Здрач

Неговите ръце се поколебаха на кръста ми и той погледна към гипсираният ми крак.

— Искаш ли да танцуваме отново? Или да ти помогна да отидеш някъде?

Едуард отговори вместо мен.

— Няма проблеми, Джейкъб. Аз поемам оттук.

Джейкъб трепна и изгледа Едуард с разширени очи, който бе застанал до нас.

— Ей, не те видях — промърмори той. — Е, предполагам, че ще се видим скоро, Бела. — Той отстъпи назад, като махаше нерешително.

Усмихнах се.

— Да, ще се видим по-късно.

— Съжалявам — каза отново той, преди да се обърне към вратата.

Ръцете на Едуард ме обвиха със започването на следващата песен. Беше малко по-бърза за бавно танцуване, но това не го притесни особено. Облегнах главата си на гърдите му, доволна.

— По-добре ли се чувстваш? — подразних го аз.

— Не наистина — каза той кратко.

— Не се ядосвай на Били — въздъхнах аз. — Той просто се тревожи за мен заради Чарли. Нищо лично.

— Не съм ядосан на Били — поправи ме той с режещ глас. — Но синът му ме дразни.

Отдръпнах се назад, за да го погледна. Лицето му беше много сериозно.

— Защо?

— Първо, накара ме да наруша обещанието си.

Гледах го объркано.

Той ми се усмихна леко.

— Бях обещал, че няма да те пусна тази вечер — обясни той.

— Оу. Е, прощавам ти.

— Благодаря. Но има и още нещо. — Едуард се намръщи.

Почаках търпеливо.

— Той те нарече хубава — накрая продължи той, като мръщенето му се задълбочи. — Това си е практически обида, като се има предвид как изглеждаш сега. Ти си много повече от красива.

Засмях се.

— Може би си леко предубеден.

— Не мисля, че е това. Освен това, имам отлично зрение.

Отново се въртяхме, краката ми върху неговите, докато той ме държеше близо.

— Та, ще ми обясниш ли причината за всичко това? — зачудих се аз.

Той ме погледна, объркан, и аз погледнах многозначително към гланцовата хартия.

Той се замисли за момент, и тогава смени посоката, като ме завъртя през тълпата към задната врата на салона. Улових погледите на танцуващите Майк и Джесика, които ме зяпаха любопитно. Джесика ми помаха и аз бързо й се усмихнах. Анджела също беше там, като изглеждаше блажено щастлива в ръцете на малкият Бен Чейни — тя не отмести поглед от очите му, глава по-нисък от нея. Лий и Саманта, Лорън, които гледаха към нас, с Конър — можех да наименувам всяко лице, което се въртеше около мен. И тогава бяхме отвън, в студената, мъглява светлина на залязващото слънце.

Веднъж щом бяхме сами, той ме завъртя в ръцете си и ме пренесе през тъмните земи, докато не стигнахме пейката под сянката на дърветата. Той седна там, като ме държеше свита към гърдите си. Луната вече се показваше, видима през прозрачните облаци и лицето му сияеше бледо под бялата светлина. Устните му бяха сериозни, очите разтревожени.

— Смисълът? — подсказах нежно.

Той не ми обърна внимание, загледан в луната.

— Отново здрач — прошепна той. — Още един край. Без значение колко перфектен е денят, винаги трябва да свърши.

— Не всички неща имат край — промърморих през зъби, внезапно напрегната.

Той въздъхна.

— Заведох те на бала — каза бавно той, като най-накрая отговаряше на въпросът ми, — защото не искам да ти липсва нищо. Не искам присъствието ми да ти отнема нещо. Искам да си човек. Искам животът ти да продължи така както ако бях умрял през 1918, както и трябваше.

Потреперах при думите му, след което поклатих ядосано глава.

— В какво откачено паралелно измерение някога бих отишла на бала си по собствено желание? Ако не беше хиляди пъти по-силен от мен, никога нямаше да те оставя да ти се размине.

Той се усмихна леко, но усмивката не докосна очите му.

— Каза сама, че не е чак толкова ужасно.

— Това е, защото бях с теб.

Бяхме тихи за минута — той гледаше луната, а аз гледах него. Иска ми се да имаше някакъв начин, по който да му обясня колко незаинтересована съм от нормалният човешки живот.

— Ще ми кажеш ли нещо? — попита той, като погледна към мен с лека усмивка.

— Не го ли правя винаги?

— Просто ми обещай, че ще ми кажеш — настоя той ухилено.

Знаех си, че почти веднага ще съжалявам за това.

— Добре.

— Изглеждаше искрено изненадана, когато осъзна, че те водя тук — започна той.

— Ами бях — вметнах аз.

— Именно — съгласи се той. — Но сигурно си имала друга теория… любопитен съм — за какво си мислеше, че те нагласям така?

Да, незабавно съжаление. Стиснах устни, колебаейки се.

— Не искам да ти казвам.

— Ти обеща — възрази той.

— Знам.

— Какъв е проблема?

Знаех си, че си мисли, че смущението ме задържа да отговоря.

— Мисля, че ще те ядоса… или натъжи.

Веждите му се свъсиха над очите му, като премисли това.

— И все пак искам да знам. Моля те?

Въздъхнах. Той чакаше.

— Ами… предположих, че е някакво… събитие. Но не мислех, че ще е някакво банално човешко нещо… като балът! — присмях се аз.

— Човешко? — попита равно той. Беше уловил ключовата дума.

Погледнах надолу към роклята си, като си играех със случайно парче шифон. Той чакаше в мълчание.

— Добре — признах припряно. — Всъщност се надявах, че може да си си променил мнението… че ще промениш мен, в края на краищата.

Дузина емоции преминаха през лицето му. Някои разпознах — гняв… болка… и изведнъж той се обузда и изражението му стана развеселено.

— Мислела си си, че това събитие изисква черна вратовръзка, така ли? — подразни ме той, като докосна ревера на сакото си.

Намръщих се, за да скрия смущението си.

— Не знам как стават тия неща. Поне на мен ми се струва по-разумно отколкото бала. — Той все още се хилеше. — Не е смешно — казах аз.

— Не, права си, не е — съгласи се той, като усмивката му изчезна. — Предпочитам да се отнеса към това като с шега, макар да вярвам, че си сериозна.