— Двамата ще го напишем. Като идем по другите планети, също ще опишем какво сме видели там. После ти ще напечаташ твоите разкази във вашето списание, а аз ще напечатам моите в нашето, та да разберат най-после хората и у нас, и у вас, какво става по света.
— Значи има хора и по други планети, така ли? Ти виждала ли си ги?
Той пак не й вярваше, но така се пита и когато искаш да узнаеш продължението на някоя приказка. Пък това момиче явно умееше да съчинява интересни приказки. А то му отвърна радостно:
— Заедно ще ги видим, Ники. Аз дойдох най-напред на Земята, защото всички сме родени на нея. Но нека по-напред се нахраним! Ти не си ли гладен вече? Много ме измори тази среща на Земята и нямам повече сили. Ела да се нахраним!
Каза го, сякаш го канеше в трапезарията или в кухнята. А пък отново трябваше да пълзят през стената и през някакво неприятно черво, което се свиваше и разтваряше, за да ги придвижи напред. И което му се стори безкрайно дълго.
6
ГОВОРИ ЛИ СЕ В КОСМОСА ПО ВРЕМЕ НА ЯДЕНЕ. А СРАМНО ЛИ Е ДА СИ ГОЛ. КАК СЕ РАЗСЕЛИЛИ ХОРАТА ПО ДРУГИТЕ ПЛАНЕТИ
Най-после се измъкнаха край нещо като казан, пълен с гъста миризлива течност. Нуми закрепи фенерчето си на ръба му и се изправи.
— От това ли ще ядем? — запита Николай гнусливо.
— Ще влезем вътре. Храната на Мало прониква през кожата, не през устата.
И тя, както казват на Земята, най-безцеремонно засмъква бляскавия скафандър от себе си. Ники се уплаши.
— Ей, какво правиш?
— Пак ли те е страх? Аз ще ти покажа как се влиза.
— От какво да ме е страх?
— Тогава защо не се събличаш?
— Ами… теб не те ли е срам да се събличаш пред мен?
— Защо да ме е срам? Аз съм също като земните момичета.
— Земните момичета ги е срам — съобщи й дебело Ники.
Нуми се позасмя:
— А изглежда и земните момчета ги е срам. Хайде, че съм гладна.
Николай бързо извърна главата си на другата страна, защото тя стоеше пред него вече съвсем гола. Как нямаше да изчезне гладът му пред тоя смрадлив казан и пред това уж неземно момиче!
— Аз не съм гладен — рече той гърбом.
Когато чу лекото бълбукане на кашата, предпазливо се обърна. Главата на момичето с двата мозъка едничка плуваше на повърхността на кашата. Беше доста страшновато за гледане.
— Толкова ли е дълбоко? — запита я той.
— Не, аз съм клекнала.
— Значи вие там не се срамувате да се показвате голи?
— Хората трябва да се срамуват не от природата си, а от срамните си постъпки — отвърна му Нуми поучително.
— Да, но не винаги ги е срам. И при вас ли е така?
— Остави ме сега — рече Нуми. — Иначе се напрягам и няма да се нахраня добре.
Ники сбърчи носа си. Все ще развали нещо! В края на краищата, като ще е фантастика, фантастика да е! А не като в пионерския лагер или в къщи: шът, по време на ядене не се говори! Помълча, но му стана скучно. Прииска му се да пипне фенерчето, достраша го. Прекалено силно светеше, дали нямаше да го опари? Рече:
— Аз още не ти вярвам.
— Защото не искаш да вярваш, затова! — отвърна му Нуми сега повече с досада, отколкото с огорчение.
— Искам, но не мога — възрази той, но усети, че тя отново бе познала какво става в него: вече бе и повярвал, а само инатът му още се съпротивляваше.
— Какво толкова ти пречи?
— Много неща. Но най-много езикът. Защо преди говореше с преводачески апарат и все грешно говореше, пък сега…
Нуми се засмя:
— Това не е никакъв апарат, най-обикновена кутия е. Аз се преструвах, че не знам добре езика ви. Помислих си, че иначе няма да ми повярвате, пък то и така не ми повярвахте. Много сте неве… Как беше?… А, недоверчиви! Буф, трудно се прави разлика между тия две думи.
— Но откъде го знаеш така добре?
— Обикаляхме с Мало около Земята, докато го научих. С изкуствения мозък аз мога да улавям и всякакви вълнови излъчвания. Слушах непрекъснато предаванията на вашето радио и на телевизията ви. Добре, че те говорят много, та бързо научих езика ви.
— Всяко зло за добро! — засмя се Ники.
— Това не го разбрах.
— Ние пък се сърдим, че приказват прекалено много. И какво правиш сега?
— Храня се. Мало ми обясни, че мога да се храня така. Може би това е неговият стомах. Трябва да се научиш и ти, защото хапчетата ще пазим, като слезем на някоя планета, където може и да няма храна за нас.
— Не съм гладен — повтори Ники троснато. — И какъв е тоя Мало в края на краищата? Същество ли е, машина ли е?
— Същество е, разбира се — отвърна Нуми, която, изглежда, бе забравила, че не бива да говори. Или пък съществата и по другите планети, когато са на дванайсет-тринайсет години еднакво трудно мълчат. — Щом съществува, значи е същество.
— И машината съществува, пък не е същество.
Момичето сигурно се затрудни какво да му отговори, въпреки двата си мозъка, та изведнъж си припомни:
— Не бива! Спорът е най-вреден по време на хранене.
— Аз не споря, само ти казвам. Щом има стомах, значи се храни и той, а щом се храни…
— А машината не се ли храни с гориво и енергия?
— Видя ли кой спори? — рече Ники. — Ти спориш! Аз само те питам.
Нуми, естествено, се поядоса.
— Мало е най-умното, най-доброто, най-най-най-същество! Така да знаеш! И да не си посмял да го обидиш!
— Но аз не искам да го обиждам. Затова те и питам.
Нуми отново избуфка своето смешно пиранско възклицание, но не беше много гневна.
— Само пречиш на човека да се нахрани! Да не мислиш, че аз знам кой знае колко много за Мало. Аз не мога да разговарям с него така, както разговаряме с теб сега. Той е толкова висше същество, че е трудно да го разберем. Колкото и мозъци да имаме.
— Но нали си говорите? — учуди се Ники.
— Говорим си — тросна се Нуми, сигурно защото и на нея й беше мъчно, че не можеше да общува с Мало, както й се искаше. — Той ме разбира, когато му казвам нещо, но щом аз го разпитвам за него или за космоса, не му разбирам нищо. Ние просто нямаме нито думи, нито понятия за това. Той съществува и се движи и вижда Вселената по съвсем друг начин, не като хората.
