гледаха, някои се кръстеха, когато минаваше край тях. С мрачната си черна броня той изглеждаше смъртоносен и плашещ, точно толкова страшен, колкото беше и името му.
Докато Дрейк минаваше през подвижния мост, за да стигне до мястото за лагеруване, което беше избрал сър Джон, му мина през ума, че не е трябвало да се връща в замъка Чърк. Не беше очаквал, че Рейвън може да стане толкова хубава.
Банкетът, предвиден за тази вечер, беше първият от поредицата празненства по случай сватбата, която щеше да се състои на четвъртия ден от турнира. Рейвън седеше на високата маса между Уолдо и Дъф, мълчалива и равнодушна към празничната шумотевица. Дъф беше наел фокусници, разказвачи и акробати, за да ги забавляват по време на вечерята, но Рейвън не се интересуваше от тях. След като срещна Дрейк в двора, не мислеше за нищо друго освен за това, как сребристите му очи бяха станали неприветливи и студени, когато я бе забелязал. Болеше я от мисълта, че след всичките тези години той още я мрази за нещо, в което нямаше никакво участие.
Тя погледна към Уолдо изпод тежката завеса на миглите си и набърчи нос отвратена. Той се тъпчеше толкова бързо, че от време на време парченца храна падаха от устата му на червената му кадифена дреха. Уолдо не беше дебел, но Рейвън не можеше да прогони мисълта, че краката му приличат на наденици, натъпкани в панталоните, и потръпна при мисълта, че ще трябва да понесе тежестта на огромното му тяло през брачната им нощ. Мисълта за интимност с Уолдо беше отблъскваща. Бе готова на всичко, каквото и да е, само и само да избяга от този брак.
Рейвън започна да рови в блюдата, които поднасяха едно след друго пред нея — пача от свинска глава и желе, печена риба, овнешко печено, еленово, фазани, много видове птици, купища зеленчуци, пайове и пудинги. Отвращението й от Уолдо растеше, докато го гледаше как отделя сланината и я напъхва в устата си.
В залата беше пълно с рицари, техните оръженосци и стражи, имаше сложени още много маси, за да седнат всички. Рейвън огледа един по един всички мъже, дошли на празника, и се намръщи, като не видя Дрейк. Знаеше, че е бил поканен, защото посрещаха всеки новодошъл и му съобщаваха за банкетите, които щяха да се състоят всяка вечер, чак до края на турнира.
Искаше й се Дрейк да не я мрази толкова много. Ако бяха в добри отношения, може би щеше да го убеди да й помогне. И тогава тъгата роди една мисъл в главата й. Беше много смела и едва ли би трябвало да се спира на нея, но тя нямаше друг избор. Щеше да причака някъде Дрейк насаме и да му обясни какво е станало всъщност през годините, след като се беше опитал да избяга с Дария. Ако й повярва, може би ще успее да го убеди да й помогне да избегне това подобие на брак.
Рейвън вдигна поглед от блюдото си и изведнъж го видя. Черният рицар. Въпреки че бе облечен скромно в предпочитания си цвят, видът му направи такова впечатление сред присъстващите, че в залата настана тишина, докато той си търсеше място сред своите хора.
Рейвън го погледна в лицето и изпита непреодолимата нужда да докосне плътните му устни, за да почувства дали са толкова твърди, колкото изглеждаха. Цялото му лице представляваше сблъсък на остри линии и ъгли. Момчешката пухкавост, която тя помнеше, беше изчезнала, кожата се опъваше върху изострените скули. Погледът й се плъзна по тялото му и дъхът замря в гърлото й.
По него нямаше нито следа от тлъстина. Беше само калени в битка мускули и напрегнати сухожилия, изваяни форми. Никой друг мъж в залата не можеше да се сравнява с него.
Рейвън продължи да гледа Дрейк, докато той се настаняваше сред своите хора и пълнеше блюдото си. Някой му каза нещо и широка усмивка разтвори устните му. За пръв път Рейвън го виждаше да се усмихва, и тази гледка направи странни неща с девственото й тяло. Тя бързо отмести поглед, за да не забележи Уолдо интереса й към Черния рицар.
— Нищо не ядеш — каза Уолдо, стряскайки Рейвън в нейната замечтаност. — Гозбите не ти ли харесват?
— Не съм гладна — каза Рейвън, и това беше самата истина.
Уолдо се намръщи.
— Много си слаба. Не обичам кокалести жени. — Той се вгледа в нея. — Ще напълнееш, когато моето бебе започне да расте в корема ти.
Тази мисъл накара Рейвън да загуби и малкото апетит, който все още й беше останал.
Дрейк съзнаваше, че Рейвън го оглежда и се опитваше безуспешно да не й обръща внимание. Беше учуден, че невзрачното свито дете, което някога бе познавал, се е превърнало в такава красавица. Изглеждаше стройна и елегантна, но Дрейк инстинктивно съзнаваше, че тялото под царствената синя сатенена туника, която тя бе облякла, сигурно е приятно и с меки извивки.
Дрейк се намръщи и тръсна глава, за да я прочисти от смущаващите мисли. Не го беше грижа за Рейвън ъф Чърк независимо колко хубава изглежда. Уолдо беше тъкмо като за нея.
— Защо се мръщиш, Дрейк? — запита сър Джон. — Май много се мръщиш тази вечер. — Той забеляза накъде гледа Дрейк и се засмя. — А, това ли е красивата милейди Рейвън? Ти не живееше ли в замъка Чърк, когато беше млад?
— Така е. Обучавах се заедно с оръженосците на лорд Нийл, преди той да ме изгони.
— Да, спомням си — каза Джон замислено. — Каза, че си се влюбил в Дария ъф Чърк, но тя била сгодена за твоя несъщ брат. Какво стана с Дария? Как така милейди Рейвън ще се омъжва за Уолдо?
— Дария умря неизвестно как няколко месеца след сватбата им. Уолдо явно е измолил разрешение от папата да се ожени за Рейвън, когато годеникът й загинал при Креси.
— Нещо в гласа ти ми подсказва, че не харесваш милейди Рейвън, приятелю. Или пък много я харесваш? — настоя Джон.
— Изобщо не я харесвам — натърти яростно Дрейк. — Беше измамна малка кучка, когато я познавах, и според мене тя и Уолдо са си лика-прилика.
Дрейк хапна малко и почти не пи от бирата. Искаше главата му да е свежа, когато утре започнат игрите. Неговите хора се развличаха, гледайки жонгльорите, но той излезе тихо и потъна в мрака, връщайки се в лагера си.
Рейвън видя Дрейк да излиза от залата и реши да го последва. Надяваше се да го настигне, преди да е излязъл от двора, за да му обясни всичко, което действително се беше случило през изминалите години. Някога бяха приятели, може би ще се съгласи да й помогне.
Девойката се оплака, че я боли главата и напусна залата. Но вместо да се качи по стълбите към стаята си в кулата, тя излезе през черния вход и побърза да настигне Дрейк.
3
Рейвън настигна Дрейк при конюшнята, където беше отишъл да види коня си. Тя предположи, че не е чул тихите й стъпки, защото не даде знак да я е забелязал. Почти беше стигнала до него, когато той се сниши и се обърна, а в ръката му като по магия блесна острие.
Рейвън се дръпна стресната и хлъцна.
— Дрейк, аз съм, Рейвън.
Дрейк се отпусна, но не съвсем. Явно не вярваше на никого в крепостта, която някога бе наричал свой дом. Запита враждебно:
— Какво правиш тук, милейди?
— Искам да говоря с тебе.
— Годеникът ти знае ли?
Тя хвърли поглед зад себе си.
— Ами… не.
— Не мога да си представя какво имаш да ми кажеш, което да искам да чуя.
И той й обърна гръб. Тя сграбчи ръката му.
— Дрейк, недей, моля те, изслушай ме. Много е важно да узнаеш истината за това, което се случи онази нощ, когато двамата с Дария щяхте да избягате.
— Това няма значение, милейди Рейвън. Дария отдавна е мъртва.
— Някога бяхме приятели, Дрейк. Дори мислех, че съм влюбена в тебе.
