смъкнало сякаш заедно с черната кожа и предишната увереност на движенията си. Лицето отново изгря към, екрана и объркано се смееше — сигурно над своята нова и толкова човешка в безтегловието несръчност.
— Ен… Ен… ис… искам да се махна! — довърши пелтеченето си Гибсън.
Разбира се, и за далеч по-дълголетен космически пътешественик от Антон Санеев едва ли би имало нещо по-абсурдно от внезапната поява на голо момиче някъде между Земята и Марс. На такова изпитание не е бил подлаган никой пилот през цялата половинвековна история на космонавтиката. Кибернетикът Акира, който се бе възхищавал от непознатото му съвършенство на новия робот, окончателно бе си глътнал езика пред съвършенството на това младо и несъмнено човешко тяло.
— Прегърни я сега де! — засмя се накрая Антон, защото едно голо момиче поне не предвещаваше опасност за сигурността на кораба.
Скафандърът на Гибсън стърчеше като празен.
— Изследвай я, ти казах!
— Ен… Ен… това е самият дявол!
— Разбира се, че е той. Хайде, от един дявол ли се плашиш!
— Скафандърът на екрана продължи да виси като окачен на закачалка. Антон се понадигна в пилотското си кресло, готов да хукне към шлюза, отново седна. Ръката му се плъзна към кранчето. Какво ли, ако изтеглеше сега въздуха? Щом стоя толкова време навън само с тая тънка кожа, без всякакъв кислород… Върна ръката си, защото момичето се завъртя изведнъж по-рязко, разчекна се неприлично, но успя да докопа замръзналия англичанин. Смъкна се по него и се изправи — смалено сега, крехко, доверчиво отпуснато на бронираните му гърди. Дишането на Томи заплашваше ла взриви шлемофоните им. Антон неудържимо се разтрепера в своята трескава веселост:
— Не бой се, през скафандъра не може да те изнасили! Пък и за какво й е напикан мъж! Хайде, момчето ми, изследвай я!
— Ен… — изпъшка англичанинът. — Аз какви ли не работи… аз пет пъти на Марс…
— Знам, знам. Но това е заповед, не разбираш ли? Абе ти момиче не си ли докосвал?
— Ама какво момиче е това!
— Че виж го най-после какво е!
— Вие нали го виждате!
Внезапен смях гръмна в тъпанчетата му. Антон не веднага позна, че това е японецът. Щом го осъзна, щом преодоля уплахата си за психическото състояние на Томи, сам се разсмя над комичното му неподчинение. И над собствената им обърканост пред смайващата картина на екрана, където гостенката от Космоса стоеше край грамадния скафандър като рекламен фотомодел. Вече съвсем изкуствената й усмивка сякаш подканяше: Ето колко е красиво, но и колко е безпомощно човешкото тяло без скафандър! Затова веднага си купете от новия модел скафандри на…
— Казах ти, Баба Яга е — рече през смях Антон. — Виж къде е метлата й! Как иначе ще долети…
Прекъсна го момичето, което се дръпна полека от Гибсън, откри на екранчето цялото великолепие на младото си тяло, посочи с ръка към вътрешния люк, после я плъзна по хълбока си, демонстративно потрепера, а устните й треперливо произнасяха една широко закръглена дума. Може би заради недвусмисления език на жестовете беззвучната дума им прозвуча като английското „студено“. Ако това беше човек, то наистина не можеше да не му бъде студено в шлюзовата камера. Дори в командния сектор би затреперал така.
— Не мога повече — изплака Томи. — Направи нещо, Ен!
Антон бе замижал пред едва сега уловената от погледа му красота на тая „Баба Яга“, мъничка и нежна като елфпчка, като ония момиченца от приказките, които живеели в чашките на цветята. Преглътна новата си уплаха и като се зарече, щом слезе на Земята, веднага да си подаде оставката от Марсовата програма — нямаше да им прости тоя просташки номер! — изтежко застъпва с магнитните си обувки към люка. Завъртя лостовете му, увери се, че японецът също се е изправил, приведен, готов сякаш да приложи най-страшната си хватка от джудо, и с тържествената плавност на безтегловието отвори вратата.
Новото чудо, което последва, не бе никакво чудо. Или: бе най-немислимото чудо, което можеше да им се случи. Като в приказките, като насън, през вратата изплува при тях едно голо женско тяло. Не миниатюрната и поради това все пак някак нереална фигурка от екранчета, а жена, която мигновено напълни цялата кабина с поразяващата си осезаемост. Тя се изправи след навеждането, хвана се за стената, кимна им и се засмя. Засмя се така, че ги оглуши с ручейни мелодии, макар да не чуваха гласа й, защото ушите им все още слушаха само през шлемофоните. След това тя повдигна левия си крак, опря босото ходило в стената, отблъсна се и полетя с разперени бяло-розови гърди към командира на кораба.
Антон рефлективно — защото така си помагаха един другиму в безтегловността — я пое в обятията си, но веднага отслаби мускули, усетил и през ръкавите на скафандъра податливата крехкост. Гостенката залепи буза на гърдите му, както бе направила преди и с Томи, който надничаше през вратата и сега не смееше пък да влезе. Антон плъзна ръката си по гладките стръмнини на голия гръб, не срещна съпротива в него, хвана косите и полека ги задърпа, сякаш гнусливо ги отмахваше от себе си. Главата послушно се изви назад, откри лицето. Но лицето вече не се смееше. То плачеше. Плачеше цялото — с мокрите бузи, с разтрепераните устни, с подскачащата брадичка, с преливащата вода в сините очи.
Той се озърна към японеца, към англичанина, видя, че Гибсън отваряше шлема си и не го спря. Нямаше сили дори звук да произнесе. Ако не го държеше безтегловието, сигурно щеше да падне. Не, това беше нещо по-страшно от най-страшните роботи във фантастичните романи, по-неприемливо дори от мило комичната Баба Яга. И той пак се загледа в мъките на Гибсън около сложните закопчалки на шлема, защото не смееше да погледне още веднъж плачещото моминско лице.
Англичанинът свали най-сетне проклетия си шлем — толкова пипкав човек Антон Санеев не бе срещал! — откри лицето си, заговори. Момичето се извърна към него, плачът му засия със светлината на летен дъжд, устните му бързо отвърнаха нещо. То се отскубна от Санеев и отлетя отново в обятията на Томи, който сега го прегърна повече срамежливо, отколкото уплашено.
Акира също сваляше шлема си и командирът пак не го спря, отдавна забравил и обеззаразяването, и правилника. А когато момичето със смях и плач едновременно се стрелна над пулта за управление и кацна на раменете на японеца, Антон също заотвива шлема си. Но толкова пипкав досега не бе се усещал. Ядоса се и щом измъкна глава, викна:
— Стига сте се прегръщали!
Томи повтори заповедта му в припадъчен смях:
— Ей, Аки, стига де!
Момичето и японецът се втурнаха над апаратурата в доста безсрамен заради голотата на партньорката танц. Антон отиде при тях, гневно ги смъкна надолу. Не посмя да хване момичето, а дръпна японеца, насочи го към близкото кресло. Акира седна пръв в него, а гостенката се стовари безшумно в скута му. Намести се там по-удобно, пое си дъх и рече на безакцентен английски:
— Е, сега добър ден!
— Как така, добър ден? — втрещи се командирът.
— Ами… Добър ден! — озадачи се момичето, не разбрало грешката си. — Какво друго да кажа? Хеллоу! Хау дю ду!
— Ама… как така „Хеллоу“? Нахълтвате от не знам къде си… и… хеллоу!
— Ох, уморих се. — Гърдите й набъбнаха драматично, но мокрото лице продължаваше да ликува в неподправена човешка радост. — Много ме измъчихте! Такива страхливи мъже не бях срещала.
— Все по тоя начин ли ги посещавате? — обади се Гибсън отмъстително и злобата му навярно бе се усилила от завистта, че гостенката продължаваше да седи в скута на японеца.
— О, не! — отвърна простодушно момичето. — Ще ви разкажа, всичко ще ви разкажа. Само да си поема дъх! Каква ли не ме изкарахте, че негър, че робот, че баба някаква… Човек съм, обикновен човек!
Тримата изтърколиха очи един към друг, после по цялото й тяло, после вече им стана невъзможно да я оглеждат, защото бяха преброили дори луничките по раменете й. А голотата й все така сияеше насреща им с безискусна чистота и наивност, явно неосъзнаваща се като голота пред двойно облечените мъже. Гибсън
