— Погрижи се всеки да има рог — заповяда Дрейк. — Човекът, който я открие, трябва да изсвири два пъти с рога си.
— Да — каза сър Джон и излетя навън.
— Моля се да намерите милейди Рейвън жива и здрава — каза милейди Уила. — Двете с нея отначало не бяхме в добри отношения, но моят брак с Дъф промени всичко. Надявах се да се помирим с нея и да станем приятелки. Еър не е много далече от Чърк и ще можем често да си ходим на гости.
— Ще я намерим, милейди Уила — каза Дрейк с мрачна решителност.
Той не можеше да бъде сигурен само в какво състояние ще я намери. Нямаше как да узнае какво е направил Уолдо с нея.
Рейвън се размърда и изстена. Доколкото можеше да прецени, беше прекарала в пещерата две нощи. Беше жадна и гладна. Можеше да издържи на глада, но жаждата беше почти непоносима. Беше се опитала да ближе влагата от стените на пещерата, но противният смрад я удряше в носа. Но в момента не я тревожеше нито жаждата, нито гладът. Тялото й се беше схванало и я болеше жестоко, беше й студено.
Часове наред мислите на Рейвън се бяха връщали към Дрейк. Образът му танцуваше пред очите й, здрав, силен, с непобедимо тренирано тяло на воин. Любовта с него я оставяше жадна за още, винаги за още повече, и той никога не я беше разочаровал. Обичаше го толкова много, че чак я болеше. Той беше надменен и властен, понякога непредсказуем, но тези качества бяха част от онова, което го правеше така привлекателен. Дори сега, измъчвана от болка, глад и жажда, тя можеше да затвори очи и да си припомни силните му ръце.
И лицето му. Никой мъж не можеше да бъде толкова красив, колкото Черния рицар.
Мислите й се разбягаха, когато забеляза как дневната светлина нахлува през отвора на пещерата. Още един ден без надежда за избавление, помисли си тя съкрушено.
През изминалото денонощие Рейвън много беше мислила за отчаяното си положение. Ако не искаше тази пещера да се превърне в неин гроб, трябваше да излезе навън.
Използвайки стената зад себе си като опора, тя успя да се изправи на крака, мъчително, сантиметър по сантиметър, докато се изправи на вързаните си крака. Болката пронизваше костите й и тя едва не припадна, но желязната й воля не й позволи да се строполи долу. Когато болката поутихна и стана по-поносима, тя се оттласна от стената и заподскача към изхода на пещерата. Светлината я заслепи. Тя премига два пъти, после се загледа надолу към разбунтуваното море под нея.
Приливът беше дошъл и тясната пясъчна ивица беше се скрила под него. Рейвън се сниши към земята, гледайки как водата се разбива в скалите долу, и се запита как ли ще успее да преодолее стръмния склон, без да си помага с ръцете и краката. Докато не дойдеше отливът, не биваше да предприема никакви подобни опити.
Рейвън погледна нагоре и ужасно съкрушена разбра, че никой, който застане горе на брега и погледне надолу, няма да я види. Нямаше друго решение. Трябваше да стигне до пясъка. Връхлетя я страх. Вкочаненото й тяло й пречеше, голяма беше опасността да падне и да нарани бебето, което носеше. Каква дилема.
Една издатина на скалата, врязала се в стръмнината на брега, се забиваше в задните части на Рейвън и тя се премести, за да си намери по-удобно място. За съжаление по склона на брега нямаше удобни места, той целият беше в стърчащи назъбени скали. Тя въздъхна и се загледа в бушуващите вълни, чудейки се кога ще дойде отливът и какво ще прави, когато той дойде.
Размърда крака, за да намали болката, и един остър камък я убоде. Тя се вгледа замислено в раната, после обърна поглед към скалата и в ума й нещо проблесна. Ако не беше така замаяна от липсата на храна и вода, отговорът на нейната дилема щеше да й хрумне много по-рано. Камък, достатъчно остър, за да нарани плътта й, със сигурност щеше да пререже копринените въжета. Водена от отчаянието си, Рейвън затърси наблизо остра скала, намери една и стигна с подскоци до нея, мръщейки се, когато острите камъни се забиваха в нежните й задни части.
Цялата трептеше от възбуда, когато застана с гръб към скалата и вдигна китките си към острия й ръб. Първият й опит да пререже копринените върви беше неуспешен. Наметалото й пречеше. Макар че не й се искаше да го прави, защото й беше много студено, тя успя да се освободи от дрехата и я избута настрана с крака. Наметалото се търкулна надолу по склона, падна във водата и плувна в морето заедно с оттеглящите се вълни. Тя не му обърна внимание и се зае с болезнения процес на претриването на въжетата, които стягаха китките й.
Минаха часове, или поне така й изглеждаше на Рейвън, преди да усети леко отпускане. Дойде отливът и пясъчната ивица отново се появи. По небето плувнаха облаци и студена мъгла попълзя по брега, смразявайки Рейвън до кости. После като по чудо въжетата й се отхлабиха и ръцете й останаха свободни. Болката, която дойде след това, беше така остра и омаломощаваща, че Рейвън едва не припадна. Сълзи потекоха по бузите й, когато се опита да развърже възлите, стягащи глезените й. Ръцете й бяха безполезни, като две парчета мъртво месо, пръстите просто отказваха да й служат.
Тя решително набърчи чело, изправяйки се на крака, и се загледа надолу към брулената от ветровете пясъчна ивица. Разбра с болка, че ако стигне безпрепятствено дотам, това ще е едно малко чудо. Поемайки си дълбоко дъх, Рейвън започна да подскача. С всеки подскок спечелваше по малко почва. Макар че разстоянието не беше голямо, склонът беше стръмен и пълен с препятствия. За Рейвън, която не можеше да използва напълно ръцете и краката си, това слизане щеше наистина да бъде опасно.
Рейвън спря да си поеме дъх и се облегна на една голяма скала. Дотук добре, помисли тя, когато подскочи още веднъж.
После шансът й изневери. Приземи се на подвижни камъни и те се изплъзнаха изпод краката й. Тя тупна тежко на земята, плъзна се и се заспуска надолу по задник. Бухна се в мокрия пясък на брега, без да може да си поеме дъх, а всички кости по тялото я боляха ужасно. Това беше последното, което запомни.
Дрейк вече беше претърсил няколко пещери край брега и почти се беше отказал от мисълта, че ще намери Рейвън, когато видя недалече от себе си едно тяло, простряно на пясъка. Сърцето му затуптя бясно, хукна, подгонен от страх. Инстинктът му подсказваше, че това е Рейвън. Трябваше да е тя.
Препъвайки се в пясъка, той се отпусна на колене до нея и нежно я повика по име. Когато тя не отговори, той вдигна отпуснатото й тяло на ръце и я притисна към себе си. Беше студена като мъртвец, уплаши се, че я е открил прекалено късно. Отчаян вик се изтръгна от гърлото му, докато я притискаше към себе си. Сълзи потекоха по бузите му, той вдигна лице към дъжда, който капеше от мъглата, и се замоли на бога да спаси живота й. Тогава, като по чудо, от устните й се откъсна лека въздишка.
Отново обнадежден, той отмахна кичурите мокра коса от бледото й лице и се вгледа в нея. Кожата й беше прозрачна, клепачите обагрени в пурпурни сенки, в устните й нямаше капчица кръв. Мокрите дрехи лепнеха по тялото й, но беше жива. Той свали наметалото си и я уви с него. Когато забеляза, че краката й са вързани, изруга и преряза въжетата с камата си. После извади рога от колана си и даде два кратки сигнала.
Вдигна внимателно Рейвън и тръгна по пясъка. Скоро при него се събра група мъже. Сър Джон свали наметалото си и наметна Рейвън, за да я стопли още.
— Тя…
— Жива е — въздъхна Дрейк, — макар че е премръзнала до смърт. Прати някого в кулата. Искам да приготвят гореща вана и много телешки бульон и да се затопли стаята, докато дойде. И — прибави той мрачно — прати някого до селото да доведе акушерката. — Макар че не го каза, страхуваше се за живота на детето си.
— Аз ще отида — каза Джон и хукна.
— Искате ли аз да я нося? — предложи сър Ричард.
— Не, ще я нося сам.
Ако Рейвън се оправеше без никакви лоши последствия, с волята божия, закле се мълчаливо Дрейк, той щеше да се грижи по-добре за нея.
Рейвън се размърда и той я притисна по-плътно, искаше топлината му да я сгрее. Пое по пътеката, водеща нагоре към брега, вървеше внимателно, Рейвън беше лека и почти не му тежеше. Дрейк стигна горе,
