите, за да им вземе парите. И тъй като в този период всеки искал да стане престъпник, това била мечтата буквално на 99% от трудоспособните граждани, съвсем не било безопасно да се рекетират такива промити мозъци. Някои даже били на мнение, че едно влизане в затвора съвсем не е празна работа, а факт, към който другите се отнасят с респект. Чичо Данчо не си падал по насилието, чувствал се като поставен помежду бурета с барут с неговата прословута постоянно горяща цигара в устата му. И след като и женитбата не помогнала на двамата да забогатеят, те заминали за Италия. Правили каквото правили, поработвали от време на време, лежали по гористите местности извън населените места, покривали се с кашони и найлони от дъжда. Укривали се в храстите, когато минавали органи на реда да проверяват, а също и когато нощно време обикаляли разни перверзници и психопати. Но така и не натрупали богатство. А и на запад под думата „работа“ се имало предвид наистина работа. Което, разбира се, не се понравило на двамата българи. Само изпосталяли и насъбрали тревоги, да им държат влага за дълго. И един ден се върнали по родните си места. Чичо Данчо и Андон били прекарали горе-долу при едни и същи условия, общували с едни и същи хора, а си направили различни изводи. Андон заключил, че човек да забогатее, не е нужно да обикаля надлъж и нашир. Без значение къде се намира, трябва само да използва възможностите, а пък и ако сам започне да ги създава, успехите няма да закъснеят. Чичо Данчо си бил направил друг извод. Той бил осъзнал, че богатството само по себе си не струва нищо, че за предпочитане е човек да си живее, не дебнейки за професионални възможности, а за професионалистки, така да се каже. Че самата идея за забогатяването е една вечна манипулация на обществото и горко на онзи, който се подведе по нея. И не на последно място, чичо Данчо набързо си направил сметка за времето, което бил прекарал в Италия, колко удоволствия бил пропуснал и това го накарало да потръпне от ужас. През този така наречен гурбет той бил изпил около 50 пъти по-малко алкохол, отколкото тук в България за същото време, любимото му излежаване пред телевизора се било снижило с около 99 пъти. А любовните забежки, за които мислил денонощно, на практика липсвали. Като задълбал още малко, дал си сметка, че всъщност първоначалната искра на този копнеж за богатство всъщност била точно стремежът за безотговорен и разгулен живот, изпълнен с леки жени и алкохол. А сега се очертавало, че освен без богатство е останал и без най-същественото.
Чичо Данчо бил загърбил собствените си принципи и го боляло от това, бил излъгал себе си. Отишъл в най-близкото фургонче, купил си евтина, но добра процока и се запътил към жилището на своята баба — баба Верка, майка на неговата съпруга, с която вече се били развели. Щял да празнува трайното си завръщане в България и да разсъждава надълго и нашироко по някои проблеми, които се въртели в главата му. Просто всеки трябва да следва предназначението си, помислил си чичо Данчо и заотварял шишето, а огнената миризма от различни видове алкохоли се понесла из помещението и накарала очите му да засълзят. Той с умиление ги изтрил с кърпата, която му подала в този миг услужливата баба Верка.
— Избърши си очите, Данчо! — нареждала тя. — А така! Сега си хапни!
И като задонасяла ястия, направо отрупала цялата маса. Чичо Данчо не успявал да намери място където да сложи цигарата си. Сторило му се, че натръскал половината гозби с угар и през повечето време, докато се хранил, държал фаса в устата си.
— Хапни си, Данчо! — нареждала баба Верка. — А после си легни и си почивай!
Чичо Данчо никога не бил виждал такъв комфорт, а и никой не се бил грижил така за него. Жените, с които си имал работа, се грижили за него, докато не му вземат парите и после най-безцеремонно му сочели вратата. При баба Верка той се почувствал като бебе. И това продължило с месеци.
Един ден чичо Данчо се пенсионирал, още не навършил петдесет години, след работа като миньор в Мини „Бобов дол“. Била му отпусната добра пенсия, вървял по улицата и си подсвирквал. Мислил си как за цял живот в пустата мина не бил свършил почти никаква работа, както повечето негови колеги, тъй като във вторите и третите смени се наблягало съответно на алкохола и дълбокия сън. В тези две смени не слизали никакви проверяващи под земята, които да извършват замервания, да се карат с пияните миньори и да защитават държавния интерес. Че за чий да го прават! В първите смени също никой не си давал зор. Въобще нормата била толкова ниска, че и къртица с паркинсон би напуснала, при условие, че има и капчица достойнството.
Подсвирквал си чичо Данчо с фас в уста и заглеждал минаващите момичета, които му се сторили с изключително леко поведение. Един огромен минус на комунизма, по време на който наистина никой не се бе преработил, но пък и най-големите ентусиасти като чичо Данчо не можеха да си мечтаят за такъв разврат. А виж сега какво става!
Прииска му се да беше млад. Чудеше се дали стотиците дни болнични, които си бе купил през своя трудов живот, бяха благоприятствали за запазването на неговата младост или бяха имали негативен ефект, тъй като когато оставаше без никакъв надзор, той определено не водеше най-здравословния начин на живот. Но една трезва мисъл го извади от тия налудничави съждения. В джоба му отмаряше дебела пачка банкноти, която съвсем не беше за пренебрегване. По договор всеки миньор взимаше няколко брутни заплати при пенсионирането си. И сега, благодарение на този капитал, всичките тия задници щяха да бъдат негови!
Изведнъж насреща му се изпречи позната фигура. Беше брат му Андон. Макар да беше със седем години по-голям от него, тялото му беше запазило свежестта на мускулите си. Ръката, която го стисна, уж приятелски, накара чичо Данчо да се дръпне, че го заболя. Погледът насреща му беше изпитателен. Андон отпъди дима от фаса на чичо Данчо и като премигна с очи, опита се да се вгледа в своя брат. Продума му с укор:
— Йордане, вземи се стегни бе, момче! Тая цигара като че се е срастнала с устата ти. А тия момичета, по които свиркаше, са по-малки от собствените ти дъщери. Как не те е срам бе, копеле!
Чичо Данчо изобщо не се бе усетил, че бе подсвирквал по минаващите момичета и това донякъде успя да му върне вярата в себе си. Опита се да погледне брат си, все едно че всичко е под контрол, но тая цигара така димеше, че бе превърнала очите му в безжизнени стъкълца.
— Защо бе, Анди, човешко е — смигна накрая чичо Данчо.
Андон май изобщо не беше на тая вълна, защото се престори, че не вижда мазната физиономия на чичо Данчо в този момент на захлас, а насочвайки поглед към преминаващите автомобили, процеди:
— Трябваш ми. Ела да ми помогнеш утре да иззидаме една стена на старата къща! Ще ми подаваш материалите.
Чичо Данчо замалко не глътна цигарата си. Той си правеше сметка следващите дни да обикаля из най- долнопробните апартаменти в града, да навести всеки един бардак, да си поговори на четири очи с най- отраканите дупничанки. А също и с някои младички. Дааа… Задължително! И със сладките мошенички, които само гледаха да те напият и да те оберат. И с някоя романтична натура, която в кревата направо те караше да се разплачеш. И с някоя безсрамница, която да те постави на място. И… и…
Такива неща се въртяха в главата на чичо Данчо. Нищо конкретно. След гурбета в Италия си бе казал, че повече нищо няма да планира. Но самата насока на заниманията му беше горе-долу такава. А Андон с това предложение съвсем не се вписваше в картинката.
Чичо Данчо му обясни, че ако няма друга работа, ще гледа да намине, но нищо не обещава.
