Водачката

Йордан ЙовковВодачката

Окопите на сърбите бяха по самите върхове на планината. Като същински орлови гнезда, те стояха пад стръмни урви, над пропасти и над скали. Атаката на тия непристъпни позиции отиваше бавно. Принудиха се да отделят една рота, която да направи далечен обход. Това беше трудно и опасно движение, но ако то останеше незабелязано и изненадаше сърбите, победата беше осигурена.

Предпазливо и тихо тръгнаха още през нощта и на разсъмване бяха в една стара дъбова гора. Наоколо беше тихо, хора нямаше. Наблизо само през гората се белееха крайните къщи на някакво село и там пратиха патрул. Той щеше да види какво има и да доведе водач. Оставаше още много път, и то вече в зоната на неприятелското разположение.

Войниците насядаха да починат. Трябваше да се пазят и да не се движат, но и без това кафявите им униформи лесно се губеха сред сухата папрат и почервенялата шума. На север по върховете сражението беше почнало отново. Духаше вятър п гората шумеше, но в кратките паузи проечаваха топовни гърмежи, продължителни н глухи, като далечни гръмотевици. Войниците мълчаха или тихо приказваха помежду си.

Наблизо стояха тримата офицери. Двамата бяха съвсем млади хора, третият по-възрастен, със загрижено и строго лице. Той беше командирът на ротата. Капитанът изглеждаше много зает: гледаше картата, обясняваше нещо на офицерите, даваше разпореждания па фелдфебеля. Често той отиваше настрана и с бинокъла си наблюдаваше към село. Патрулът още не се връщаше.

— Господин капитан! — обади се някой от войниците — додоха си. Ей го старшия!

Тримата офицери се обърнаха. Навътре в гората те видяха войниците от патрула и между тях един селянин н една жена, облечена в граждански дрехи. Виждаше се, че е младо и хубаво момиче. Любопитството между войниците беше тъй голямо, че изведнъж там се образува и се сключи голям кръг.

Към ротния командир бързо идеше старшият на патрула. Той беше уморен, сьс зачервено лице н някак виновно се усмихваше. Подофицерът разбираше, че капитанът е учуден, и бързаше да обясни работата.

— Е, какво направи? — посрещна го строго капитанът. — Каква е тази жена?

— Господин капитан както ни заповядахте, ние влязохме в най-близката къща. Намерихме ги там. Тя била учителка.

— Учителка? А кой ще ни води? Водачът кой е?

— Старецът, господин капитан. Само че госпожицата казва, че старецът не бил твърде с ума си. Тя по- добре знаяла пътя и иска тя да ни води…

Капитанът подигна учудено рамене и срещна въпросителните погледи на офицерите.

— Какво е това? — каза той недоволно и строго. — Я доведи тия хора! Елате, господа…

И тримата бързо тръгнаха към ротата. Веднага пръстенът около патрула се разкъса и войниците се отдръпнаха на две страни. Наистина това бяха водачи, каквито никой не очакваше. Пред тях стоеше дребен н сух старец със сини памученн потури и овехтяла шапка, каквито носят гръцките рибари. Той беше с очила, взираше се във войниците, усмихваше се, неспокоен и развълнуван. На лицето му имаше нещо добродушно и комично. До него стоеше учителката. Тя беше облечена скромно, но хубаво, плетен черен шал падаше на раменете и, косите и, руси и светли, се спущаха на къси къдрици. Някак нехайно и по момчешки тя държеше и двете си ръце в джобовете на палтото сн и сините н очи гледаха спокойно и малко насмешливо. Изглеждаше донякъде смутена, но не и разсърдена от всичките тия погледи.

Между войниците от патрула те стояха като арестанти. На поздрава на офицерите госпожицата леко кимна с глава, но старецът изведнъж трепна н се оживи. Той се почувствува свободен, вгледа се в капитана и бързо тръгна към него. Някак смешно н непохватно, той правеше поклон след поклон, като държеше лявата си ръка постоянно върху сърцето. Лицето му беше цяло засмяно, но тъмните очила криеха очите му.

— Добре дошли! — завика той. — Добре дошли! Господине мой, добре дошли… братя! Наши братя, добре дошли! Ах, господи, жив бях да видя… Добре дошли! Я, какви юнаци, какви юнаци… Ах, господине, братко мой!

И преди някой да разбере какво мисли да прави, старецът падна на колене пред капитана, сграбчи края на шипелата му, притисна го до устните си н замълча. Когато подигна лицето си, то беше желто и обтегнато като на мъртвец и черните стъкла на очилата гледаха като големи разширени зеници. Редовете на войниците утихнаха. Учителката беше се обърнала и гледаше настрана.

Капитанът се наведе и изправи стареца.

— Стани, дядо, стани! — казваше му той. — Недей тъй, стар си. Кажи ни отгде си, с какво се занимаваш. Как се казваш, дядо?

— Аз? Наум. Наум се казвам. Ей го нашето село. Шетам в черквата. Християнин съм.

— Е, разбира се, християнин си — засмя се капитанът и погледна към учителката.

— А тая е Вангели — превари старецът, — Учителка ни беше. Щерка ми е. Не ми е щерка, ама тъй се вика. При мене е, пак щерка ми е.

Учителката се усмихна и не каза нищо. Но капитанът не искаше да се бави и обясни къде и за колко време иска да стигне още днес с ротата си. За това нему с потребен водач, който хубаво да знае пътя.

— Тая работа е много важна — каза той. — Сърбите не трябва да ни усетят. От това зависи всичко. Кажи ни сега, старче, знаеш ли пътя за Кулата? Можеш ли ни заведе там?

Дядо Наум тури пак ръка върху сърцето си.

— Мога, господине мой, мога. Знам пътя. На Кулата съм ходил. Мога, с вас като бъде, и накрай света. Мога, как да не мога. А момичето нека се върне.

Един от офицерите запита откъде върви пътят и дядо Наум се залови да разказва, като постоянно сочете с ръка. Но той беше все така разсеян и развълнуван, бъркаше се, противоречеше си и от всичко, което говореше, много малко се разбираше.

Капитанът слушаше отстрана стареца. Но явно беше, че е недоволен. Учителката се приближи до него.

— Оставете го — каза тя, като показа пренебрежително на стареца, — нали виждате какъв е. Пък и недовижда. Аз разбрах какво искате. Пътя зная добре и ще пи заведа.

— Но как така? Ще можете ли? Не забравяйте — воина е.

— Ами аз вчера бях на Кулата. Там има сърби. Но малко са. Близо бях, но не ме видяха. После ходих по-надалеч и гледах битката.

Капитанът слушаше учуден. Всичко това му се стори невероятно. Това момиче, което гледаше насмешливо и дяволито, като че искаше да се шегува. А работата съвсем не беше до шега. Мина му през ума и за ония хора, които са способни на всякаква измяна. Той реши да бъде предпазлив.

— Никой не знае по-добре от мене тия места — повтори учителката. — Аз ще ви заведа.

И изведнъж, като виждаше, че капитанът се колебае, обзета от страх, че той може да не се съгласи, тя нервно, сърдито почти, каза:

— Аз зная пътя! Повярвайте, повярвайте, моля ви се!

— Добре — каза капитанът. — Добре, щом знаете пътя.

Той заповяда да се строят войниците. Дядо Наум още говореше с двама офицери. Капитанът се отдели настрана и повика стареца при себе си.

— Слушай, старче — каза му той строго. — Ние ще вървим. Но трябва да ти кажа, че по нашия закон онзи, който ни измами, ние го наказваме със смърт…

Старецът мълчеше, като че не разбираше какво му говорят.

— Ако ни излъжеш и забъркаш пътя, ще те убием! — натъртено и строго каза капитанът.

— Мене ли? Братко мой, от твоя ръка като е… Капитанът ядосано го пресече:

— Стига! Не се втелявай такъв. Кажи ми, кое е това момиче, откога го познаваш, какво е, може ли да му се вярва?

— На Вангели? Господине мой, сирота е тя. А баща и беше народен човек. Като тебе беше и той, господине! И такива юнаци имаше и той!

— Как, да не е бил комита?

— Народен човек беше, господине. Тия хора ги няма сега!