избор.
— А майка ти? Не можеш ли да се върнеш при нейното племе?
— Майка ми е мъртва. Тя беше сиукска. Воините от племето на гарваните я пленили и после я продали на татко. Беше му наложница, той така и не се ожени за нея. Не знам нищо за индианците, освен езика на сиуксите, на който ме учеше мама.
— Защо те би Коб? Явно не е за пръв път.
Дона замръзна.
— Не искам да говоря за това. Ти защо си тук?
Тя излезе от ъгъла. Коул забеляза скованите й движения и се запита дали Коб не е натъртил и тялото й, освен лицето.
— Казвам се Коул Уебстър. Работя за железниците. Преди няколко дни твоят мъж ограби влака на „Юниън Пасифик“ някъде между Гардън Сити и Додж Сити. Взел е много пари. Проследих го до тази колиба и се надявах да намеря откраднатото. Видях го да излиза оттук и тръгнах след него. Разменихме по няколко изстрела и той падна убит, но откраднатите пари не бяха у него. Върнах се тук да ги потърся. Знаеш ли нещо за тях? Съвсем сигурни сме, че Коб ги е взел със себе си, когато се е разделил със своите хора.
Изразителните сини очи на Дона се отместиха от лицето на Коул.
— Били никога нищо не ми казва. Бях просто негова робиня. Готвех и чистех, понасях побоите му.
— И топлеше леглото му — добави Коул с лек сарказъм.
В мига, когато го произнесе, пожела да не бе отварял уста. Вгледа се в измъчените очи на Дона и видя в тях да проблясва слаба надежда. Нямаше причина да напомня на жената за бруталността на съпруга й в леглото или извън него. Насиненото й лице беше достатъчно ясно доказателство за това, колко е страдала.
Дона го загледа с празни очи. Лицето й се затвори, тя внезапно изгуби всякакво желание за разговори и се обърна.
Коул я погледна с присвити очи. Ключиците изпъкваха рязко под корсажа на износената й, развлечена рокля. Не различаваше нито талия, нито ханш под безформената дреха. Само загатнатите очертания на твърди, закръглени гърди напомняха, че под износения плат се крие женско тяло.
Втренченият поглед на Коул накара Дона да почервенее. Знаеше, че му се е видяла жалко подобие на жена, но това не я интересуваше. Колкото по-малко има вземане-даване с мъже, толкова по-добре. Ужасно се радваше, че Коб е мъртъв; много пъти през изминалите пет години беше мислила самата тя да го убие. Сега беше благодарна на мъжа, който свърши вместо нея това, което се бе страхувала да направи, но колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре. Що се отнася до парите… бяха си нейни. Били й дължеше толкова много за всичко, което бе понасяла като негова жена. Парите щяха да й помогнат да си изгради ново бъдеще.
— Сигурна ли си, че не знаеш нищо за ограбеното от влака? — настоя Коул.
— Били не ми казваше нищо.
Тя лъжеше и Коул го знаеше. Но не можеше да я обвинява, че иска да запази парите. Господ знае, заслужила ги беше. Но службата му изискваше да й ги вземе и да ги върне. Съчувствието нямаше място в живота, който си бе избрал. Някога не беше така, но смъртта на Утринна мъгла го бе променила завинаги.
Коул дръпна един разклатен стол, един от двата, които стояха на неравните си крака край кухненската маса.
— Седни, госпожо… мм… Дона. Мисля, че казваш по-малко отколкото знаеш. Задържането на тези пари е престъпление, дори да не си участвала в грабежа.
Дона го заобиколи предпазливо и кацна на ръба на стола.
— Казах ти, Били нищо не ми разправяше.
— Знаеше ли за нападението над влака?
Тя вдигна поглед към него и го заразглежда точно така, както той я бе разглеждал преди малко. Никога преди не беше виждала мъж с коса като неговата. Беше висок и строен. Макар че беше бял, кожата му имаше почти същия загар като нейния. Явно не се криеше от слънцето. И от физическите натоварвания също, реши тя, съдейки по развитите мускули на краката и тялото му.
Широките рамене опъваха вълнената му риза, а плътно прилепналите панталони очертаваха здравите, мускулести, дълги крака. Копринена кърпа на врата, кожен жакет и високи ботуши допълваха смайващата му външност, която би поразила всяка друга жена, но не и нея.
— Зададох ти въпрос, Дона — натърти Коул. — Знаеше ли за нападението над влака?
Дона завъртя объркано глава. Облиза подутите си устни и това припомни на Коул, че е понесла жесток побой, може би по-жесток, отколкото си представяше. Само безсърдечен мръсник може да разпитва пребита жена, а той още не беше паднал толкова ниско.
— Имаш ли някакъв мехлем? — запита той. — Дай да ти намажа лицето.
Дона го погледна с явно недоверие.
— Защо ще го правиш? Били никога не го е правил.
Коул изруга така яростно, че Дона отстъпи уплашена.
— Аз не съм Коб. Казах, че няма нищо да ти направя, и говоря съвсем сериозно. Къде е тоя мехлем?
Дона махна с ръка към шкафа. Коул стигна до него с две крачки, разрови се и намери кутийка с мехлем. В шкафа нямаше почти нищо друго. Той отваряше една след друга вратичките, но не откри никаква храна. Едва сдържа гнева си. Не беше свикнал да плаши безпомощни жени. Това момиче явно е било толкова малтретирано, че сега не иска да повярва на никой мъж. Доколкото липсата на храна в колибата беше някакво указание, значи Дона е била изтезавана не само с бой, ами и с глад. Запита се дали бандата на Коб е злоупотребявала и сексуално с нея. Беше сигурен, че е така.
Взе мехлема и го донесе на масата.
— Има ли вода тук? — Дона посочи с глава една делва до легена. — А чисти парцали?
— В чекмеджето. Няма защо да се притесняваш. Мога да се справя. Винаги съм се оправяла сама.
— Само мълчи и стой мирно.
Коул потопи парцала във водата и изми внимателно лицето на Дона, изненадан от слоя мръсотия, който се бе насъбрал върху него. Когато я изми, с изненада откри нежна златиста кожа, която щом белезите зараснеха, щеше да бъде безупречно гладка. Внимателно попи капките кръв, засъхнали по ъглите на наранената й уста, а когато тя трепна, в него се породи необяснимото желание да целуне раните й.
Дона мърдаше неспокойно, докато Коул докосваше нежно лицето й. Никой мъж никога не я бе докосвал така внимателно. Тя обаче знаеше защо го прави. Иска откраднатите пари и ще направи всичко, за да ги намери, дори ако трябва да се отнася към една пребита метиска така грижливо и внимателно, както никой мъж до този момент.
Коул гребна от мехлема и намаза раните й. Суровото му изражение и студеното спокойствие на движенията му никак не успокояваха Дона. Тя си помисли, че този мъж е твърде хладнокръвен, че се преструва, и го зачака да избухне.
Той продължи да я маже, усещайки напрегнатия поглед на сините й очи. Противоречиви чувства се бореха в него. Изпитваше състрадание и жалост към нея и колкото и да беше удивително, възхищаваше й се. Подозираше, че Дона лъже и че знае много добре за грабежа, както и къде са парите. Но ако не му каже, той е длъжен да претърси навсякъде, дори и ако тя възрази.
Стана и я изгледа спокойно.
— Готово. Ако мехлемът е добър, след няколко дни лицето ти ще е като ново. Защо те наби Коб?
— Няма да разбереш.
— Ще се опитам.
Тя поклати глава и рошавата черна коса се разстла по раменете й гърба й. Коул я загледа омаян, отново изплува споменът за любимата му Утринна мъгла. Запита се дали Дона е такава красавица, каквато вероятно беше. Чертите на лицето под синините и подутините бяха хубави. Имаше високи и ясно очертани скули, сините й очи грееха ярко, а миглите й бяха толкова гъсти и дълги, че се учудваше как изобщо си държи очите отворени. Сбърчи нос — малко вода и сапун щяха да дойдат тъкмо на място, да направят чудеса с външността й.
