— Коя планета?
— Вашата, коя! Не беше ли ти онова момче, което ми се подиграваше? На апарата и на Мало?
— Хайде, стига вече! — примоли й се Ники, почти просълзен от унизителната си поза във въздуха.
Защото наистина е унизително да висиш като накриво изписана удивителна, особено пред някое момиче.
— Кое стига? — не го разбра момичето.
— Това, с безтегловността.
— Ей сега ще свърши. Щом излезем от гравитацията на Земята.
Който познава обаче Ники Лудото, знае, че такива номера не му минават.
— Лошо сте го измислили — каза той по мъжки дебело, макар и малко дрезгаво. — Безтегловност има само извън гравитацията на Земята. Докато я преодоляваш е точно обратното. Всичко става тройно и петорно по-тежко. Заради ускорението.
— При вас може да е така, но Малогалоталотим унищожава гравитацията около себе си, когато излита и каца.
— Какъв е тоя Малогало… Как го каза?
— С когото летим. Хайде, свали си дрехите. Ще ти дам скафандъра. После ще ти е нужен още повече.
Сигурно никое момче не би отказало за облече скафандър, но на Ники сега наистина не му бе до скафандри. Колкото и лъскави да са.
— Само с мен ли ще си правите тези шеги? Има и други. Аз трябва след час да съм в училище.
— Шегите си ги правиш ти — отвърна момичето. — Никой не те е карал да влизаш тука.
— Извинявай, но аз съвсем не исках. Просто пипнах тоя… твоя балон и ръката ми влезе вътре. После като че ли ме всмука целия и аз… аз… и ме завъртя, и едва не се удавих на едно място.
— Попаднал си в зута, затова — пак се засмя момичето.
— Какво е това?
— Зута. Не знам как да ти го кажа. Вие нямате такава дума. То и иначе я няма. Аз сама си я измислих.
Въпреки безтегловността, Ники се поизпълни с уважение към нея.
— И всичко това сама ли си го измисли?
— Кое?
— Целият този номер?
— Кой номер?
Явно, задаваше се поредното недоразумение.
— Помогни ми да се изправя — предаде се Ники.
Тя подскокна лекичко към сивочерната стена на помещението, опря се на нея и му подаде ръка. Той се изправи, отново стъпи на пода, но не пусна ръката й. Струваше му се, че пусне ли я, веднага ще отлети нанякъде като вдигната от вятър перушина.
— Буф, много силно стискаш — каза момичето. — Силен си, пък те е страх.
Но преди да пусне засрамено ръката й, Ники политна този път напред. Блъсна я и двамата се търкулнаха един връз друг на пода. Беше мек като гума, но момчето усети удара, защото пак така внезапно в тялото му бе се върнала тежестта. Вече с двойна сила. Тя го позамая и той остана да лежи на гръб.
Момичето загрижено коленичи над него.
— Лошо ли ти е? Ти сигурно не си свикнал. Трябва непременно да облечеш скафандъра, той помага.
И тя се зае да разкопчава якето му, като любопитно оглеждаше копчетата. Който обаче е разкопчавал или закопчавал мокра дреха, знае колко трудно става това. Пък за странното момиче този начин на затваряне на една дреха сякаш беше и непознат.
— Буф! — изпъшка то със своето смешно възклицание и задърпа якето му. — Как се отваря това?
Пред заплахата да бъде разсъблечен от едно момиче Ники бързо дойде на себе си.
— Ей, какво правиш? Я се махай!
— Но защо си такъв? — огорчи се момичето.
Той й отговори, както би отговорило всяко земно момче:
— Какъвто съм, такъв съм! Кажи откъде се излиза!
И стана да си върви.
— Не можеш да излезеш сега. Мало няма да те пусне.
— Къде е този Мало?
— Вътре сме в него, казах ти! Това е Малогалоталотим.
— Тимтиримтимтим, я че си вървим — подигра я Ники. — Вземете си друг за вашите представления.
— Но това не е представление, разбери! Аз наистина съм от друга цивилизация!
— Да, бе, да — изръмжа момчето. — И там всички говорят като тебе и мене, нали? Одеве с апарата беше поне по-смешно.
— Ще ти обясня, всичко ще ти обясня — каза умолително момичето.
— Като се върна от училище. Откъде се излиза?
— Буф, че си невероятен!
— Така ли приказват във вашата цивилизация? Буф и невероятен, вместо недоверчив?
Момичето ядосано го хвана за ръката.
— Ела, ела, като си такъв невероятен!…
3
В ОКОТО НА МАЛО. КОЛКО ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ЧОВЕК, ЗА ДА МОЖЕ ДА ВЯРВА
Момичето клекна и направо влезе с главата напред в сивочерната стена. Тя изглеждаше плътна като автомобилна гума, а на — момичето влезе в нея без никакво усилие. Ники се уплаши да не остане отново сам и веднага запълзя по същия начин подир лъскавото задниче на скафандъра. Намериха се в някаква тръба или по-скоро в дебело черво, което с готовност се разтваряше пред главата на момичето и веднага отново се слепваше зад петите на момчето. Фенерчето осветяваше същата сивочерна гума. Беше горещо и задушно.
През някакво такова черво Николай бе се и озовал тук. Загадъчната тиква го всмука в себе си, по- скоро сякаш му нашепна да влезе и да не се бои. Подобно черво го завъртя и избута навътре. Едва не се задуши, едва не се удави в някакъв казан с гъста топла течност, а после нещо го изплю в оная тъмница, където го намери преоблеченото като космонавтче момиче. Някъде из тия черва бе загубил и чантата си, но нито за миг не се уплаши истински. Нещо все му подсказваше, че не е опасно, че всичко е игра. Като при изкуствените страхотии в Луна парка.
По обратния път ли вървяха сега? Навън ли отиваха?
Не. В някакво малко разширение момичето подви крака, седна, подаде му ръка, за да го примъкне до себе си и веднага угаси фенерчето си. Каза:
— Иначе ще пречим на Мало. Тук сме в окото му. Гледай сега там.
Не се виждаше ни „тук“, ни „там“. Ники бе затаил дъх в очакване на следващата изненада, но тя не се оказа чак толкова изненадваща. Очите му доста бързо се нагодиха и мракът около тях бързо изсветля. В някакъв кръгъл отвор се появиха далечни звезди. Бяха много, а сред тях сякаш непрекъснато изгряваха нови — точици до точици и все различни на цвят!
— Видя ли! — възтържествува момичето. — Земята вече кой знае къде е! А ти искаше да излезеш.
За разлика от звездите по истинското небе, където не забелязваш движението им, а само тяхното мигане, тези тук не мигаха, но пък се движеха като звездите в изкуственото небе на Варненския
