— Е, да, това е разбираемо — съгласи се Николай, който знаеше от научната фантастика, че е възможно да има и такива същества. — Той е сигурно цивилизация от съвсем, съвсем друг тип.
— Не знам дали е цивилизация. Знам само легендата, която се разправя за него на Пира.
— Каква е тя? — запита Ники и предпазливо приседна край казана с кашата. Главата на Нуми плуваше на метър от него.
— Буф! Ще ти я разкажа, макар че това ще означава да кисна сега два пъти по-дълго тук. Слушай ти, невероятнико!
На Ники му се дощя да я поправи, защото това „невероятнико“ му прозвуча доста смешно, но преглътна подигравката си в очакване. Това момиче бе му доказало вече, че умееше да разправя интересни приказки.
Легендата разказвала за някакви най-умни и най-добри същества във Вселената. И най-древни от всички. Толкова древни, че е възможно и отдавна да не съществуват вече, защото никой не ги бил срещал. Тези същества били създали Малогалоталотим, за да охраняват чрез тях живота по другите планети. Защото животът е най-ценното, но и най-рядкото нещо във Вселената. Така ги и кръстили: малогалоталотими, което означавало „спасителят на живота“.
Те летели навред, тези малогалоталотими, и им съобщавали къде какво става и не е ли застрашен някъде животът от изчезване. И сега още около всяка звезда, на чиито планети имало дори само микроби, летял по един малогалоталотим, но хората не можели да го видят — толкова бързо летял и толкова отдалеч ги наблюдавал със своето зорко и загрижено око.
Някога, преди хиляди, хиляди години, онзи малогалоталотим, който наблюдавал планетите около нашето Слънце, забелязал, че животът на Земята бил в опасност. Предстояли страшни земетресения. След тях щели да последват дълги и поройни дъждове и гигантски наводнения. Пък хората там били още неуки; нито предчувствували какво ще стане, нито умеели да се спасят. Тогава той повикал още стотици свои събратя, които да вземат колкото може повече хора, животни и растения и да ги заселят на по-спокойни планети.
И ето: от единия край на Земята отвели група хора, чийто вожд се казвал Ной. Тях настанили на една планета, която била наречена Ноя…
— Аха — рече й на това място Ники. — Това е библейската легенда за потопа. И за Ной, който се спасил заедно с целия си род, като построил плуващ ковчег. Наскоро четох, че някои учени още търсели тоя ковчег, пък ето къде бил той! Ние сме в него.
— Много обичаш да прекъсваш и да се подиграваш — намръщи се в отговор плуващото над кашата носле на Нуми. — Аз не твърдя, че всичко това е вярно. Казвам ти каква легенда се разправя у нас за това, как сме попаднали на Пира. Но щом и у вас има подобна легенда, значи все нещичко трябва да е вярно. И така, Мало взели от всички краища на Земята групи от различните раси, та да не се загуби никоя от тях. Девкалион и жена му Пира водели групата от сегашната Европа. Нея настанили под друго слънце, а планетата нарекли Пира. От народ, който наричал себе си „халдейци“, с Мало тръгнал пък вождът Утнапищим със своите хора и животни. Тях настанили под трето слънце. И така нататък. Изкуственият ми мозък знае още, но сега това не е важно. Важното е, че тези малогалоталотими наистина спасили много хора от гибел. Защото скоро след това започнали земетресенията, месеци наред валяли гибелни дъждове, а накрая океанът се вдигнал толкова високо, че залял цялата планета. И ако бил останал още някакъв живот на Земята, то той се намирал само в океаните…
Ето това на Нуми никак не й се искало да повярва — че всички хора на родната им Земя били загинали. Затова и накарала своя Мало най-напред тук да я доведе.
— А пък вие как ме посрещнахте — натъжи се момичето от Пира. — Аз нарочно си избрах дори тази изложба, за да ви се покажа. Рекох си: щом тук се събират ученици и деца, които се занимават с наука и техника, те по-лесно ще ми повярват. А то какво излезе? Но пък не са и виновни децата — намери тя достатъчно великодушие, за да ги оправдае. — Децата винаги по-лесно вярват. Сигурно щяха да ми повярват, ако приличах на нещо съвсем друго, а не на вас. Нали съм като земно момиче — попита тя, сякаш много й се искаше да чуе това потвърждение. — Ти ме видя, нали? Сега ще изляза и ме сравни с тях!
— А, не — изплаши се отново Ники Лудото. — Какво толкова ще те гледам! Съвсем като земно момиче си. Само тия два мозъка… Ние нямаме момичета с два мозъка. Виж, без нито един имаме колкото си щеш.
— Възможно ли е това? — не разбра Нуми шегата му, но веднага се досети. И съвсем като земно момиче се нацупи. — Искаш да кажеш, глупави? Сигурна съм, че имате и точно толкова момчета без нито един мозък.
Тя тръгна да излиза от кашата, а Николай бързо й обърна гръб, та да не я смущава. Но момичето експеримент никак не се смущаваше. Уж беше сърдито, пък застана до него и весело забърбори:
— Чудесно се нахраних! Сега трябва да поизсъхна малко. Влез и ти. Щом не искаш, няма да те гледам. Ще ти донеса през това време скафандъра.
— Ами ако моята кожа не пропуска храната? — рече Ники през рамо, колкото да каже нещо, защото беше ужасно смутен.
— Щом моята я пропуска… Нали имаме общ произход!
— Ние сме произлезли от маймуни.
— Какви маймуни — изненада се голото момиче. — Не може да бъде!
— Ами… маймуни някакви. Не се знае точно какви са били. Те постепенно се развили и станали човеци. Така сме учили в училище.
— Сигурно затова ви е срам да се събличате пред другите — показа му и Нуми от Пира, че може да се подиграва. — Да не се види, че сте маймуни. Хайде, аз отивам за скафандъра, пък ти влез да се нахраниш!
И докато Николай намери с какво да отвърне на закачката, видя още мокрото й от кашата задниче да изчезва в гумената стена. Дори фенерчето си остави.
7
КОГА СЪРЦЕТО БИЕ ПО-БЪРЗО. НИКИ СЪЩО ОБЛИЧА СКАФАНДЪР, НО ТРЯБВА ДА ВНИМАВА КАКВО МИСЛИ
Понеже гладът наистина бе започнал да го мъчи, Николай реши да опита, дали също ще се нахрани по този фантастичен начин. Ослуша се, огледа се и чак тогава се съблече. Нагази предпазливо в кашата, но не посмя да влезе много навътре и седна, та тя да стигне до шията му. Обгърна го една извънредно приятна топлина и сякаш проникна чак до костите му. Някаква странна сладост се запросмуква през неговата кожа. Стори му се, че я усеща чак в устата си. Искаше само да опита какво ще да е това и да се облече, докато момичето не се е върнало, но сега никак не му се излизаше. Тялото му лакомо пиеше тази топла сладост и ненаситно искаше още и още.
Така Нуми го завари да полюшва сънливо глава над кашата и му се зарадва.
— Как е?
— Готино е — отвърна той и бързо се разсъни. Как щеше да излезе сега пред нея?
Нуми не знаеше тази дума и посегна към копчето на изкуствения си мозък, но вместо за нея, попита за други:
— Какво значи „чупи се“ и защо ме нарече така?
Ники се смути.
— Никак не съм те наричал!
— Мозъкът ти каза: „Чупи се ма, глупачке!“.
Нямаше смисъл да отрича. Това момиче безпогрешно четеше мислите му.
— Ние, момчетата на Земята така си приказваме. Но то не е обидно, не се сърди. Никак не е обидно. Почти никак — добави той предпазливо. — Исках само да ти кажа, че ми е неудобно да изляза пред теб. У нас не е прието така.
