неща за белите и за освободените негри, помагаше на бившите роби да се приспособят към новото си състояние на свободни хора.
Еме гледаше през прозореца, питайки се какво ли е станало с „Високите дъбове“. Тъй като не беше плащала данъци от няколко години, предположи, че земята е била продадена на спекуланти от Севера. Югът вече гъмжеше от „торбалановци“ — така наричаха северните републикански политици, които пристигаха с оскъден багаж в опустошения Юг. Целта им беше да използват негрите като средство да получат служба или финансова изгода в южните щати.
Еме си спомни за онзи априлски ден, когато Лий се беше предал в Апоматокс. Пенсилвания Авеню пламтеше в цветовете на знамената. Стотици хора се прегръщаха, говореха, смееха се, ликуваха. За Еме това беше време на скръб, а не на радост. О, тя се радваше, че кръвопролитието престана, но разбираше, че южняшкото общество никога няма да бъде същото и че между победителите и победените винаги ще има огромна пропаст.
— За какво мислиш, скъпа? — запита Ник, когато забеляза колко е умислена.
— Животът ще бъде ли като преди? — въздъхна Еме
— Ще бъде по-добър — увери я Ник. — Възнамерявам скоро да подам оставка и ще живеем собствения си живот.
— Не мисля, че бих могла да живея в северни градове, ако всички са като Вашингтон.
— Може би няма да се наложи — каза Ник загадъчно.
Еме замълча и мислите й я отнесоха към онзи трагичен априлски ден, когато Линкълн падна убит от ръката на Джон Уилкс Буут, актьор, който възприе речта на президента от 11 април 1865 като изказване на радикален републиканец. Последната капка в чашата беше обещанието на Линкълн да даде граждански права на негрите.
— Във „Високите дъбове“ ли отиваме, мамо? — запита Бранд.
Мислите на Еме се върнаха към настоящето.
— Страхувам се, че е невъзможно, скъпи. С години не сме плащали данъците. Имението вече не е наше.
Бранд погледна към Ник за потвърждение, но когато той не каза нищо, за да оспори думите на Еме, ентусиазмът на момчето угасна.
— Не се тревожи, синко, ще намеря къде да живеем — обеща Ник. — Вече имам нещо предвид за нас. Трябва да настаним удобно майка ти, преди да дойде новото бебе.
Савана хвърли загрижен поглед към наедрялата талия на Еме и подметна:
— Тогава трябва да побързате, майоре. Това дете няма да чака много. Еме не беше толкова едра с Бранд.
— Не се тревожете за мене — каза малко рязко Еме. Настроението й се менеше непредсказуемо.
Ник се засмя и потупа снизходително ръката й.
— Ще се тревожа за тебе, докато не видя детето в ръцете си.
Атланта беше невероятно оживена, гъмжеше от мъже в сини униформи, сред които се виждаха цивилни, завърнали се по домовете си, и освободени негри, които бродеха из улиците. Влакът пристигна с два часа закъснение и Ник веднага откара всички в хотела, където беше телеграфирал да им запазят две стаи. Поради пренаселеността на града и многото спекуланти, които прииждаха със стотици всеки ден, той сметна, че е имал късмет и е можал да осигури достатъчно място на семейството си.
Еме беше по-изтощена, отколкото би искала да си признае. Беше толкова наедряла и трудно подвижна, че дори ходенето й представляваше трудност. Не можа да се настани добре във влака, умореното й тяло крещеше за почивка. Ник излезе почти веднага, за да се яви в службата си и да се занимае с някои недовършени работи. Еме се запита какви ли недовършени работи може да има в Атланта, но беше твърде уморена, за да го разпитва. Предположи, че ще търси жилище, където да се настанят.
Един ден, след около седмица, Ник се върна в хотелската стая доста преди пладне, след като беше излязъл, както обикновено, в седем сутринта. На Еме това ранно връщане й се стори странно, защото работата му беше много отговорна.
— Искаш ли да се поразходим извън града, скъпа? — запита Ник, влизайки забързано в стаята.
Усмихваше се от ухо до ухо и беше в такова приповдигнато настроение, че любопитството й веднага се събуди.
— Да се поразходим? — запита тя невярващо. Всъщност, изобщо нямаше настроение да излиза.
Но Ник беше така непреклонен, че тя не можа да му откаже.
— Каручката ни чака долу, обещавам, че ще те возя много предпазливо. Една разходка извън града ще ти се отрази много добре. Дълго се застоя в хотела, скъпа, а преди това и във Вашингтон.
— Ще вземем ли Бранд и Савана? Сигурна съм, че много ще им хареса да се поразходят.
— Не този път, Еме. Искам да бъдем само двамата.
Еме беше доста озадачена от странното настроение на Ник. Много отдавна не го беше виждала такъв. Обикновено се възползваше от всяка възможност да прекара известно време с Бранд и сега тя не разбираше защо той не иска синът им да дойде с тях точно на тази разходка.
— Поръчах да ни приготвят кошница с храна, да хапнем сред природата.
— Къде отиваме?
— Има ли значение?
Еме беше озадачена от зеления пламък в очите му. Какво ли е намислил?
— Не, не особено. Но трябва да кажа на Бранд и Савана, че излизам. Бранд ще се разочарова.
Погледна към него изпод дългите си мигли, очакваше да види дали ще си промени намерението и ще отиде да вземе Бранд и Савана. Но не стана така.
— Отбих се при тях, преди да дойда тук — обяви Ник. — Погрижил съм се за всичко.
От начина, по който го каза, на Еме й се стори, че Ник крие от нея нещо около този излет. Да не би да е намерил къща и иска да я изненада? Да, това ще да е, реши тя.
Денят беше горещ и влажен, както може да бъде един юлски ден в Юга. Откакто беше пристигнала в Атланта, Еме беше оставила всички фусти с изключение на една и носеше само свободни рокли без ръкави, които прикриваха закръглената й фигура. Взе чадърче, за да се предпази от слънцето, и каза, че е готова.
Верен на думата си, Ник подкара полека каручката по оживените улици на Атланта и я насочи към покрайнините на града. Подпряла се удобно на кожената облегалка, Еме вдишваше с пълни гърди свежи аромат на диви цветя след кратката нощна буря и се радваше, че Ник я убеди да излязат сред природата. Той като че ли не беше определил накъде ще кара, или поне така се стори на Еме. В ранния следобед спряха и обядваха с храната, приготвена от хотела. След един приятен час, прекаран под сянката на мощен дъб, Ник предложи да продължат.
— Това ми прилича на пътя за „Високите дъбове“ — каза Еме, когато Ник подкара каручката по един път, който тя веднага разпозна.
Толкова пъти беше минавала оттук в миналото.
— Така е. Полковник Мълинс ме помоли да огледам една земя, която искал да купува.
Долната устна на Еме трепна.
— Да не би да иска да купи „Високите дъбове“?
Ник се усмихна едва забележимо.
— Не, скъпа, полковник Мълинс не се интересува от „Високите дъбове“.
Еме нямаше смелостта да запита дали някой вече не е купил имението. Нито пък искаше да види изгорелите руини на къщата, която беше обикнала. Вместо това тя обърна вниманието си към свежия летен ден и към бебето, което носеше в себе си. Положила ръце на корема си, тя се питаше дали то ще бъде момиче или момче и дали ще прилича на Бранд.
Колко различно беше всичко с тази бременност, замисли се тя. Когато носеше Бранд, единственото, което я крепеше и й помагаше да понесе изпитанието, беше огромната й омраза към Ник Дръмънд. Ако я нямаше тази омраза да я крепи, Еме сигурно не би оцеляла. Сега любовта на Ник я крепеше и бъдещето никога не беше изглеждало по-красиво.
Докато конят вървеше в лек тръс под изгарящото слънце, клепачите й започнаха да се затварят и
