Ники, възрастните не вярват на легендите?
— Не вярват — отвърна дебело Николай, като с превъзходство си помисли, че и той отдавна вече не вярва на приказките.
— Пък аз вярвах, че Малогалоталотим съществува. И реших да опитам. Включих си изкуствения мозък, както когато слушах мислите на другите, и завиках, но така, само с мозъка си, с истинския: Малогалоталотим, милички Малогалоталотим, само вие можете да ни спасите. Скоро ще ни се свърши въздухът. Елате и ни спасете, моля ви! Аз съм Нуми, Нуми от планетата Пира! Както някога сте спасили хората от Земята, елате и сега! Моля ви, моля ви, моля ви… Така го извиках, Ники, и един от тях веднага ми се обади. Вярваш ли, веднага ми се обади?
Николай не вярваше, разбира се, но й кимна окуражително. Само си помисли, че такова дълго име е трудно дори да запомниш, камо ли да го викнеш сто пъти без грешка. Все ще изтървеш някое тало, мало или гало.
Нуми щастливо се усмихваше на спомена си.
— И знаеш ли какво ми каза? Каза ми: Идвам, Нуми, скоро ще бъда при теб и ще ви спася. Тогава аз веднага изтичах в салона. Там бяха се събрали всички възрастни и се съвещаваха как да постъпят по- нататък. Извиках им: Не се бойте, Малогалоталотим ще дойде и ще ни спаси. Скоро ще дойде, затова се пригответе!
Ники не издържа, рече:
— И разбира се, всички веднага ти повярваха.
— Буф — преглътна с горчивина момичето експеримент. — Никой не ми повярва. Само ме гледаха тъжно и уплашено. Колкото и да им го повтарях. А татко ме вдигна на ръце и ме изнесе навън, да не съм им пречела. Пък аз се разплаках, иначе не плача лесно, но тогава се разплаках. Татко, казвам му, поне ти ми повярвай! Аз говорих с него. С новия мозък мога да разговарям с него, както чувам и мислите на другите хора. Не ти го казах досега, извинявай, защото ме беше страх! Но аз наистина говорих с Малогалоталотим и той ще дойде, ще видиш! А татко само ме милва. Знаех си аз, че ще се уплашат като им кажа за новите си способности. И вика: Добре, добре, мойто момиче! Сега си легни да спиш, после ще облечем най-хубавите си скафандри и ще чакаме спасителния кораб. Пък може и Малогалоталотим да дойде, всичко става на тоя свят!… Така ми казваше, но аз чух, че мозъкът му не вярва нито в спасителния кораб, нито в Малогалоталотим. И му извиках: Ще видите вие, дето не вярвате в нищо, ще видите! И се отскубнах от ръцете му и се скрих на едно място. Но си облякох скафандъра, и кутията си взех, и резервния скафандър си приготвих. Добре, че го взех, сега ще имаш и ти скафандър…
Ники усети, че ако му подареше такъв скафандър, нямаше да намери сили да откаже. Може и да не е истински, но изглеждаше чудесно с този цвят на украшение за елха. Очите на Нуми засвяткаха тържествено:
— И знаеш ли какво стана? Само след час Малогалоталотим пристигна. Чух го да казва на мозъка ми: Нуми, аз съм тук, на входа на вашия кораб. Облечете си специалните дрехи и влезте в мен. Ела ти първа, защото другите няма да знаят как. И да видиш, Ники, каква смешна история стана! Като отидох в салона, всички бяха изпаднали в нова паника. Забелязали по уредите, че нещо много голямо се залепило на кораба ни, при изходния шлюз, а не знаят какво е и чакат всеки миг корабът да избухне. Трябваше да им крещя та да ме чуят. Затова се качих на един пулт и оттам им казах: Тишина, драги възрастни, спокойствие! Аз ви казвах, че Малогалоталотим ще дойде и ето, той дойде! Пригответе се да влезем в него. Аз знам как. Всички в скафандрите! Слушайте моята команда! Всички в скафандрите!… Не, не ми повярваха веднага, но се укротиха. Нали знаеха, че аз съм все пак някакво дете-чудо, пък и навън наистина имаше нещо. Казах на татко: Облечи си веднага скафандъра и ела да ми отвориш шлюза, за да видите как ще вляза в Малогалоталотим. И той ме послуша. Изтеглиха въздуха от шлюза, за да не го изразходват напразно, ако се окаже, че съм излъгала, провериха дали съм си облякла добре скафандъра и ми отвориха люка. Татко и първият пилот. И какво, мислиш, видяхме, Ники?
Момичето-експеримент драматично замълча. Николай се размърда неловко, защото, увлечен в разказа й, нищо не бе си помислил.
— И какво видяхте?
— Нищо. Стена! Такава, като от гума, както казвате вие — отвърна Нуми и пипна стената на помещението, в което сега се намираха. То всъщност не беше и помещение, а нещо като голям продълговат мехур, защото помещение без врати и прозорци не е никакво помещение. — Ето такава! То било тялото на Малогалоталотим, но нали никой дотогава не беше го виждал! Аз също се обърках. Тогава той каза в мозъка ми: Мини направо, Нуми. Може да се премине през това, което ти наричаш стена, когато аз позволявам. Мини, аз ще те приема! Не се страхувай! И аз минах. Стената ме погълна, завъртя ме и ме доведе тук. Както е довела и теб. Щом Мало те е пуснал в себе си, значи те е харесал. А щом Мало те е харесал, значи и аз трябва да те харесвам…
— Добре де, добре — прекъсна я Ники, защото му стана още по-неловко. — После какво стана?
— Аз запалих фенерчето си, огледах всичко, запитах го дали ще може да ни побере всичките, тясно ми се видя. Но той ми отговори, че можел, ако пожелае, и сто пъти повече хора да побере. Можел да се разширява. Тогава аз му казах: Благодаря ти, Мало! Нали може да ти казвам така, щом сме станали приятели? Малогалоталотим е много дълго. А той ми отговори, че щом хората са го кръстили с такова хубаво име, нека го наричат с него.
— Но той не се ли казва така? — учуди се Николай.
— Не, разбира се. Така са го кръстили хората от Пира в своята легенда. По другите планети сигурно го наричат с друго име.
— Каква е тази легенда?
— Еее, ама не ме прекъсвай толкова! Легендата ще ти разкажа друг път. Сега ти обяснявам как спасих хората от космическия кораб. Казах на Мало, че трябва да се върна, та да видят другите, че не е опасно, и той ме пусна да се върна. Представяш ли си какви очи направиха, когато излязох отново през стената в шлюза?
Ники можеше да си го представи, но не пожела, защото сигурно и неговите очи са били такива, когато така неволно се озова в търбуха на тоя загадъчен Мало. Добре, че нямаше тогава кой да го види!
— Хайде, подканих ги — продължи да ликува момичето с двата мозъка. — Един по един, дайте ръка! Те се бояха, но си казваха наум: така и така ще се умира, нека опитаме! Пък аз им чувах мислите и ми беше много весело. И един по един, за ръка, сякаш те бяха децата, а не аз, ги доведох тука. Всичките! И наистина се побраха, макар сега да изглежда тясно. Мало се разшири точно колкото трябваше. Петдесет души бяхме. Насядаха, а мозъците им пищят от ужас. Пък аз им се накарах: Ей, страхливци, треперете сега, колкото си щете, щом не вярвате в Малогалоталотим! Но той е толкова добър, че ще ви спаси, макар да го обиждате, като не вярвате в него. И той ни спаси, Ники. За него това е нищо, ще знаеш. Толкова далеч бяхме от Пира, а той ни върна там за десетина минутки. Дори не усетихме как стана. Само безтегловността усетихме, когато кацаше. Изведнъж ми каза: Хайде, Нуми, изведи хората, пристигнахме на вашата планета. А те сега пък не искаха да излязат. Пак не вярваха, та аз пак излизах най-напред самичка и им донесох стръкче трева, за да им докажа. Беше ни стоварил на една поляна, далеч от селищата. За да не го видят другите хора. Не обичал да се показва току-така. И е прав. Като не вярват в него, може да му сторят някоя пакост. Хората стават лоши, когато не вярват в нещо. Но аз му казах: Трябва да знаеш, Мало, че аз много те обичам. И винаги съм те обичала! И не го лъжех. Аз наистина го обичах още съвсем мъничка, когато ми разправяха приказките за него. Нека да остана при теб, помолих го. Иска ми се да полетя с теб повечко, много скоро пристигнахме. И той се съгласи да ме поразходи из Космоса. Отговори ми, че най-после се бил родил човек, който може да разговаря с него и щяло да му бъде също приятно да ме поразходи и да си поговорим. Аз казах на мама и татко, че съм си забравила вътре кутията и резервния скафандър, затова трябва пак да се върна. А щом влязох вътре, викнах на Мало: Хайде, сега напред, миличък Мало! Да се махаме от тая глупава Пира, която не иска да вярва на собствените си приказки! И докато мигнах, бяхме вече в космоса…
— Защо не го напишеш? — каза Николай. — Чудесен разказ ще стане! И ще го дадем в списание „Космос“ да го напечатат.
Момичето експеримент беше изключило изкуствения си мозък, та не разбра, че той все още смяташе разказа й за свободно съчинение на космическа тема. И му отговори съвсем сериозно:
