— Кой я е наранил? — попита Торн.
— Роло я преби, господарю. Всички ни заповяда да набият, но тя си изпати най-много. Тя дойде при тебе през онази нощ да ти каже къде да търсиш Фиона.
— Ще я прегледам — каза Фиона.
И се обърна към Торн.
— Ще пратиш ли някого до лагера на Гарм да донесе торбичката ми с билки?
— Аз ще отида — надигна се Торн от мястото си. — Имам да си взема някои неща оттам, преди Гарм да е тръгнал.
Фиона отново насочи вниманието си към робинята.
— Къде е Миста?
— Тук съм, господарке.
Една дребна, измъчена жена пристъпи към нея.
Фиона я погледна и пребледня, ужасена от сърцераздирателното състояние на жената. Дясната й ръка беше подута, бе станала двойно по-дебела от лявата. Явно е била счупена и оставена без никакви грижи. Костите не бяха заздравели добре и се беше получила инфекция. Лицето й беше цялото червено от треската, явно много я болеше.
— Ерика, настани Миста да легне в стаята на Брита — нареди веднага Фиона. — Искам много гореща вода, много чисти парцали и остър нож. Трябва ръката да се разреже и да се отцеди отровата.
Веднага щом Миста бе настанена в леглото, Фиона се залови за работа, възползвайки се от цялото си умение и познания, които бе получила от Бран. Трябваше тялото на робинята да бъде очистено от отровата, иначе тя щеше да умре.
Фиона направи всичко възможно за излекуването на Миста. Стана много късно и Ерика дойде да седи при болната, за да може Фиона да си почине малко. Торн я очакваше в залата.
— Ела да хапнеш нещо — подкани я той. — Много ти се събра днес.
— Не съм гладна, наистина, само съм малко уморена.
Преди да разбере какво става, Торн я вдигна и я понесе към спалнята на Роло.
— На него вече няма да му трябва — каза той и я положи на леглото, постлано с кожи, отпускайки се до нея. — Казвал ли съм ти колко си необикновена?
— Не съм по-различна от другите жени.
Той започна да я съблича бавно и невероятно нежно.
— Не приличаш на никоя жена, която познавам.
— Още ли мислиш, че съм вещица?
— Мисля за тебе като за жената, която обичам. Бран беше прав. Съдбата ни е създала един за друг. Хайде, заспивай, любов моя. Заслужила си си съня.
През нощта над морето се разрази свирепа буря. Торн не помнеше да е виждал нещо подобно. Вятърът виеше, изтръгвайки дървета от корен, събаряйки постройките, които не бяха направени достатъчно здрави, за да издържат на яростта му. Гръмотевици разтърсваха къщата, светкавиците деряха небето. После дойде дъждът. Плътните струи, носени от вятъра, шибаха гневно земята. До сутринта бурята утихна, оставяйки земята покрита с жалки останки.
За щастие стихията бе пощадила флагманския кораб на Торн и още два дракара. Но други два бе изтръгнала от котвите, запратила върху скалите и раздробила на парчета. На следващия ден Торн започна да пълни с провизии оцелелите кораби и да събира екипаж за предстоящото пътуване до Ман.
За голяма радост на Фиона треската на Миста мина след два дни, а ръката й показваше окуражаващи признаци на подобрение. Гарм и Туролф вдигнаха лагера и след продължително сбогуване потеглиха за Берген. Същия ден морето изхвърли на брега дракара на Брита. Мачтите му бяха пречупени, платната на червени и бели ивици — разкъсани на парчета. Торн и Арен работеха нещо на „Гарванът на Один“, когато дракарът изплува тайнствено от мъглата. Те веднага оставиха работата си и се покатериха на борда му. Не бяха очаквали да ги посети призрачен кораб, но точно това намериха.
Никъде нямаше признаци на живот. Доказателствата, че е пострадал от скорошната буря, се въргаляха навсякъде. Явно хората са били пометени през борда. Торн искаше да вярва, че Фиона няма нищо общо с това, но сърцето и умът му говореха друго. Дори тя да не си спомняше нищо, той беше убеден, че Фиона е проклела Брита.
— Какво е станало според тебе? — запита Арен любопитно.
— Никой кораб в открито море не може да оцелее в такава буря, каквато имахме преди две нощи — каза Торн. — Това е тъжен, но заслужен край за Брита. Тя се опита да унищожи всичко, което обичах, и си навлече божия гняв.
Изведнъж той почувства остра нужда да види скъпото лице на Фиона. Да я притисне до сърцето си. Да й каже, че я обича. Не пожела да обясни нищо на Арен, просто се обърна и се отдалечи.
Нямаше нужда да казват на Фиона за смъртта на Брита. Тя тъкмо подреждаше топовете плат, които бе намерила в къщата, и подбираше онези, от които искаше да ушие нови туники за себе си и за Торн, когато получи видение.
Отначало не
Фиона извика сепнато и падна върху топовете плат. Така я намери Торн, облегната на един топ яркочервена коприна, с бяло като пресен сняг лице.
— Фиона, какво има? Болна ли си?
Тя поклати глава.
— Нищо ми няма.
— Имала си видение — каза Торн убедено. — Искаш ли да ми разкажеш?
— О, Торн. — Той протегна ръце и тя се сгуши до него. — Наистина имах видение. Брита е мъртва.
— Да, права си, любов моя. Приливът донесе дракара й, празен и опустошен. От бурята. Всички на борда са загинали. Това ли видя?
— Видях само Брита. Носеше се по дъното на морето.
Той целуна треперещите й устни.
— Това е волята на бога, любов моя.
Наистина го мислеше, макар че навеки щеше да запомни тази гледка — Фиона, проклинаща жената, която се бе опитала да я убие. Божията воля или заклинанията на една магьосница, това нямаше никакво значение за него. Както и да е, Брита беше наказана. А той никога нямаше да сподели с Фиона подозренията си. По-добре тя да не помни нищо.
Изведнъж Фиона осъзна какво е изрекъл Торн.
— Да не искаш да кажеш волята на Один? Или на Тор? Разбра ли, че току-що се позова на моя християнски бог?
— Да, знам добре какво казах. Когато се бях простил с всякаква надежда да те намеря жива в студените води на фиорда, се помолих на моите богове да те спасят. Но те решиха да не ми отговорят. Тогава от отчаяние се помолих на твоя християнски бог и му обещах да стана християнин, ако той те върне при мене. След миг ти буквално изплува в прегръдките ми.
Фиона го загледа с върховно неверие.
— Сигурен ли си, че искаш да приемеш моя християнски бог?
— Да, аз винаги държа на обещанията си. Сега, като си помисля, може би това е било намерението на Бран. Защо иначе бих позволил на една обикновена робиня да ме накара да се оженя за нея, когато можех да я взема по собствена воля — ако не е било, така определено от някаква висша сила? Никога нямаше да
