— Щом не ми вярвате… — закани се Антон. Прекъснаха го, защото го познаваха; той не беше от тия, които скучаят в Космоса, и никога не бе си позволявал подобна шега.
— Добре, добре! Провери стерилността на пространството около кораба и прибери тялото в шлюзовата камера. Действувай по правилника! След час дай връзка.
Гибсън мъкнеше и трите скафандъра. Мълчаливо ги навлякоха, като си помагаха един другиму, защото изведнъж бяха загубили сръчността си. И все поглеждаха към екрана с надеждата, че междувременно тялото ще е побягнало. Макар да не бяха професионали като Санеев, а учени, заети в програмата за Марс, англичанинът и японецът притежаваха достатъчно знания и опит, та да действуват самостоятелно в един космолет. Нямаше нужда да им се напомня и правилникът. Половинчасовата педантична проверка на скафандрите — на топлинната им защита, на херметичността им, на дихателната апаратура, на радиофонната връзка… Само длъгнестият и с малко инфатилна физиономия доктор-инженер Томас Гибсън се обади веднъж през това време с женски гласец в шлемофона им: „Моля ви се, пуснете ме да се постопля при вас! Аз съм едно бедно невинно момиче, на двайсет годинки съм, гръдна обиколка сто и пет сантиметра…“
Антон го сряза с кратки, вече нетърпящи възражение команди. Японецът включи телевизионната камера в шлюзовото помещение, Антон провери налягането. В шлюза бе нахлул достатъчно въздух, за да може да бъде отворен. Прииска му се да направи и нещо подходящо за историческия момент. Затова, щом Гибсън отвори ръчно вътрешния люк, тромаво обхвана широките рамене на скафандъра му. В нетърпението си да излезе обаче англичанинът не разбра, че това беше прегръдка. Изхлузи се плавни с главата напред, легнал по корем във въздуха, и като се отблъскваше леко с ръце по стените, стигна до външния люк. Антон го изчака да заеме позиция, да стегне въжето през корема си, да ги закачи за куката, рече: „Затварям“, и се зае отново да херметизира шлюзовата камера. Нареждаше колкото се може по-кратко, за да звучи и спокойно:
— Изтеглям въздуха. Отваряш при нула. Провери още веднъж въжето! Повтарям: никакво излизане без мое разрешение! Подай ръка навън или му хвърли другото въже, ако се отдръпне. Изобщо, чакай да видим по-напред какво ще стане!
Въздухът от шлюзовата камера се връщаше стремително в резервоара си, стрелката на манометъра слезе към линията на вакуума. На отделното телевизионно екрапче за шлюза шаваше, призрачно осветен от криптоновата лампа, един миниатюрен и тромав като бръмбар Томас Гибсън. Той опипваше ключалката на въжето около кръста си, проверяваше за кой ли път и ключалката на другия му край, обесен за куката над люка. Тежкото му дишане пращеше в шлемофоннте на двамата. Антон погледна още веднъж показанията на прахоуловителите и уредите за регистриране на различните лъчения. Нямаше промени над нормалното. Видя на големия екран, че фигура 1а от външната страна на люка се отдръпна малко встрани, сякаш усетила, че ще го отварят, и за да прогони мистичното тръпнене в тялото си, започна по-високо, отколкото бе необходимо:
— Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и…
— Не викай така де! — изкрещя Гибсън в шлемофона му. — Спука ми тъпанчетата. Какво прави оня?
— Чака те — кхъкна, за да оправи гласа си, Антон. — Деветдесет и четири, деветдесет и три…
Не забеляза, че бе прескочил три числа, а и Гибсън не се възпротиви. При нула той така се нахвърли върху лостовете на херметизирания механизъм, сякаш се готвеше да побегне нанякъде.
— Спокойно, Томи! — предупреди го Антон, втренчен в екранчето, което прожектираше вътрешността на шлюзовата камера. Миниатюрният Гибсън заоткрехва изходния люк сякаш нарочно бавно, до скъсване на нервите бавно.
— Съзнаваш ли какво правим? — попита японецът.
Антон раздвижи обезформената си от скафандъра десница в неопределен жест. Разбираше, естествено, но и той едва сега осъзна цялото лекомислие на предприетото. Едва ли имаше в Космоса нещо по-беззащитно от техния космически кораб. Отбранителните силови полета, лазерните и анихилационни оръдия, субсветлинните скорости все още съществуваха само във фантастичните филми и романи. Беше един трудно маневриращ космолет-влекач, робски подчинен на орбиталните закони и оскъдните си запаси гориво, уязвим за всяко по-голямо метеоритче. Не бе пригоден дори да слиза на Земята. Три пъти в годината Антон Санеев излиташе до него с асансьорна ракета и заедно с още двама-трима инженери потягаха чарковете му, зареждаха го с гориво от орбиталната станция. След туй чрез доста сложни маневри вземаха на буксир два огромни транспортни контейнера, също натоварени в орбита с храна и съоръжения за изследователските станции, и ги откарваха до вътрешния спътник на Марс. Пускаха ги там в орбита, окачваха празните контейнери от миналия път, асансьорната ракета от Фобос идваше да докара отпускарите като Гибсън и Акира и да вземе заместниците им. И хайде обратно! А ето че сега Антон Санеев отваряше вратите на своя крехък дом за нещо, което никой не знаеше какво е, само защото бе му заприличало на човек!
Само за това ли? Нали и от базата ги увериха, че няма друг по това трасе освен тях и че никога не се е загубвал някой между Земята и Марс. А този „човек“, който приличаше на гол негър или на облечен в неупренов костюм леководолаз, си плуваше в космическия студ и в безвъздушието, без да има дори манерка с кислород, окачена на тялото си. Как ще пуснеш такъв „човек“ в дома си само защото нещо ти е нашепнало: „Моля те, пусни ме!“ Какво ли не нашепва измъченият мозък човеку, когато той е изтощен от няколкомесечен труд в едно сякаш спряло време, в пространството, където всичко изглежда неподвижно, а собствените ти движения приличат на сън! Не беше ли това просто шепотът на стародавния копнеж за среща с други мислещи същества? Двайсетгодишната разорително скъпа програма за търсене на сигнали от въображаеми цивилизации не бе дала резултат и учените се отказаха от по-нататъшните опити. Само научните фантасти не се отчайваха, защото, в края на краищата, с това си вадеха и хляба, но истинските космонавти бяха си забранили дори да си представят подобни фантасмагорин, та да се опазват от халюцинациите и ейдетическите видения по време на полет.
— Ти какво щеше да направиш на мое място? — попита Антон Санеев, а отговорът на японеца простърга в ушите му с хартиен шум:
— Същото. Успокоява ме това, че така с лека ръка наредиха да го приберем.
Той проверяваше сигурно за десети път дали работят записните апаратури. Приготви бронираните касети, да скрие веднага в тях заснетото, натрупа до себе си нови филми. Вършеше всичко почти без да гледа, защото лицевото стъкло на шлема му също бе неотстъпно насочено към екрана на шлюзовата камера.
Където сега една миниатюрна негърска ръка се подаде през полуотворения люк, сякаш за да докаже окончателно своята живост в условия, в които бе немислим незащитеният живот. Посетителят не бързаше да влезе, както и Томи не бързаше да му отвори. Той посегна плахо със скафандровата си ръкавица към ръката, докосна я, дръпна се, пак я докосна. Ръката стърчеше неподвижно, като на емблема за миролюбие. На големия екран в същата замръзналост стърчеше тялото на собственика й. Черният посетител от Космоса все така им демонстрираше своето настойчиво търпение…
II
Цялото му досегашно поведение говореше, че пришълецът умее да подхожда към хората в тяхното безпомощно корабче, че не се плаши от тях. А това означаваше, че или познава тях и техните възможности, или пък в него с заложена чисто човешка програма на поведение. Антон Санеев бе вече решил, че това е моделно изпитание за него, професионалния пилот, но може би и за двамата му другари. Затова си мълчеше. Навярно искаха да проверят готовността им за някоя нова космическа програма. Но ето че и двамата бяха се като че ли досетили! Акира го забеляза — много прибързано им наредиха да го приберат на борда. Сигурно някъде наоколо се намираше космолет от ония, новите, тройно по-бързите, откъдето управляваха това неизвестно за тях изобретение — робот някакъв, който да провери поведението им в аварийна обстановка с човек. Глупаво бе дори и да се помисли, че по такъв начин ще проверяват готовността им за контакти с чужда цивилизация.
