Това продължаваше вече четири минути. Значи завой почти на 45 градуса. Любопитно.

Звездите замряха.

Корабът се движеше право напред. Тежестта на табакерата, която Пиркс държеше в ръката си, нарасна.

Корабът се движеше право напред и увеличаваше скоростта си. Изведнъж всичко му стана ясно. Той поседя неподвижно една секунда, след това се изправи. Сега тежеше повече. Пътничката със сивите очи го погледна.

— Случило ли се е нещо?

— Не, госпожо.

— Има някаква промяна. Не чувствате ли?

— Дреболия. Увеличаваме малко скоростта — каза той. Сега можеше да започне нормален встъпителен разговор. Погледна я. Цветът на косите й не пречеше с нищо. Беше много хубава.

Той тръгна. Ускори крачките си. Навярно си е помислила, че е някой луд. До края на обзорната палуба по стените се разполагаха разноцветни фрески. Влезе през врата с надпис „КРАЙ НА ПАЛУБАТА — НЕ Е ВХОД“ и мина през дълъг коридор, празен и блестящ метално в светлината на лампите. Редуваха се врати с номера. Пиркс продължи по-нататък. По слух. Малки стълбички го отведоха до една площадка и той застана пред друга врата. Стоманена.

„ВХОД САМО ЗА ЗВЕЗДНИЯ СЪСТАВ“, гласеше табелката. Ха! Какви хубави имена измисля този „Трансгалактик“!

Вратата беше без дръжка, отваряше се със специален ключ, какъвто той нямаше. Вдигна пръст към носа си. Замисли се за секунда и почука:

— Чук-чук-чучучук-чук-чук.

Почака малко. Вратата се отвори. В пролуката се показа мрачно зачервено лице.

— Какво искате?

— Пилот съм от Патрулната служба — каза той.

Вратата се отвори по-широко.

Пиркс влезе. Беше резервната командна зала, покрай стените минаваше дублиращата система на отклонителните дюзи. От другата страна се намираха екраните за оптичен контрол. До апаратите стояха няколко кресла, всичките празни. Тумбест автомат следеше мигането на екраните. Върху тясна масичка до стената в пръстеновидни обхватки имаше чаши, изпити до половината. Във въздуха се носеше аромат на току-що приготвено кафе и едва доловим мирис на нагрята пластмаса с незначителна озонова жилка. Другата врата беше открехната. Оттам се чуваше писък на преобразувател.

— SOS? — попита Пиркс човека, който му отвори. Беше доста пълен мъж, с леко подпухнало от едната страна лице, сякаш го боляха зъбите. На косата му имаше останала следа от слушалки. Носеше сивия мундир на „Трансгалактик“ със светкавици, незакопчан. Ризата му беше излязла от панталоните.

— Да.

Човекът сякаш се колебаеше.

— От Патрулната служба ли сте? — каза той.

— От Базата. Летях две години в орбита зад Уран. Навигатор съм. Казвам се Пиркс.

Човекът му подаде ръка.

— Миндел. Нуклеоник.

Отидоха в другото помещение без повече приказки. Беше радиозала за непосредствена връзка. Много голяма. Десетина души бяха наобиколили главния предавател. Двама радиотелеграфисти седяха със слушалки на ушите и пишеха непрекъснато, апаратите тракаха, електричеството бръмчеше тихо, под пода се чуваха писукания. По всички стени светеха контролни лампи. Вътре беше като в голяма междуградска телефонна централа. Телеграфистите почти лежаха на пултовете си. Бяха само по ризи и панталони. Лицата им се потяха, единият беше блед, другият, възрастен мъж с белег на главата, изглеждаше съвсем нормално. Дъгата на слушалките разделяше косите му и белегът се виждаше добре. Двама души седяха малко по-встрани. Пиркс ги погледна и позна в единия от тях Първия.

Познаваше го бегло. Командирът на „Титан“ беше нисък на ръст, с прошарена коса и дребно лице, което не говореше нищо. Преметнал крак върху крак, той сякаш наблюдаваше върха на обувката си.

Пиркс приближи тихо до хората, които стояха над телеграфистите, наведе се напред и започна да чете над рамото на този с белега:

„…шест осемнадесет запетая три движа се с пълна тяга ще пристигна осем нула дванадесет край“.

Телеграфистът премести с лявата си ръка листа и продължи да пише без прекъсване:

„Луна Централна до Албатрос четири Ареслуна. Имате ли заразяване на борда точка отговаряйте с морз точка радиофонията не се чува точка колко часа можете да поддържате аварийна тяга точка пеленгован дрейф нула шест запетая двадесет и едно точка приемам“.

„Устрем две Ареслуна до Луна Централна. Движа се с пълна тяга към Албатрос сектор 64 точка. Реакторът ми е прегрял въпреки това продължавам точка намирам се на шест милипарсека от пеленгования SOS край“.

Изведнъж другият радиотелеграфист, бледият, издаде някакъв нечленоразделен звук и всички стоящи се наведоха над него. Човекът, който пусна Пиркс, подаде на първия навигатор изписаните формуляри. Другият телеграфист пишеше:

„Албатрос четири до всички. Дрейфувам елипса Т 341 сектор 65 точка обшивката на борда продължава да се цепи точка кърмовите прегради пропускат точка аварийна тяга на реактора 0.3 g точка реакторът излиза от контрол точка главната преграда е повредена на много места точка заразяване на борда трета степен нараства от аварийната тяга точка опитвам заваряване стоп отправям екипажа на носа край“.

Ръцете на радиотелеграфиста трепереха, когато пишеше. Един от стоящите го хвана за яката на ризата, изправи го, избута го зад вратата, излезе и той, а след малко се върна и седна на мястото му.

— Брат му е там — поясни той, без да се обръща специално към никого. Сега Пиркс се наведе над по- възрастния, който изведнъж започна да пише:

„Луна Централна до Албатрос четири Ареслуна. Към вас се движат Устрем от сектор 64 Титан от сектор 67 Балистичен осем от сектор 45 Коболд седем нула две от сектор 94 точка заварявайте теча в преградите със скафандри зад щитове при свръхналягане точка дайте текущия авариен дрейф точка…“

Този, който беше сменил младия телеграфист, каза силно: „Албатрос!“ и всички се наведоха над него. Той пишеше:

„Албатрос четири до всички. Аварийният дрейф неовладян страничните напречни ребра на корпуса пропускат точка губя въздух точка екипажът е със скафандри точка разтворът залива машинното щитовете пробити температура в командната зала 65 точка първият теч в залата спрян точка разтворът кипи залива главния предавател точка вече мога да се свързвам само на радиофония чакаме ви край“.

Пиркс искаше да запали цигара, почти всички пушеха и се виждаше как димът се издига нагоре на сини ленти, всмукван веднага от отворите на вентилационните отдушници. Напразно търсеше по всичките си джобове. Някой, дори не разбра кой, му пъхна в ръката отворен пакет. Запуши. Първият се обади:

— Господин Миндъл.

Прехапа долната си устна.

— Пълна тяга.

Миндъл изглеждаше в първия момент изненадан, но не каза нищо.

— Предупреждение? — попита мъжът, който седеше до Първия.

— Да. Аз сам. Дайте.

Той придърпа микрофона, закрепен на подвижно рамо, и започна да говори:

— „Титан Арестера“ до „Албатрос четири“. Движим се към вас с пълна тяга. На границата сме на вашия сектор. Ще стигнем след час. Опитайте се да излезете през аварийния люк. Ще бъдем при вас след час. Движим се с пълна тяга. Дръжте се. Край.

Той отстрани микрофона и стана. Миндъл говореше по интеркома на отсрещната стена:

— Момчета, след пет минути пълна тяга. Да, да — отговори той на този, който се намираше от другата страна на линията.

Командирът излезе. Гласът му се чуваше от другата стая:

— Внимание! Внимание! До всички пътници! Внимание! Внимание! До всички пътници! Предаваме важно

Вы читаете Албатрос
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×