на лицето му беше закрита с шал, плетена шапка бе ниско нахлупена над челото и ушите му, правейки идентифицирането му невъзможно.
— Кой сте вие? — извика Фийби, размахвайки ръжена като меч. — Какво искате?
— Къде е? — запита мъжът с хриплив глас.
— Ако не си тръгнете сега, ще извикам стражата.
Непознатият се засмя и дрезгавият звук накара тръпки на страх да пробягат по гръбнака й. Но за нейна чест Фийби не трепна.
Мъжът заплашително направи крачка напред.
— Този ръжен не ме плаши, госпожо. Къде е?
— Не знам за какво говорите. Ще повикам стражата.
Размахвайки ръжена с широко движение, Фийби отстъпи към вратата. Крадецът скочи стряскащо към нея, бутна я и изхвръкна от кабинета. Неподготвена за нападението, Фийби залитна и удари главата си в ръба на вратата. Мрак обгърна съзнанието й и това беше последното, което почувства.
Рам знаеше, че е твърде рано за светски посещения, но тази сутрин се беше събудил с усещането, че нещо не е наред. Тъй като работите в собственото му домакинство като че ли вървяха гладко, мислите му се обърнаха към Фийби и към плановете за съблазняването й. Докато Дъдли, неговият камериер, го бръснеше и оправяше тоалета му, Рам обмисляше каква тактика би могла най-добре да се приложи към Фийби. Нямаше две еднакви жени, както беше установил той; всяка изискваше специално поведение. Някои реагираха най- добре на финото съблазняване, докато друга предпочитаха по-директни методи.
Предвид досегашните им отношения Рам знаеше, че трябва да внимава с Фийби. Несръчният подход само би събудил подозренията й и би я направил недоверчива.
След закуска. Рам поръча да приготвят каретата му и тръгна към Маунт Стрийт. Разбра, че се е случило нещо, още в мига, когато спря пред къщата на Фийби. Вратата беше отворена и няколко стражи претърсваха наоколо.
— Какво е станало тук? — запита Рам, спирайки един мъж, който тъкмо излизаше от къщата.
— Влизане с взлом, милорд — отвърна мъжът.
— Има ли ранени?
— Господарката на къщата е ранена. Хирургът сега е при нея. Познавате ли госпожица Томпсън?
Изригвайки проклятие, Рам не отговори и се втурна вътре през отворената врата. Икономката го спря, когато той хукна към стълбите, водещи към спалните на горния етаж.
— Ей, къде отивате? — запита жената, като му хвърли такъв поглед, че по-малодушен мъж би се сепнал.
— Коя сте вие? — запита Рам.
— Госпожа Краули, икономката. Вие кой сте?
— Граф Бракстън, приятел на госпожица Томпсън. Можете ли да ми кажете какво се е случило?
Пухкавото лице на икономката излъчваше загриженост.
— Знаех си, че не е добре госпожица Фийби да остава самичка в къщата. Не мога да си представя какво си мисли баща й. Би трябвало да бъде тук с нея.
— Съгласен съм, госпожо Краули — отвърна нетърпеливо Рам, — но това не отговаря на въпроса ми.
— Вратата беше отворена, когато пристигнах рано сутринта. Тогава намерих госпожица Фийби да лежи в безсъзнание на пода — обясни госпожа Краули. — Имаше на главата си буца колкото Уестминстърското абатство. Сложих я да си легне и повиках хирурга. Той сега е при нея.
— Госпожица Томпсън знае ли кой й е причинил това?
— Измърмори нещо за крадец. Горкото смело момиче. Още стискаше ръжена, когато я намерих.
— Ще изчакам да видя какво ще каже хирургът, ако не възразявате — изрече Рам с глас, който не търпеше никакви възражения. — Знаете ли дали е било взето нещо?
— Единствената разхвърляна стая беше кабинетът, но не мога да си представя кой ще иска тези прашни стари реликви. Не знам дали нещо е било откраднато; ще трябва да питате госпожица Фийби.
— Благодаря, госпожо Краули. Много ми помогнахте.
— Приятен ден, милорд.
Останал сам, Рам тръгна по коридора към кабинета. Поклащайки глава в недоумение, той огледа безпорядъка, оставен от крадеца. Листове хартия лежаха пръснати от единия край на стаята до другия, статуи, урни и различни археологически находки се валяха в безредие по рафтовете. Няколко предмета бяха безнадеждно повредени.
— Какво става тук?
Гласът от входа накара Рам да се извърне.
— Филипс. Елате тук. Може би заедно ще можем да разберем какво става.
Дейвид Филипс вдигна един чиреп от разбита ваза и поклати глава.
— Кой ще направи такова нещо?
— Вие ми кажете. Има ли нещо ценно сред тези предмети?
— Не. Ценни са само за историците, заради това, което разкриват за старите времена. Зле ли е ранена Фийби?
Рам замря. Не си спомняше да е казвал каквото и да било за някакво нараняване на Фийби. Поуспокои се донякъде, когато си спомни, че може би икономката, или стражите може да са го споменали.
— Не знам. Хирургът още е при нея.
— Какво правите тук? Мислех, че Фийби ви каза съвсем ясно, че не иска повече да ви вижда.
Рам хвърли кос поглед към Филипс.
— Точно така каза. Ще разчистим ли този безпорядък?
— А, ето ви, лорд Бракстън. Икономката каза, че сте искали да ме видите.
— Вие трябва да сте хирургът — обърна се Рам към слабия мъж с мрачно облекло, застанал на вратата. — Как е Фийби?
— Ще се оправи, милорд. Ден или два на легло и ще оздравее напълно. Има ужасна буца на главата, но не открих никакви признаци на сътресение. Ако ме извините, очакват ме още пациенти.
— Изпратете сметката си на господин Проктър, адвоката ми — каза Рам на лекаря, когато той си тръгна.
— Вижте, Бракстън — възрази Филипс, — Фийби не е ваша отговорност.
— Аз я правя моя отговорност — каза Рам, излизайки от кабинета.
— Къде отивате?
— Да видя Фийби.
Филипс хвана ръката му.
— О, не, няма. Чухте хирурга. Тя трябва да си почива. Вие не сте й никакъв. Няма причина да я посещавате в спалнята й.
Правейки се, че отстъпва, Рам позволи на Филипс да го изведе навън. Спря, за да поговори със стражите, преди да се качи в каретата си и да вземе юздите. Но щом Филипс се изгуби от очите му, той скочи от капрата и се върна в къщата.
Влезе през незаключената входна врата, внимателно я затвори зад себе си и побърза нагоре по стълбите. Надникна в две празни спални, преди да намери Фийби. Настанена в средата на голямото легло, тя като че ли спеше. Той пристъпи внимателно към нея, изненадвайки се колко дребна и крехка изглеждаше тя под одеялото.
— Вие ли сте, госпожо Краули? Съжалявам не ви причинявам такива безпокойства, но може ли да ми донесете чаша вода?
Забелязвайки кана с вода на близката масичка, Рам напълни една чаша и я отнесе към леглото. Очите на Фийби останаха затворени, докато той подпъхваше ръка под раменете й и я повдигаше, за да може тя да отпие. Когато се насити, тя въздъхна и отвори очи.
— Благодаря, госпожо… Ти! Не си госпожа Краули.
— Надявам се да не съм. Как се чувстваш?
— Защо се интересуваш?
