Станислав Лем
Двадесет и четвърто пътешествие
На хиляда и шестия ден, след като напуснах слънчевата система, която се намира в мъглявината Нереида, видях на екрана на ракетата петънце, което се опитах да изтрия с велурено парцалче. Поради липса на друго занимание лъсках и чистих екрана цели четири часа, докато не ми стана ясно, че петънцето е планета, която расте с голяма бързина. Като обиколих небесното тяло, доста учуден видях, че обширните му континенти са покрити с правилни геометрични фигури и орнаменти. Кацнах с необходимата предпазливост сред една истинска пустиня. Покриваха я малки кръгли плочки с диаметър може би половин метър. Твърди и блестящи като струговани, те се простираха в дълги редици на различни страни и образуваха фигурите, които бях видял преди това от значителна височина. Веднага след края на първоначалните проучвания седнах зад кормилото и се издигнах в простора. Полетях ниско над повърхността и се мъчех да разгадая тайната на плочките, които страшно ме заинтригуваха. По време на двучасовия полет открих един след друг три огромни красиви града. Спуснах се на площада на единия от тях, но той беше напълно безлюден. Къщи, кули, площади — всичко беше замряло, никъде нито следа от живот, никакви признаци на насилие или стихийно бедствие. Полетях нататък все по-смаян и объркан. Видях някаква блестяща сграда, около която се движеше нещо, и кацнах. На каменистата равнина се издигаше дворец, целият блестящ, сякаш изсечен от един-единствен диамант. До златистите му врати водеха широки мраморни стълби. В подножието им се суетяха десетина непознати ми същества. Погледнах ги отблизо и стигнах до извода, че ако не ме лъже окото, несъмнено са от естествен произход, плюс това толкова приличаха (особено отдалече) на хора, че ги нарекох Animal hominiforme. Имах названието готово, защото по време на пътуването си бях измислил различни имена, за да ми бъдат в запас при подобни случаи. Animal hominiforme беше наистина на място, защото съществата ходеха на два крака, имаха ръце, глави, очи, уши и уста. Наистина, устата им се намираха по средата на челото, ушите на врата (и то по две от двете страни), а очите им направо бяха десет, наредени като зърна от броеница по бузите им, но на мене, пътешественик, който е открил при своите експедиции най-необикновени същества, те удивително ми приличаха на хора.
Като приближих до тях на благоразумно разстояние, попитах какво правят. Те не отговориха, оглеждайки се старателно в диамантените огледала, които се издигаха при най-долното стъпало на стълбите. Опитах се да прекъсна заниманието им един път, втори, трети, накрая видях, че това не дава никакви резултати, изгубих търпение и разтърсих енергично единия от тях за рамото. Тогава всички се обърнаха в моя посока и сякаш едва сега ме видяха, гледаха с известна почуда ту мене, ту моята ракета, след което ми зададоха няколко въпроса, на които отговорих с удоволствие. Тъй като постоянно прекъсваха разговора, за да се поогледат в диамантените огледала, се опасявах дали ще мога да ги разпитам както трябва, но в края на краищата успях да склоня един от тях да задоволи добросъвестно моето любопитство. Седнахме с индиота (защото ми каза, че се наричат индиоти) на камъните близо до стълбите. Радвах се, че точно той е мой събеседник, защото беше доста умен — издаваше го блясъкът на десетте очи, които горяха посред бузите му. Като метна уши върху раменете си, той ми описа историята на своите земляци по следния начин:
— Чужди пътешественико! Трябва да знаеш, че сме народ с дълголетно и славно минало. От незапомнени времена населението на тази планета се е деляло на спирити, достойни и трудяги. Спиритите вникваха в самата същност на Великия Инд, който е създал с преднамерен творчески акт индиотите, заселил ги е на тази планета и в непостижимата си благосклонност я заобиколил със звезди, които да правят нощите по-ясни, а също така сътворил Слънчевия огън, за да осветява нашите дни и да ни изпраща благотворна светлина. Достойните определяха данъците, тълкуваха значението на държавните закони и се грижеха за фабриките, в които скромно работеха трудягите. Така всеки даваше от себе си за общото благо. Живеехме в съгласие и хармония. Цивилизацията ни вървеше към все по-голям възход. В продължение на векове нашите изобретатели са създавали машини, които улесняват труда, и там, където в древни времена са превивали облени в пот гърбове сто трудяги, столетия след това при една машина са заставали само няколко. Нашите учени усъвършенстваха машините все повече и повече и това радваше народа, но следващите събития показаха, че радостта е била крайно неуместна. И така, един учен конструктор създаде Нови машини, толкова съвършени, че можеха да работят напълно самостоятелно, без какъвто и да е надзор. И това беше началото на катастрофата. Щом Новите машини се появяха в някоя фабрика, множество трудяги губеха работата си, а като не получаваха заплата, се изправяха пред лицето на гладната смърт…
— Извинявай, индиоте — попитах аз, — а къде отиваха доходите, които са носели фабриките?
— Как къде? — отвърна моят събеседник. — Доходите се падаха на законните собственици, на достойните. Та, както ти казах, опасност от гибел надвисна…
— Но какво говориш, почтени индиоте! — извиках аз. — Достатъчно е било да се направят фабриките обществена собственост, за да се превърнат Новите машини във ваше благо!
Едва казах това и индиотът започна да трепери, мигна тревожно с десетте си очи и размърда неспокойно уши, като се ослуша дали някой от другарите му, които се суетях при стълбите, не са чули думите ми.
— В името на десетте носа на Инд те моля, пришълецо, не проповядвай толкова страшна ерес, която е подло посегателство срещу принципите на нашите свободи! Знай, че върховният ни закон, който се нарича закон за свободната гражданска инициатива, гласи, че никой не може да бъде принуждаван, заставян или дори убеждаван да прави каквото и да е, ако не желае това. Кой в такъв случай би се осмелил да вземе фабриките на достойните, след като желанието им беше да се любуват на положението си на собственици?! Това би било най-страшното потъпкване на свободата, което някой би могъл да си представи. Та, както вече ти казах, Новите машини произвеждаха множество неизмеримо евтини стоки и първокачествени продукти, но трудягите не купуваха абсолютно нищо, защото нямаха с какво…
— Но, скъпи индиоте! — извиках аз. — Нали не твърдиш, че трудягите са постъпвали така доброволно? Къде е била вашата свобода, вашите граждански права?
— Ах, достойни пришълецо — отвърна с въздишка индиотът. — Законите продължаваха да бъдат абсолютно зачитани, но те казват само това, че гражданинът е свободен да прави каквото си поиска със своята собственост и с парите си, но не и това откъде да ги вземе. Никой не потискаше трудягите, никой не ги караше да вършат нещо насила, разбира се, и те продължаваха да бъдат свободни и можеха да правят каквото си поискат, но вместо да се радват на тази пълна свобода, мряха като мухи… Положението ставаше все по-критично. В складовете на фабриките се трупаха планини от стоки, които никой не ги купуваше, а по улиците се влачеха тълпи подобни на сенки изтощени трудяги. Върховният Глупинал, достопочтеното събрание на спиритите и достойните, което стоеше начело на страната, разискваше цяла година как да се предотврати злото. Членовете му произнасяха дълги речи, самозабравяйки се, търсеха изход от дилемата, но усилията им отидоха на вятъра. Още в началото на дискусиите един член на Глупинала, автор на прочуто изследване за същността на индиотските свободи, поиска да бъде отнет лавровия венец на конструктора на Новите машини и в замяна да му се избодат девет очи. На това се противопоставиха спиритите, които в името на Великия Инд поискаха милост за изобретателя. Четири месеца Глупиналът се ровеше в разследвания дали като е измислил Новите машини, конструкторът е потъпкал държавните закони, или не. Събранието се раздели на два лагера, които воюваха яростно помежду си. Най-сетне край на тези спорове сложи пожар в архива, който унищожи всички протоколи от заседанията, и понеже никой от високопоставените членове на Глупинала не помнеше каква позиция е заемал по въпроса, той отпадна изцяло. След това възникна проект, според който достойните, които притежаваха фабриките, трябваше да бъдат убедени да се откажат от използването на Новите машини. За тази цел Глупиналът излъчи смесена комисия, но нито нейните увещания, нито молбите й дадоха някакъв резултат. Достойните отказаха, защото Новите машини работели по-евтино и по-бързо от трудягите и тяхното съкровено желание било да произвеждат по този начин. Върховният Глупинал продължи заседанията си. Имаше проект за закон владетелите на фабриките да дават част от доходите си на трудягите, но и това предложение беше снето, защото, както справедливо отбеляза архиспирит Нолаб, безвъзмездното отпускане на средства за съществуване би деморализирало трудягите и би ги унизило духовно. В същото време планините от произведени стоки растяха и накрая започнаха да преливат през стените, които заобикаляха фабриките, а измъчените от глад трудяги се стичаха на тълпи към тях, надавайки страшни викове. Напразно спиритите им обясняваха най-доброжелателно, че по този начин застават срещу законите на държавата, че се осмеляват да се противопоставят на непостижимото предначертание на Инд и че трябва да понасят покорно съдбата
