за първи път стъпи в Ню Саут Уейлс.
Потокът от пътници почти секна и Робин смръщи лице, недоумявайки какво може да се е случило със семейство Маккензи. Според писмото, което Деър бе получил преди няколко седмици, семейство Маккензи би трябвало да се намира на борда на „Садърн стар“. Дали не са решили да вземат друг кораб? Робин бе изпълнен с недоумение. Различни предположения отвлякоха вниманието му, но само след миг той забеляза красивата и сякаш малко объркана млада жена, която се появи на стълбите.
Тя бе висока и стройна, няколко непокорни кичури се бяха измъкнали от прихванатата й с тънко шалче назад коса и свободно се развяваха покрай забележителното й закръглено лице. Здраво стиснала перилото на стълбата, жената започна да слиза надолу, без да има ни най-малка представа колко привлекателна гледка бе за околните — вятърът бе прилепил дрехите плътно до тялото й и отделните му части ясно се очертаваха. Робин с удоволствие проследи дългите стройни крака и едрите й гърди, които се очертаха още по-ясно, когато тя вдигна ръце, за да прикрие очите си от ярко светещото слънце.
Катрин Маккензи оглеждаше неспокойно кея. Тед Маккензи им бе казал толкова добри думи за Деър Пенрод, бедния съпруг на Мърси, и Кейт се надяваше, че той навреме е получил писмото, в което му съобщаваха за смъртта на Тед и за намеренията си да пристигнат в Ню Саут Уейлс с кораба „Садърн стар“. След като баща й бе така тежко болен, много по-лесно щеше да се справи с всичко, ако някой бе дошъл да ги посрещне.
Истинско чудо бе, че Уилям Маккензи бе все още жив, макар че състоянието му съвсем не бе добро. Останал само кожа и кости и крайно изтощен, Уилям сякаш с последни сили се бе вкопчил в живота. Като че не искаше да умре, преди да види, че бъдещето на любимата му дъщеря е уредено. Страхът, че Кейт може да остане сама и беззащитна на остров, населяван предимно от затворници, като че ли даваше сили на Уилям да продължава да живее, въпреки че това му костваше изключителни мъки и страдания.
Кейт огледа внимателно кея, след това погледът й се спря върху високия, с просветляла коса мъж, който гледаше към кораба. Той бе наклонил леко глава, което откриваше живото му лице с чудесен загар на кожата. С широки рамене и тесен ханш, мъжът стоеше с разкрачени крака и кръстосани отпред ръце. Кейт се почуди дали това не е Деър Пенрод, съпругът на мъртвата й братовчедка, и извика името му, като размахваше отчаяно ръка. Но вятърът сякаш отнесе думите от устата й и ги отвя встрани, преди човекът долу да успее да ги чуе.
Робин тръгна към кораба. Кейт спря, огледа го по-внимателно и откри, че наистина е привлекателен. Той уверено се отправи нагоре с пъргава стъпка, която издаваше добра тренировка с физически натоварвания. Тенът и ясно очертаните мускули също подсказваха, че тежката работа не му е чужда. Кейт отново се замисли дали това би могъл да е Деър Пенрод. Почти веднага й хрумна и друг въпрос. Дали се е оженил повторно? Тя не си спомняше да е виждала някога толкова интригуващ мъж като странника, който крачеше към нея по стълбите.
Робин забави крачка, когато се приближи достатъчно и имаше възможност да разгледа по-добре жената, застанала на стълбите. Погледна я в очите и в миг почувства, че потъва в море от синьо. Той се спря шокиран, а кръвта лудо пулсираше във вените му.
— Вие ли сте Деър Пенрод?
Гласът й бе мек и почти толкова хипнотизиращ, колкото и очите й, но Робин все пак успя да събере сили, за да й отговори.
— Аз съм Робин Флетчър, вие мис Маккензи ли сте?
— Да, а къде е Деър Пенрод? — попита рязко Кейт. — Надявах се, че той ще дойде да ни посрещне на кораба.
Гласът й леко затрепери и Робин имаше чувството, че тя всеки момент ще се разплаче.
— Аз дойдох вместо Деър — съобщи й той. — А къде е баща ви?
На Робин му изглеждаше странно, че Уилям Маккензи все още не се е появил и се опита да надникне зад нея с надежда, че той е някъде по палубата.
Устните на Кейт потрепериха, но тя събра сили да се въздържи и този път, сякаш калена от тежкия товар на болестта на баща си, който носеше вече дни наред. Бъдещето на фермата Маккензи зависеше сега изцяло от нейната смелост и воля да се справи с всяка превратност на съдбата. Поне докато баща й се възстановеше достатъчно, за да поеме ръководството на фермата в свои ръце. Тя не искаше и да помисли дори, че Уилям Маккензи никога няма да се оправи.
— Татко е болен… много болен — Кейт с мъка преглътна. Огромна буца бе застанала на гърлото й. — Слава богу, че вие сте тук. Не мисля, че бих могла сама да го сваля от кораба.
— В Сидни съм от няколко дни, за да чакам пристигането на „Садърн стар“ — обясни й Робин. — Докарал съм и товарна кола за багажа. В нея ще направим място за баща ви да легне.
Кейт въздъхна с облекчение. Тя бе благодарна за възможността поне за кратко да прехвърли отговорностите върху този силен мъж, който и да е той. По-късно, след като баща й бъде настанен удобно, ще има време да го разпитва кой е и какъв е. Щом Деър Пенрод му се е доверил, значи и тя би могла да разчита на него.
— Татко е все още в каютата. Ще ви заведа при него.
Кейт се завъртя и погледът на Робин бе привлечен от красивите й колена, които се показаха под бялата фустанела. С усилие на волята извърна очи от тази очарователна гледка и забърза след нея.
Каютата бе малка, задушна, с дъх на болест. Робин се спря за миг, докато очите му привикнат със слабата светлина, след това се огледа за Уилям Маккензи. Той беше приседнал върху един от денковете, облечен за път. Дрехите висяха свободно върху отслабналото му тяло. Робин бе направо ужасен от състоянието му, а когато Уилям започна да кашля и да се задушава той осъзна това, което Кейт не искаше да приеме. Уилям Маккензи умираше. Робин се приближи до болния и коленичи пред него.
— Аз съм Робин Флетчър, сър. Пристигнах, за да ви придружа до фермата Маккензи. Добре дошли в Ню Саут Уейлс.
Уилям се усмихна едва-едва.
— Благодаря ти, синко. — Гласът му бе слаб и напрегнат, а усилието предизвика отново силна кашлица. — Виждам, че вече си се запознал с дъщеря ми Кейт.
— Катрин — поправи го Кейт и протегна студената си ръка към Робин. — Катрин Моли Маккензи.
— Приятно ми е да се запозная с вас, Катрин Моли Маккензи — Робин леко се поклони, развеселен от официалния тон при запознаването. Нещо вече му подсказваше, че мис Маккензи не е просто едно хубаво лице и чудесно сложена фигура.
Очевидно тя не беше съвсем младо момиче, но и нищо не подсказваше, че е вдовица. Имаше прекрасен зрял вид и Робин осъзна, че не е бил така очарован от жена от деня, в който за първи път видя Кейси О’Кейн. Малката и слаба длан на Кейт буквално потъна в неговата и той я задържа малко по-дълго, отколкото благоприличието позволяваше. В този миг сладка топлина се разля по цялото му тяло. Кейт се намръщи, изпълнена с почти същите чувства и доста объркана от тях.
Робин с нежелание пусна ръката й и се обърна отново към Уилям.
— Можете ли да вървите сам, мистър Маккензи?
— Аз… не знам — отвърна Уилям, като се задъхваше.
— Няма значение — Робин се усмихна, с което се опита да прикрие съжалението си към този човек. След това се наведе и без никакво усилие го взе на ръце, сякаш беше перушинка.
— Вие вървете напред, мис Маккензи. Аз ще ви последвам заедно с баща ви, а след това ще се разпоредя да смъкнат багажа ви от кораба.
— Аз… се чувствам толкова безпомощен — въздъхна Уилям.
— Не се безпокойте, мистър Маккензи, за кратко време ще се изправите отново на крака — бодро отвърна Робин.
Дълбоко в себе си той беше убеден, че ще бъде истински късмет, ако Уилям Маккензи оживее, докато пристигнат до фермата.
— Внимавайте, моля ви — нервно го предупреди Кейт, докато той носеше Уилям надолу по стълбите, а после го настани в едната част на товарната кола, която щеше да му служи за легло. Робин го уви отвсякъде с одеялата, които благоразумно бе взел със себе си, така че да не се измъчва много от неравния път до фермата.
После отиде да провери какво става с багажа им, а когато се върна обратно, Кейт вече бе седнала
