облекчението си. Гибсън подсвирна:
— Ей, таваришчи, да му мисли сега човечеството!
— С телекинезата ще свикне — отзова се Антон. — Но с четенето на мислите не знам как ще стане. Май ще трябва да се учим да мислим по-иначе.
— Представяте ли си скока — възхити се Акира. — Едва-едва изпълзяваме до Марс и Венера, а изведнъж — цялата Галактика става твоя!
— Така изведнъж няма да стане — весело се заяде Томи. — Ти поне няма да го доживееш, стар си. На нея седемдесет години…
— Тя ще ни ходатайствува първо с нас да се заемат.
— Ами ако не им хареса жълтата раса? Засега те са свикнали да работят с английски организъм — възтържествува англичанинът и погали бялото трико, което още държеше в ръцете си.
Антон прекъсна спора им:
— Забелязали ли сте тая странна особеност на човечеството в най-великите си мигове непременно да дрънка глупости?
И отново се засмяха щастливо и отново се размечтаха като момченца над научно-фантастична приказка. Докато позивният сигнал не ги прекъсна окончателно. База „Гагарин.“ викаше Корморан. По радиото.
— Санеев! — позоваха го след отговора на Акира и това беше вече гласът на ръководителя на полета им.
Антон се обади с повторно искане за образ.
— После — отвърна гласът и напълни кабината с нещо кухо и екливо. — Санеев, имате ли пълна филмова документация за това… това момиче?
— Разбира се. Какво…
— Загина — съобщи безстрастно гласът.
Тримата дълго не издадоха звук.
— Корморан,чуваш ли? Корморан…
— Слуша Корморан — механично потвърди Акира.
— Какво изправихте с нея, идиоти! — изкрещя Гибсън и стисна с юмруци слепоочията си.
— Не разбрахме как стана. Появи се точно на секундата. Разтвори това там, около главата си, прегръдки, целувки, не успяхме един въпрос да й зададем. Все се смееше и искаше роклята и другите дрехи, които бяхме й приготвили. Много ги хареса. Скри се зад една цистерна да се облече. Там я и намерихме, като не се върна. В роклята й… мъртва — все така безстрастно изреждаше кратките си съобщения гласът от Земята. — Дано аутопсията ни разкрие нещо. Да ви покажем ли записа?
— Не! — отвърна рязко Антон.
— Пази записите! Санеев, чуваш ли, записите! Извадете копия! Направете и пълна писмена документация, всички подробности! Веднага ги предайте в извънреден сеанс! Предполагам, че разбираш значението… Корморан!…
Никой от кораба не му отговори, не го запита за нещо и след като се увери от автоматичното „Слуша Корморан“ на японеца, гласът обяви края на връзката. Въпросите щяха да дойдат после.
Кое беше я погубило? Само гравитацията ли? Тя наистина можеше да те убие, когато дълго си бил в безтегловност. Дори Санеев трябваше след всеки полет цяла седмица да се адаптира към нея, а Гибсън и Акира, които бяха прекарали близо година на Фобос, щяха да скучаят пет пъти по толкова в клиниката на базата. Но така внезапно не убиваше тая проклета гравитация! Или имаше нещо друго — свързано с телекинезата, с този неизвестен начин за преодоляване на време-пространство? Или нейната изкуствена младост бе невъзможна на планетата?… Не е ли знаела тя това, или го е забравила в нетърпението си да се превърне отново в земен човек, да облече роклята е многото цветя, за която е мечтала седемдесет години? И щеше ли човечеството да приеме едно развитие, при което да не може да се разсъблече в родния си дом? Или ще продължи да крета все така мъчително по милиардите стъпала на собствената си еволюция, несъвършено и крехко като прелестното свое момиче, пожертвувало живота си, за да свърже две цивилизации в Галактиката?…
Въпросите им щяха да дойдат после. И тримата щяха да си ги задават не сами, защото не бяха само техни въпроси. Щом другата цивилизация ги е потърсила веднъж, ще ги потърси и втори път. Сигурно и самото човечество ще я потърси, за да й предложи свой вариант на сътрудничество, та да се стигне до най-изгодния за двете страни начин. Сигурно след някой и друг месец към орбитата на Халеевата комета ще полетят автоматичните радиосонди, за да започнат историческия разговор. Но това пак щеше да бъде разговор между машини и тримата мъже още не мислеха за него.
Сега те бяха сами с машините си, вътре в друга машина, и никога светът около тях не бе кънтял толкова изпразнен от отговори. Всичко им изглеждаше смачкано и празно като бялото трико в ръцете на Гибсън. А така щяха да се носят в орбитата си към земята още цял месец. Щяха да кръстят кораба си на нейно име, щяха да разказват на уредите си за нея, щяха да въртят филмите си, за да пълнят със смеха и с тялото й ненапълнимата пустота около себе си. Цял месец още щяха да тъгуват за нея и после — цял живот.
Информация за текста
© 1982 Любен Дилов
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1293]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:31
