която Дъф е обещал на победителя. Никой не ме е побеждавал — изпъчи се Уолдо. — Кесията ще е моя.
Рейвън не каза нищо и се отдалечи. Но дълбоко в сърцето си се молеше Черният рицар да удари в земята граф Уолдо ъф Еър.
Черният рицар влезе уверено във вътрешния двор, и тогава нещо го накара да погледне към прозореца на кулата. Зърна проблясък от гъста кестенява коса и разбра, че и тя го гледа. Лицето му под черния шлем стана сурово и устните му се свиха презрително.
Само мисълта за нея събуди мъчителни спомени, които годините война и боеве по турнирите, за да печели хляба си, не бяха успели да заличат. Преди да дойде, не знаеше, че турнирът е част от празненствата по случай сватбата на Рейвън ъф Чърк и Уолдо ъф Еър, неговия несъщ брат. Само слуховете за пълната кесия, която Дъф бе обещал за победителя, го бяха привлекли обратно към Чърк; там спомените за загубената му любов все още го дърпаха назад към мястото, където тя бе обитавала.
Той още я мразеше след всичките тези години. Предателството й беше го направило това, което представляваше сега. За една нощ се бе превърнал от наперен младеж, който мечтае да стане рицар и да защитава честта на своята дама, в закоравял рицар, който бе спечелил репутацията си с острието на своя меч. След като го бяха прогонили от Чърк, кралят сигурно бе видял нещо в него, защото взе Дрейк на служба при себе си като оръженосец. Самоотвержената постъпка на Дрейк, когато спаси Черния принц, беше невероятно лекомислена, но достойна да бъде възнаградена.
Малко след като беше посветен за рицар, той последва примера на принца и надяна черната броня. Така се роди Черният рицар. Това беше далеч по-добро име, отколкото Дрейк Безименни или пък сър Копеле.
Когато войната с Франция стана още по-ожесточена, Черният рицар се отличи отново на бойното поле. Невероятно, но той спаси живота на принца за втори път и беше въздигнат в граф. Негови станаха Уиндхърст и околните земи. След победата при Креси Черният рицар се върна в Англия и спечели още по- гръмка слава, като се състезаваше в турнирите и сръчно поразяваше всеки противник, изправил се срещу него. Беше си спечелил богатство и престиж, но възнамеряваше турнирът в Чърк да бъде последният. С обещаната кесия щеше да има достатъчно пари, за да възстанови и да защитава Уиндхърст.
Ако Дрейк знаеше, че срещата с Рейвън след цялото това време ще събуди чувствата, които той смяташе за прогонени още преди години, нямаше да дойде. Знаеше, че Дария е мъртва. Узна за това малко след като тя умря, и ударът беше невероятно съкрушителен. Животът на тази нежна роза бе стъпкан още преди да бе напълно разцъфнала. Ако Рейвън не го беше предала, Дрейк искрено се надяваше, че той и Дария щяха да бъдат щастливо семейство и че тя сега щеше да бъде жива. Не можеше да не мисли, че макар да няма солидно доказателство, Уолдо по някакъв начин е ускорил смъртта на Дария.
В деня, когато Дрейк научи за смъртта на любимата си, нещо в него умря. Амбицията замени неосъществената любов. Спечелването на власт и богатство се бе превърнало в закон, който ръководеше живота му. Безогледността и надменността станаха неразделна част от него. Докато някога ценеше жените, сега започна да ги вижда само като инструменти за удоволствие, пратени на земята, за да задоволяват страстта на мъжете. Едно нещо обаче бе останало същото — разрушителната му омраза към Уолдо ъф Еър и Рейвън ъф Чърк.
Черният рицар прогони тези мисли, за да посрещне сър Мелвин, иконома на Чърк.
— Добър ден, сър. Аз съм сър Мелвин, икономът на лорд Дъф. Добре дошъл в замъка Чърк.
Черният рицар поздрави сър Мелвин с кимване и зачака той да продължи.
— Рицарите, които дойдоха да се състезават в турнира, са се разположили на лагер извън стените заедно със слугите и свитите си. Има опънати палатки за вас и всички са поканени на обяд в голямата зала. Това удобно ли е за вас, милорд?
— Високо оценявам гостоприемството ви. Моите хора и аз самият с най-голяма радост ще споделим вашата трапеза.
След като приключиха с формалностите, сър Мелвин се обърна, за да приветства друга група рицари, които тъкмо влизаха във вътрешния двор. След като икономът се отдалечи, един рицар на служба при Дрейк се приближи с коня си. Сър Джон ъф Марлоу вдигна наличника си и погледна косо към Дрейк.
— Трябва ли да се разполагаме на лагер извън стените, Дрейк?
— Да, Джон. Опънали са палатки за нас. Избери добро място, близо до вода, ако е възможно. Ще се присъединя към вас малко по-късно. Първо трябва да свърша една работа.
Загрижено смръщеното чело за миг промени красивото младо лице на сър Джон.
— Знам, че не обичаш своя кръвен брат, но, умолявам те, не прави глупости.
След това той обърна коня си и остави Дрейк отново на мрачните му размисли.
Дрейк вдигна наличника си и се вгледа в кулата, от която беше прогонен преди дванадесет години. Малко се бе променило през цялото това време. Не беше виждал Уолдо, откакто бе заминал, и дори сега не чувстваше никаква нужда да погледне брат си в лицето. Единствената причина, поради която бе решил да потърси Уолдо, беше да му покаже кой е мъжът, който ще го победи в турнира и ще спечели състоянието.
Конят на Дрейк танцуваше под него и той започна да го успокоява с гальовни думи.
— Спокойно, Зевс. Утре ще имаме много работа.
Той сне шлема си и слезе от седлото. Едно момче изтича да поеме юздите и Дрейк разроши косата му. Всичко беше точно така, както си го спомняше. Хора щъкаха навсякъде — жени с вързопи под мишница; деца, които караха пред себе си свине; дърводелци, които се караха на чираците си; слуги, коняри и оръженосци, които тичаха да си вършат работата. Няколко стражи се излежаваха на припек пред бараките и зяпаха една хубавичка прислужница, която точеше вода от кладенеца. Десетина постройки се гушеха около външната стена. Конюшнята, ковачницата, дюкянчетата на занаятчиите от замъка, помещенията за войниците, килерите и хамбарите. Дрейк видя Уолдо да се разхожда покрай една волска каруца, натоварена с бъчви вино, и забави крачка, за да му пресече пътя.
Уолдо метна разсеян поглед към Дрейк, но след секунда се вгледа по-внимателно. Дрейк се усмихна кисело, като видя как цветът се оттегля от лицето на Уолдо.
— По дяволите! Това ти ли си? Мислех… всички мислехме, че си умрял.
Очите на Дрейк се присвиха.
— Защо решихте така?
— Аз… ти… — Пот изби по челото на Уолдо. — Нищо не чувахме за тебе толкова години.
— Може би, защото никога не си искал да чуеш нищо за мене. Както виждаш — каза начумерено Дрейк, — жив съм.
Уолдо започна да разглежда колебливо черната броня на Дрейк и накрая очите му се спряха върху черния шлем, който носеше под мишница.
Той отстъпи назад.
— Не! Не може да бъде! Не и ти! Не може ти да си прославеният Черен рицар, мъжът, за чиито подвизи се пее из цялото кралство. Защо не съм го знаел?
— Сигурно защото не съм искал да знаеш.
— Но как е възможно? Как постигна такова нещо?
— Слушал ли си разказвачите и менестрелите?
Уолдо се вгледа в него.
— Ти тръгна оттук само с дрехите на гърба. А сега си…
— Граф със собствени земи и много рицари на служба при мен.
— Уиндхърст — каза презрително Уолдо. — Нищо друго освен купчина скали на върха на една гола, обрулена от ветровете, планина.
— Въпреки това имението е мое, както и титлата.
— Защо си дошъл тук? Дария е мъртва. Нямаш причина да се връщаш в Чърк.
Сребристите очи на Дрейк просветнаха заплашително.
— Как умря Дария? Бяхте женени само няколко месеца.
