- 1
- 2
Само като ги видеше човек, можеше да познае кои отде са. Ето тия с големите калпаци и с червени антерии, мъже едри, космати. Смятат ги малко диви и ги наричат „въяци“, защото говорят с „ва“: „Иване ва!“ „Ела ва!“ Ония с черни потури, с черни елеци и къси навои — те са бабадачани. Свирепи и кавгаджии са. А тия с бозявите потури и бозяви абички са все от големите села, най-питомни, най-хитри. Всички са весели, годината е добра и джобовете им са пълни. Сега да видиш Сарандовица как тича, как шета. И как очите й лъщят, и как лицето й цъфти и се хубавее, като божур!
Весело ставаше на Матаке. Нито му минаваше на ум, нито искаше да си ходи. А когато измежду купчината въяци някой засвири кавал, Матаке съвсем се размекна, сякаш нещо го грабна и залюля. „Пари, земя, богатство — мислеше си той, — всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка!“
Изведнъж Матаке се изправи на целия си ръст и всички млъкнаха и го загледаха, защото още от самото начало разбраха, че тоя човек и по вида си, и по всичко е над всички други.
— Браво бе, момче! — викна Матаке на кавалджията. — Слушай, булка, дай на всички по едно от мене, кой каквото пие. Аз черпя. На всички дай!
И той седна на мястото си и никого не погледна, макар че всички гледаха него. „Матаке е, Матаке от Преселци!“ — шепнеха измежду селяните. „Тоя ли бил Матаке ва? Много богат бил, а?“ „Остави му парите — отговаряше шепнешката други, — човека виж какъв е… Хубав човек! Стар е, ама се държи!“
Матаке втори път почерпи и веселието още повече се засили. Започнаха хоро. Пръв заигра Котомана, после се хвана Матаке, после другите селяни, с които седеше. Матаке играеше тежко, с достойнство, както чорбаджиите играят по сватбите на синовете си. А Киро, съвсем дребен при Матаке, но много весел, пееше:
При всеки куплет от тая песен селяните, особено въяците, надаваха страшни викове. Матаке играеше, гледаше в очите на Сарандовица и се усмихваше. Тя също го гледаше и също тъй се усмихваше. Такава усмивка имаше на всяко лице. Всички гледаха Матаке: не че беше ги черпил — всеки имаше пари да плати, каквото беше пил, — а човекът им харесваше. Човекът беше с широко сърце, туй беше главното!
Дългите сенки отвън и ведрината, която нахлу през прозорците и през вратата, показваха, че се мръква. Селяните станаха да си ходят и на прощаване всеки друсаше ръката на Матаке, като на стар приятел. Сам Матаке на два пъти става, вади пари и плаща. После пак оставаше и пак черпеше.
— Наздраве, гостенино! — дигаше към него чашата си Калмука, пиеше и след туй гладеше брадата си.
Навън изгря месечина. Най-после Матаке реши да си ходи, но когато извади кесията си да плаща, нямаше пари. И както държеше отворена кесията, той погледна Сарандовица.
— Ами сега? — рече той.
— Е, какво… от такъв човек да имам да земам.
— Ще пише! Тя ще пише! — викаше Котомана. Матаке гледаше Сарандовица:
— Че познаваш ли ме?
— Познавам те ами. Познавам и Матея, нали ти е син?…
— Конете знаят пътя — обади се Киро. Матаке рече да каже нещо, но замълча. Стори му се, че кръглото лице на Сарандовица малко се изчерви. И съвсем на място или не на място, гръмна гърлестият глас на Калмука изпосред кръчмата:
— Наздраве ти, гостенино!
Матаке си замина. Качи се на каруцата и се усмихваше. Взе си сбогом и все се усмихваше.
Късно през нощта той стигна у дома си. Посрещна го Матея и немалко се зачуди, когато видя на месечината лицето на баща си и разбра, че си иде весел. Матаке слезе от каруцата, хвърли юздите в ръцете на сина си и му каза:
— Матея, знаеш ли, че обраха и мене?
— Обраха ли те! Къде? В Иланлъшката гора ли?
— Не, в Антимовския хан.
Двамата, баща и син, се изгледаха. Момъкът наведе очи, а Матаке тръгна към къщи и все се усмихваше.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Иван Иванов, Елина Мирчева или Мартин Митов
Публикация
Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том втори; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7871]
Последна редакция: 2008-05-24 13:00:00
- 1
- 2
