е жив. Ако е бил в Белфонтен, когато вулканът е изригнал, значи не е засегнат. Но ако е бил в Сен Пиер… Габи потръпна. Мисълта за смъртта на Филип я наскърби така, както не можеше да я наскърби мисълта за Марсел. Но независимо дали Филип беше жив или мъртъв, сега това нямаше никакво значение. Сега тя трябваше сама да осигури съществуванието си, да изгради нов живот за себе си и за Жан. Вече го нямаше Марсел да я пази и защитава. Дори последната му мисъл бе отправена към нея и Жан. Преди да се отдалечи от „Наветрен“, бе пъхнал в ръката й пачка банкноти. Сега двамата с Жан нямаше да изпитват затруднения.

Но Габи бе изправена пред една дилема. Капитан Бувие й бе съобщил, че възнамерява да отплава на следващия ден за Сен Пиер, за да разбере дали Филип е оставил някакви заповеди за него. Тъй като Сен Пиер вече не съществуваше, корабите на Филип трябваше да се установят в ново пристанище. Капитанът не се съмняваше, че Филип е жив и здрав, защото, ако беше в Сен Пиер, когато изригна вулканът, със сигурност щеше да посрещне „Наветрен“ в момента на акостирането му.

Габи имаше с какво да си купи билет за Ню Орлиънс или дори за Франция, ако пожелаеше. Онор и Линет щяха да я посрещнат с радост и щяха да ги подслонят двамата с Жан, докато тя намери с какво да се издържа. Защо всичко трябваше да свърши така, запита се тъжно Габи. Бе толкова погълната от мислите си, че не разбра кога Жан се е нахранил и е заспал, отпуснал зърното й и полуотворил розовата си устица с една капка мляко, която се стичаше по брадичката му. Все още не знаейки какво да прави, след като напусне Мартиника, Габи въздъхна тежко, затвори очи и уморено отпусна глава на облегалката на стола.

Луната пращаше ленти от разтопено сребро през илюминатора, но Габи не се събуди. Макар че бе отпуснала леко ръце, тя не изпускаше малкия Жан, който също спеше дълбоко. Когато Филип влезе тихо в каютата, дъхът заседна болезнено в гърлото му; Мускулестото му тяло се наля с нежност. Габи, чието лице наподобяваше това на мадона, бе осветена от бледите лунни лъчи, които галеха тялото й. От нея се излъчваше някаква порцеланова красота, струяща от сребърните й плитки, които сияеха, обграждайки прозрачната кожа, и подчертаваха слабите тъмнолилави сенки под очите. Жан спеше спокойно в ръцете й, притиснал личице до гърдите й. Споменът за собственото му лице, притиснато до тези сметанови кълба, бе запечатан дълбоко в мозъка му. В този миг на Филип му се струваше, че всичко, което някога е мечтал и желал, се въплъщава в тези две спящи тела.

Внимателно, за да не я събуди, Филип взе Жан от ръцете на Габи. Очите му блестяха като диаманти от непролети сълзи, когато прегърна сина си, когото така безразсъдно бе изоставил. Нежно прокара пръст по кадифената извивка на бузката на Жан и се усмихна, когато той отвори уста, търсейки набъбналото от мляко зърно. Филип нерешително остави сина си в люлката, която морякът Лавил бе сковал още когато Габи бе стъпила на борда. Едва след като се убеди, че бебето спи дълбоко, Филип се обърна към съпругата си, взе я полека на ръце, сякаш се боеше, че може да се счупи, и я положи в средата на голямото легло, което предизвикваше у него спомени, прекалено объркани, за да се занимава с тях сега. Усещаше нежния й дъх на бузата си.

Габи се събуди, бе усетила, че нещо не е наред. Две ръце я притискаха здраво към леглото. Тя започна да се бори като обезумяла, заудря с малките си юмруци по твърдите като скала гърди.

— Къде е Жан! — извика почти в несвяст. — Какво сте направили с детето ми?

После позна Филип и очите й се разшириха в неверие и потрес.

— Синът ни е в леглото си, скъпа — изрече нежно Филип, — той спи. Толкова е хубав, почти колкото майка си.

— Твоят син! — изрече Габи, вече напълно будна. — Защо го искаш сега, когато можеше още преди месеци да го признаеш? Нищо не се е променило!

— Имаш право да се гневиш, Габи — призна Филип, превит под тежестта на вината. — Само моята упорита гордост ми попречи да призная сина си. Дълбоко в себе си знаех, че аз съм създал Жан. Дори ако… дори ако Жан не беше от мене, щях да го призная за свой.

— Не мога да повярвам на това, което чувам, Филип — възкликна Габи, смаяна до дън душа.

— Вярно е, скъпа — произнесе разпалено Филип. — Жан е мой син и мой наследник! Обикнах го още от мига, в който се появи на бял свят.

Габи затаи дъх, не искаше да разтърси крехкото начало, което той току-що бе положил, и се взря в лицето му, търсейки да разбере дали не се преструва.

Продължителното й мълчание обезпокои Филип.

— Аз… дали… късно ли е вече? — Изглеждаше толкова нещастен и тъжен, че Габи трябваше да се усмихне. Той не разбра какво означава усмивката й, хвана я за раменете и я притисна към себе си, сякаш уплашен, че тя ще му избяга. — Кажи ми, че не е много късно — замоли я той. — Напълно ли съм унищожил любовта, която някога изпитваше към мене?

Габи не смееше да му се довери заради миналите грешки и предателства, заради горчивите думи, които си бяха разменили. Трябваше й време, за да се ориентира в чувствата си, да разбере причината за промяната, настъпила у него.

— Как ме намери? — запита тя, решавайки, че предпочитала говори за всичко друго, но не и за молбите на Филип да се помирят.

— Марсел ми каза, че те е качил на „Наветрен“ заедно с Жан.

— Значи е жив! — възкликна Габи.

Облекчението и радостната й възбуда накараха лицето на Филип да трепне от болка. Толкова много ли е заобичала Марсел, запита се той с неизказана мъка.

— Не, скъпа — изрече меко на глас Филип. — Марсел умря малко след като го намериха сред развалините на Сен Пиер. Едва успя да ми каже за тебе и Жан. Цял живот ще съм му благодарен. Животът, който дари на тебе и Жан, компенсира многократно оскърбленията, които ми е нанесъл в миналото.

— Беше толкова добър към мене… и към Жан — изхлипа Габи, чието сърце се разкъсваше от болка. — Той ни обичаше, Филип, истински и безрезервно. Можеш ли да разбереш това?

— Да, разбирам го — призна Филип, удивен, че наистина го разбира. — Вярвам, че те е обичал толкова, колкото и аз те обичам. Последните му думи бяха за тебе.

Сега Габи захлипа тихичко, а Филип искаше само да я успокои, затова започна да я гали и да я утешава, притискайки устни към блестящата й коса.

— Плачи за него, ако това чувстваш, любов моя, аз наистина разбирам какво изпитваш. Само знай, че никога няма да направя нещо, което да те накарала потърсиш утеха и закрила от друг мъж. Никой вече няма да те нарани, включително и аз самият!

— И преди си го казвал, Филип — упрекна го Габи; силно искаше да му повярва, но в същото време се страхуваше, че пак ще бъде наранена, ако не сега, то по-късно.

— Знам, че в миналото се държах като надменен негодник. Нарочно обличах в броня сърцето си, за да се пазя от тебе, не допусках никой, още повече аз самият, да разбере колко много те обичам, колко много се нуждая от тебе, колко празен беше животът ми без тебе. Най-много се боях да не би любовта ми да те унищожи, както унищожаваше всички жени, които обичах.

— Не можеш да обвиняваш единствено себе си за смъртта на Сесили. Мисля, че вече сме говорили за това.

— Няма значение. Аз съм виновен — възрази Филип и вдигна широките си рамене. — Ако я бях оставил да си отиде, ако не я бях накарал насила да зачене нежелано дете, ако не я бях обичал така отчаяно, сега щеше да е жива.

— Филип…

— Почакай! — прекъсна я той, вдигайки ръка. — Нека продължа. Смъртта на Сесили е само част от трагедията, която ме съсипва. Има още една смърт, която ми тежи. Смъртта на жената, която обичах дори повече от Сесили.

В ума на Габи изникнаха безброй предположения. Имало ли • е друга жена в живота му, запита се тя с потъмнели очи, чакайки Филип да продължи.

— Обичах майка си така, както не съм обичал друго човешко същество. Докато не срещнах тебе.

Той замълча, събудените спомени впиха болезнено нокти в сърцето му.

— Майка ти? Но…

— Тя умря, когато бях на десет години — прекъсна я Филип. — Аз… тя умря заради мене.

Вы читаете Насила оженена
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×