Не беше трудно да открия училището, въпреки че никога не го бях виждала. Училището беше, подобно на много други неща, точно встрани от главният път. Не беше ясно, че е училище — само надписът, който го обявяваше за Гимназия Форкс, ме накара да спра. Приличаше на колекция от идентични къщички, построени с червеникавокафяви тухли. Имаше толкова много дървета и храсти, че не можах да преценя първоначално големината му.
Паркирах пред първата сграда, която имаше малка табелка, означаваща я като главният офис. Никой друг не беше паркирал там, така че бях сигурна, че мястото бе забранено, но реших, че ще е по-добре да получа инструкциите си вътре, отколкото да обикалям наоколо под дъжда като идиот. С нежелание слязох от затоплената кабина на пикапа и тръгнах по малка каменна пътечка, оградена от тъмен жив плет. Поех си дълбоко въздух преди да отворя вратата.
Вътре беше ясно осветено и по-топло, отколкото се надявах. Офисът беше малък — имаше малка чакалня с подплатени сгъваеми столове, изпъстрен с оранжево комерсиален мокет, обяви и награди закачени в безпорядък по стените, и един голям силно тиктакащ часовник. Навсякъде се извисяваха растения в големи пластмасови саксии, сякаш нямаше достатъчно зеленина навън. Стаята беше разполовена на две от дълъг плот, покрит с плетени кошници пълни с хартии, и ярко оцветени листовки залепени на предната му част. Имаше три бюра зад плота, едно от което беше заето от едра, червенокоса жена, носеща очила. Тя носеше лилава тениска, която веднага ме накара да се почувствам прекалено навлечена.
Червенокосата жена погледна към мен.
— Мога ли да ви помогна?
— Аз съм Изабела Суон — информирах я и видях внезапното осъзнаване в очите й. Очакваха ме, без съмнение главната тема за клюки. Дъщерята на непостоянната бивша жена на началника, добре дошла вкъщи най-накрая.
— Ама, разбира се — каза тя. Тя се разрови в случайна купчина документи на бюрото си, докато не откри онези, които търсеше. — Това тук са учебната ти програма и карта на училището — тя постави няколко листа на плота.
Жената ми разясни учебните часове, подчертавайки на картата най-добрият път за съответната класна стая, и ми даде бланка, която трябваше да бъде подписана от всичките ми учители и да бъде върната до края на деня. Тя ми се усмихна и ми пожела с надежда, подобно на Чарли, че ще ми хареса във Форкс. Отвърнах на усмивката й дотолкова убедително, доколкото можах.
Когато се върнах в пикапа си, останалите ученици бяха започнали да прииждат. Карах покрай училището, следвайки колоната от коли. Бях доволна, че повечето от колите бяха стари подобно на моята, нищо крещящо. Във Финикс живеех в един от малкото бедни квартали, които бяха включени в района на Райската долина. Беше нещо обичайно да се види мерцедес или порше на ученическият паркинг. Най- хубавата кола тук беше едно лъскаво волво, което ясно изпъкваше. И все пак побързах да изключа двигателя веднага щом си намерих място, за да не привлека внимание с гръмотевичното ръмжене на мотора.
Прегледах картата в пикапа, опитвайки се да я запомня — надявах се да не ми се наложи да се разхождам цял ден със забит нос в нея. Натиках я в чантата си, премятайки я през рамо, и си поех дълбоко дъх. Мога да го направя, самозалъгвах се слабо. Никой нямаше да ме ухапе. Накрая издишах и слязох от пикапа.
Държах лицето си скрито от качулката, докато вървях по претъпканият с тийнейджъри тротоар. Обикновеното ми черно яке не се набиваше на очи, забелязах с облекчение аз.
Веднага щом заобиколих закусвалнята, трета сграда беше лесна за разпознаване. Голямо черно „3“ беше боядисано на бял квадрат в източният край. Почувствах как дишането ми постепенно се превръща в хипервентилация, докато приближавах вратата. Опитах се да задържа дъха си като последвах два идентични дъждобрана през вратата.
Класната стая беше малка. Хората пред мен спряха от вътрешната страна на вратата, за да закачат палтата си на дълга редица от куки. Направих като тях. Те бяха две момичета, едното порцеланова блондинка, а другото бледо, със светлокестенява коса. Поне кожата ми нямаше да изпъква тук.
Подадох бланката на учителя, висок оплешивяващ мъж, чиято табелка на бюрото го идентифицираше като господин Мейсън. Той се опули срещу мен, когато видя името ми — не особено окуражаващ отговор — и разбира се аз се изчервих като домат. Но поне ме прати да седна на празен чин най-отзад без да ме представя на класа. Беше по-трудно за новите ми съученици да ме наблюдават оттам, но те някак си успяваха. Държах очите си на списъка с книги, които учителят ми беше дал. Беше доста основен: Бронте, Шекспир, Чосър и Фокнър. Вече ги бях чела. Това беше успокояващо… и скучно. Чудех се дали мама би ми изпратила папката със старите ми есета, или щеше да го счете за измама. Проведох различни спорове с нея в главата си, докато учителят каканижеше.
Когато звънецът би — един носов бръмчащ звук — едно върлинесто момче с проблемна кожа и катранено черна коса се наведе от съседната редица към мен.
— Ти си Изабела Суон, нали? — Приличаше на прекалено услужлив тип от шахматен клуб.
— Бела — поправих го аз. Всички в радиус от три седалки се обърнаха, за да ме погледнат.
— Какъв е следващият ти час? — попита той.
Трябваше да проверя в чантата си.
— Ъ, публична администрация с Джеферсън в шеста сграда.
Нямаше накъде да погледна без да срещна любопитен чифт очи.
— Е, аз съм към четвърта сграда, мога да ти покажа пътя… — Определено прекалено услужлив. — Аз съм Ерик — добави той.
— Благодаря — усмихнах се бързо.
Взехме якетата си и излязохме на дъжда, който се бе усилил. Можех да се закълна, че няколко души вървяха зад нас достатъчно близо, за да подслушват. Надявах се да не ставам параноична.
— Значи тук е доста по-различно от Финикс, а? — попита той.
— Доста.
— Не вали много там, нали?
— Само три или четири пъти годишно.
— Уау, значи как е там? — зачуди се той.
— Слънчево — отвърнах му аз.
— Нямаш много тен.
— Майка ми е наполовина албинос.
Той разгледа лицето ми изучаващо, а аз въздъхнах. Изглежда облаците и чувството за хумор не се смесваха. Още няколко месеца от това и ще забравя как да използвам сарказъм.
Заобиколихме закусвалнята и се отправихме към южните сгради до физкултурният салон. Ерик ме изпрати точно до вратата, въпреки че беше ясно означена.
— Ами, късмет — пожела ми той, като докоснах дръжката. — Може би ще имаме още часове заедно — каза той с надежда.
Усмихнах му се смътно и влязох вътре.
Останалата част от сутринта протече почти по същият начин. Учителят ми по тригонометрия, господин Варнър, който щях да намразя така или иначе само заради предмета, който преподаваше, беше единственият, който ме накара да се изправя пред класа и да се представя. Заеквах, изчервявах се и се препъвах в собствените си ботуши по пътя обратно към мястото ми.
След два учебни часа, започнах да разпознавам някои от лицата във всеки клас. Винаги имаше някой по-смел от останалите, който да се представи и да ми задава въпроси дали ми харесва Форкс. Опитах се да бъда дипломатична, но общо взето просто лъжех безобразно. Поне нямах нужда от картата.
Едно момиче седна до мен по тригонометрия и испански и ме изпроводи до закусвалнята по обяд. Беше дребна, около десетина сантиметра по-ниска от моите 163, но буйната й тъмна къдрава коса компенсираше доста от разликата във височината. Не можех да си спомня името й, затова само се усмихвах и кимах, докато тя бърбореше за учителите и часовете. Дори не се опитвах да следя мисълта й.
Седнахме на края на пълна маса с няколко от нейните приятели, които тя ми представи. Почти веднага
