— Ланският сняг отдавна се стопи, сър Копеле — подигра му се Уолдо. — Дария е мъртва, и аз ще се оженя за Рейвън.
Дрейк пристъпи заплашително напред.
— Как ме нарече?
— Винаги ще си останеш копеле, независимо колко титли ти е дарил Едуард.
— Вече не съм онова зелено, наивно момче — предупреди го Дрейк. — Имам име и репутация, доста трудно спечелени. Аз съм Черният рицар, граф Ъф Уиндхърст по заповед на краля. Ако някога отново ме наречеш сър Копеле или Дрейк Безименни, ще съжаляваш. Не се страхувам от никого, Уолдо ъф Еър. Особено пък от тебе.
— Да не си дошъл да развалиш сватбата?
Дрейк се усмихна, но в усмивката му нямаше никакво веселие.
— Не. Рейвън е също такава предателка, какъвто си и ти. Наслаждавай й се до насита. Двамата напълно си подхождате. Причината да бъда тук е, много проста. Възнамерявам да спечеля турнира и кесията.
Бледите очи на Уолдо се присвиха.
— Само през трупа ми.
Дрейк вдигна рамене.
— Лесно може да се уреди.
Смайването на Уолдо от това, че вижда своя несъщ брат жив, беше по-голямо от онова, което показваше. Уолдо беше направил някои неща, ужасни неща, за да си осигури графството, и се молеше Дрейк никога да не научи за тях.
Рейвън тъкмо бе излязла от кухнята, когато видя Черния рицар да говори с Уолдо. Беше си свалил шлема и стоеше с гръб към нея. Тя изви шия, за да го погледне по-добре, но видя само черната му коса, спускаща се до раменете, както беше модата в момента. Доста любопитна да разбере кой е Черният рицар, тя заобиколи една каруца, натоварена с вино, за да зърне лицето му.
От гърлото й се изтръгна въздишка, все едно огън бе изгорил дробовете й. Беше виждала това лице стотици пъти, не, хиляди пъти в сънищата си. И всеки път сребристите му очи сипеха омраза към нея.
Не можеше да изброи колко пъти бе искала той да се появи, за да му обясни, че самата Дария беше направила така, че баща й да разбере за плановете за бягство и да я спре. Рейвън беше научила, че Дария е споделила това с прислужницата си, напълно уверена, че момичето ще изтича право при лорд Нийл да му каже.
Сега той беше тук. Но не беше онзи Дрейк, когото тя си спомняше от младостта си. Той беше Черният рицар, мъжът, прочул се със смелостта и силата си, с подвизите си сред жените, с безскрупулната си сръчност в боевете.
Разбра кога Дрейк я е видял, защото той застина. Погледите им се срещнаха и се впиха един в друг. Танцуващите сребристи очи, които помнеше, сега бяха студени и твърди като каменната настилка под нозете й. Тя искаше да отклони погледа си, но не можеше. Той я държеше в напрежение със силата на своята неприязън.
— Дрейк — гласът й потрепна. — Нима ти си Черният рицар?
— Толкова ли е трудно да се повярва? — запита сурово Дрейк.
— Да… не… не знам. Променил си се.
От безрадостния му смях ледени тръпки пропълзяха но гръбнака й.
— Да, вече не съм онзи млад мечтател идеалист, когото познаваше преди. Видях войни и кръвопролития, милейди, а това променя мъжа.
Стоманеният му поглед се отмести и падна върху Уолдо, после се върна към Рейвън с оскърбителна настойчивост.
— Разбирам, че има нещо да ви честитя. Изненадан съм, че ти и Уолдо сте получили позволение да се ожените. Кръвосмешението е сериозен грях.
— Чаках години наред разрешението на папата — намеси се Уолдо. — Мина много време, и сега съм дошъл за невестата си.
Дрейк се вгледа в Рейвън така, сякаш никога преди не я беше виждал. И наистина не беше — не и тази Рейвън. Онази, която си спомняше, беше наполовина жена, наполовина дете, с дълга, непохватни ръце и крака и с лунички по носа.
Жената, която стоеше пред него, имаше безукорна кожа, сметановобяло лице с лек загар на бузите. Носеше бяла ленена рокля с дълги тесни ръкави под изумруденозелена туника, поръбена със златисто. Копринен воал, придържан от златен обръч, украсяваше великолепната й кестенява коса. Очите й, засенчени от тъмни дълги мигли, бяха също толкова зелени, колкото и туниката, и с леко скосени външни ъгли. Устните й бяха розови, долната, малко по-плътна от горната, й придаваше лукав вид, който обещаваше страстност. Дрейк се запита дали тази страст е дремела досега някъде в нея, за да бъде събудена от Уолдо?
— За състезанията ли си дошъл? — запита Рейвън, когато тишината между двама им стана непоносима.
— Да. Правя това, за да се прехранвам. След войната имах нужда от повече пари, за да възстановя Уиндхърст, а най-добрият начин да ги изкарам е, като се състезавам в турнири.
— Мало и голямо разказва за подвизите на Черния рицар — каза приглушено Рейвън. — Станал си легенда, Дрейк.
Дрейк не можа да се усмихне на жената, която го беше предала преди толкова години. Можеше да й прости, ако Дария не бе умряла при съмнителни обстоятелства. Сега Дария беше само неясен спомен, но Дрейк никога не можа да забрави кой в крайна сметка бе причината за нейната смърт. Ако Рейвън не беше предупредила баща си, двамата с Дария щяха да избягат онази нощ и Уолдо никога нямаше да докосне крехката му любима.
— Легенда или не, ще видим кой ще е победител в игрите — заяви Уолдо. Той погледна остро към Рейвън. — Сигурен съм, че си имаш някаква работа в кулата.
Рейвън хвърли унищожителен поглед към Уолдо, но не го предизвика открито, после се обърна и се отдалечи.
— Ще трябва да те хвана аз теб изкъсо — изломоти Уолдо, поразен от демонстративното й неуважение. — Трябваше да се оженя за Рейвън още преди години, но онова проклето разрешение на папата все не идваше. Дъф нямаше да се съгласи без него. — Усмивката обаче не достигна до очите му, когато продължи: — Има си начини човек да научи една жена да се подчинява на своя господар и повелител и, Бог ми е свидетел, всичките са ми известни.
Дрейк застина, устата му се стегна на тънка бяла черта.
— Прилагал ли си тези начини към Дария?
За момент Уолдо като че ли се смути.
— Дария ли? Та тя умря преди много години. Дария беше сравнително покорна, докато…
Дрейк опря в него непреклонния си сребрист поглед.
— Докато? — подкани го той.
Уолдо явно бе усетил, че е стъпил на несигурна почва, защото се опита да оттегли думите си.
— Нищо. Толкова време мина, кой ще помни такива неща. Бракът ни беше толкова кратък, че едва можахме да се опознаем. Знаеш ли, че баща ни умря скоро преди Дария да се разболее? Убиха го бракониери.
— Чух за това.
Уолдо отмести очи от пронизителния поглед на Дрейк.
— О, виждам, че Дъф говори със сър Мелвин. Трябва да уредя това-онова за турнира с нашия домакин.
Дрейк се усмихна мрачно, наблюдавайки как Уолдо се отдалечава. Неговият кръвен брат не се е променил много през годините, помисли си той. Макар че Уолдо се беше бил при Креси, пътищата им не се бяха пресичали.
Трябваше да се върне при своите хора. Дрейк се завъртя и се отдалечи. Хората се обръщаха и го
