Бренда Джойс
Огнена стихия
ПРОЛОГ
Западен Тексас, 1858 г.
— Давай! — изкрещя Сторм. — Давай, Ник, давай!
Тя беше много висока, обута в кожени бричове, а на гърба й висеше дебела плитка. Подскачаше възбудено край тълпата младежи, които се бяха събрали около борещите се в прахта двама юноши. Отгоре беше слабо, мускулесто момче със загоряла до медно кожа, която лъщеше от по, докато той притискаше едрия си противник към земята. Внезапно кракът на Ник се подхлъзна и той се озова по гръб. Сторм простена и се приближи.
— Можеш, Ник, можеш! — завика тя към брат си. Но преди още думите да се изплъзнат от устата й, Ник преметна противника си, изви ръката му зад гърба и напрегнатата битка приключи.
— Победата е на Ник! — заликува Сторм, размахвайки юмрук във въздуха. От всички страни заваляха поздравления, смехове и добронамерени дюдюкания. Ник пусна съперника си и се претърколи по гръб; двете момчета полежаха така известно време, лъхтейки. Неподвижният му поглед срещна блесналите от възторг очи на сестра му.
— Как можах да загубя? — промърмори той сухо, изправяйки се на крака, и прокара пръсти през гъстата си, права, синьо-черна коса.
Ларс беше нещастник и това бе само една от многобройните характеристики, които можеха да му се припишат. Очите на Сторм се разшириха, когато го видя да се надига и да се нахвърля изотзад на Ник.
— Ник! — изпищя тя.
Ник се обърна тъкмо навреме, за да бъде катурнат от Ларс по гръб.
Ти не игра честно, момко — изкрещя Ларс с почервеняло лице. Гигантският му юмрук се заби в лицето на Ник.
— Спри! — извика Сторм, защото знаеше, че Ларс може да убие брат й. — Престани!
В следващия момент Ник успя да се освободи с мощно извъртане и изведнъж в ръката му проблесна дълъг, смъртоносен нож, който той опря в гърлото на Ларс, докато коляното му се забиваше в слабините на русия.
— Тази играчка предполага спокойствие и послушание от твоя страна — каза меко той.
— Рейт!
В хамбара беше сумрачно и хладно. Тринайсетгодишният брат на Сторм стоеше тъй близо до светлокосото момиче, че бедрата му докосваха нейните. Изражението на лицето му беше напрегнато и умолително.
— Моля ти се, Лусила — прошепна той и взе ръчичката й в своята. — Само една целувчица.
Тя погледна в очите поразително красивото момче пред себе си.
— Не мога.
— Толкова си хубава — прошепна той и сапфирените му ириси проблеснаха към нея. — Не мога да спра да мисля за теб, Лусила.
Тя поруменя.
— Наистина ли?
Той се усмихна широко.
— Наистина. — Ръцете му се плъзнаха по нежните й раменца. Тя потръпна под допира му и сърцето й бясно заби. Той беше просто момче, две години по-малко от нея, при това истински дявол — тя го познаваше от години и знаеше всичко за лудориите му, но тази страна от характера му не беше виждала досега.
— Рейт… — едва прошепна тя.
— Само една целувка — промълви той и красивите му устни трепнаха само на милиметър от нейните.
— Не мога.
— Можеш — прошепна беззвучно той. — Лусила, миличка…
Лусила затвори очи и се предаде. Чакаше със затаен дъх. Устата му беше мека и нежна, но тялото, което се притискаше към нейното бе горещо и кораво. Лусила беше израснала в тексаско ранчо и затова много добре знаеше какво означава тази твърдост. Изведнъж това, че той е само на тринайсет остана без значение. Тя се усети да разтваря устни под напора на опипващия му език усети, че се извива, когато ръката му прихвана малката й гърда. Палецът му погали твърдото, болящо зърно.
— О, Лусила — простена Рейт, когато спряха, за да си поемат въздух. — О, Лусила.
Плътната миризма на барбекюто заобикаляше отвсякъде дребничката, с пясъчна коса жена и едрия, красив рус мъж. Те седяха под едно дърво, отделени от останалите гости; ръката му обвиваше раменете й, а тя се облягаше на гърдите му. Гледаше го с големи виолетови очи, а той й отвръщаше със своя неустоим златен поглед.
— Ненаситен стар козел — каза Миранда, нарушавайки сексуалното напрежение помежду им. Той отметна глава и се разсмя.
— Какво да правя — потри той буза в нейната. — Цял уикенд сме край това барбекю и аз в крайна сметка искам да се прибера у дома и да си легна с жена си.
— Дерек! — гласът й беше присмехулен и прелъстителен.
— Я ела тук, Миранда — подмами я той с тон, същия като на малкия си син Рейт. Жена му се намести по-близо до него и вдигна лице за целувка. Тя продължи дълго, нежна и интимна. Миранда се притискаше в него; най накрая той се откъсна.
— Хайде да подберем децата и да изчезваме оттук — каза той, като прочистваше гърлото си.
— А те къде са, като стана на дума? — попита тя, ставайки.
— Представа си нямам, но защо да не започнем със Сторм? Ако някъде има състезание, тя ще е там — промълви Дерек усмихнат, като обви ръка около раменете на жена си.
Не им трябваше много време да открият групата младежи, които наблюдаваха борбата и окуражаваха любимците си. Миранда замръзна, когато видя участниците и кръвта се дръпна от лицето й.
— О, боже мой!
Дерек прехапа устни, за да не се разсмее. Сторм се въргаляше в прахта, борейки се с Бъди Еймс, който беше на седемнайсет и без риза. Двамата бяха вкопчени в здрава хватка, а момичето се намираше отдолу. В усилието си да го отхвърли тя стисна бедрото му между своите; другият й крак се обви около прасците му. Децата, които ги заобикаляха, се смееха и крещяха окуражително. Дерек се ухили. Миранда гневно се извърна към него.
— Прекрати веднага това безумие! Ама на секундата!
— Да, мадам — смирено каза той, след което се наведе, сграбчи Бъди за врата и го вдигна от Сторм, както се вдига коте. Миранда се нахвърли върху по-големия си син.
— Ник! Как можа да позволиш това!
Ник сви спокойно рамене.
— Опитах се да й кажа, че вече е твърде стара, за да се бие, но тя не ме послуша. Познаваш Сторм, мамо.
— Тате! — протестира Сторм, седнала в прахта съвсем не както прилича на дама, с разтворени крака. — Можех да победя!
— По-добре стани, млада госпожице — каза Дерек, опитвайки се да звучи строго.
