планетариум.
— Това прожекция ли е? — запита Ники.
— Буф! — изстреля момичето смешното си възклицание. — Това са звездите, глупчо! Това е космосът. И летим, летим, не усещаш ли? Все по-бързо става.
Наистина в главата му нахлуваше тежест, която приличаше на умора. Гърбът му сякаш самичък се облегна на меката стена. Скафандърът на момичето се нашари с цветовете на дъгата. Така се нашари и личицето му, та то най-после заприлича на неземно. Но това бе само отражение от кръглия отвор, където не се виждаха вече никакви звезди. Там всичко бе се оцветило и размазало на разноцветни ивици — както става понякога с екраните на цветните телевизори.
— Повреди ли се? — възтържествува сега пък Николай Лудогорски.
— Не. Когато Мало се движи много бързо, звездите заприличват на такива пъстри линии. Нали е красиво?
— Ааа, Доплеровия тунел! — досети се Ники.
Той четеше много научно-фантастични романи, четеше и списание „Космос“, та знаеше теорията на известния физик Доплер. Според нея, когато една ракета достигнела скорост, близка до скоростта на светлината, тя щяла да лети между звездите в някакъв такъв шарен тунел. Но то си беше само теория. Такава ракета не съществуваше и кой знае дали изобщо някога щеше да бъде създадена.
— Добре сте го намислили — призна той. — В планетариума не могат да ти прожектират Доплеров тунел. От кой кръжок сте?
— Какъв кръжок? — озадачи се момичето, станало необикновено хубаво във фантастичния тунел.
— Стига се прави на ударена!
— Да — въздъхна огорчено момичето. — Той ме удари, този лош човек. Защо ме удари?
— Може и от мен да си отнесеш нещо, ако продължаваш така.
— Какво ще ми дадеш? — попита простодушно то.
— Ей, ще ти се разсърдя и… не отговарям!
— Но защо няма да ми отговаряш? Аз имам да те питам за много неща.
Както и пазачът, Ники също си помисли, че го подиграват и ръката му поиска да замахне. Но… замахва ли се в такова тясно място и срещу такова шарено момиче?
— Слушай, момиче…
— Нуми се казвам — зарадвано го прекъсна то. — А ти как се казваш?
— Не е важно! — избоботи той, смутен в заканата си.
— Но защо? — удиви се момичето. — При вас, на Земята, имената не са ли важни? Искаш ли сама да позная как се казваш?
— Не искам. Трябва да си вървя.
— Буф, ти все още не ми вярваш — натъжи се Нуми и кой знае защо, бързо посегна под косите зад ухото си. Шарената й муцунка се унесе, сякаш тя слушаше нещо в себе си. — Ето, мозъкът ти иска да вярва, а ти не му позволяваш! Недей така! Всичко чувам. И всичко ти разбирам — зарадва се неочаквано тя. — Значи сме много, много близки! Ще кажа на Мало да те върне, щом толкова настояваш, но искам първо да ми повярваш. Много те моля да ми вярваш. Ела да се върнем оттатък, защото тука пречим на Мало. Той не се сърди, но аз знам, че му пречим. И нас, когато ни влезе нещо в окото, ни дразни и ни пречи да гледаме. Там ще ти разкажа всичко. Вие, земните хора, много малко знаете, затова не вярвате. Човек трябва много да знае, та да може и много да вярва…
4
НАИСТИНА ЛИ ЧОВЕК ТРЯБВА МНОГО ДА ЗНАЕ, ЗА ДА МОЖЕ И МНОГО ДА ВЯРВА. МОЗЪК С КОПЧЕ
„Ами! Обратното е — рече си Николай, докато се провираха назад през фантастичното черво, което като живо се движеше пред тях и зад тях. — Вярват тия, дето нищичко не знаят. Невежите.“
Но не й го каза, а все пак седна срещу нея, когато тя изпъна крака и остави фенерчето край себе си.
Фенерчето беше не по-малко фантастично. Мъничко, колкото необелен фъстък с три ядки, то излъчваше светлина като прожекторите на футболния стадион. Ники си помисли — трябва да е атомно.
— Всичко е атомно — рече Нуми, отгатнала мисълта му. — Всичко е направено от атоми.
— И от електрони, и протони, и неутрони, и кварки… — показа й той колко много знае.
— Да, атомите пък са направени от най-различни частички — съгласи се Нуми. — Така ли ги наричате? Скафандъра ли? Не, това е обикновен скафандър, но върши работа. С него може да се излезе и в космоса, не го гледай, че е такъв тъничък. И се диша в него, и кожата ти се храни известно време. Защо не искаш да го облечеш, а стоиш с тия мокри дрехи?
Николай наистина се бе загледал в лъскавата материя на облеклото й, която обвиваше като змийска кожа гъвкаво тялото на момичето, но нищо не бе запитал. Ядоса се, че тя пак бе отгатнала любопитството му.
— Стига вече си ме баламосвала! Намери ми чантата, че трябва да вървя на училище.
— Значи не искаш да научиш нищо за мен — огорчи се Нуми. — Защо си толкова безинтересен?
— Ти си безинтересна! — озъби й се той.
— Аз не съм безинтересна. Чак на Земята дойдох, макар всички да казваха, че тя била отдавна мъртва.
Най-странното бе, че и личицето й никак не се преструваше. Или той поне не успяваше да открие там никаква преструвка.
— Кой ти е разправял тия глупости?
— И мама, и татко, и всички. На Пира така разправят. Когато станало голямото природно бедствие, нищо живо не останало на Земята. Но аз знам повече от всички тях и затова не им вярвах. Бях убедена, че тук има хора. Пък ето че и вие сте такива невероятни като нашите! — сбърка тя отново.
— Недоверчиви! — поправи я Ники, без да иска. Повече му се искаше да я подиграе за налудничавите й приказки.
Но все пак успя да я ядоса.
— И недоверчиви сте, и невероятни, и безинтересни! Все искаш да ме поправяш, пък сам нищичко не знаеш. Ти затова и ходиш на училище, защото нищичко не знаеш. И само един мозък имаш, но и в него всичко е объркано.
Николай се изкикоти:
— А твоите колко са? Двайсет ли?
— Не са двайсет, но са два! — тросна му се тя съвсем сериозно.
— Голяма работа — рече той подигравателно. — Пък аз съм виждал теле с две глави. Показваха го на панаира в село.
— Умни ли са? — попита Нуми с такова простодушие, че на него му стана неловко, когато отново я подигра:
— От тебе са по-умни!
— И така ли се раждат?
— Разбира се.
— Е, виждаш ли! Пък аз съм експеримент. Аз съм първото дете, на което присадиха изкуствен мозък. Ето тук! Само че от косата сега нищо не се вижда. В него са заложени всички знания на цялата наша цивилизация и щом натисна това копченце — Нуми докосна с пръст нещо зад лявото си ухо, — той веднага отговаря на въпросите, които другият ми мозък му задава. Така аз винаги знам всичко, защото нося в главата си всички енциклопедии заедно…
Приказката, която му разправяше, беше колкото луда, толкова и забавна, но Николай Лудогорски се
