камера, която бе измъкнал заедно с тубата.

— Фотоапарат, нали? Такъв мъничък, не е като някогашните. Изобще много сте напреднали, много се радвам…

— После се радвайте! — изръмжа Санеев.

— Ен, пак ставате лош! Недейте, съвсем ще си объркам урока!

— Не се и съмнявах, че си имате урок. Кой ви го преподаде? Хайде, казвайте!

— Ен, за къде си се разбързал — смили се най-после и Гибсън. — До Земята има още цял месец, няма да ни избяга.

— О, не, ще ви оставя! Колкото и да ми е мъчно, вие сте такива мили момчета, но… много сте ми бавни! Цял месец не мога. Чакат ме.

— Кой ви чака?

Тя тръсна с кокетна закана косите си към свирепия Санеев, но лишени от естествената тежест на своето злато, те не се върнаха на мястото си, та трябваше да ги дооправи с ръце. А когато една жена умее да оправя косите си под мъжки погледи, тя става двойно по-неотразима.

— Нека наред, обърквам се иначе. И така, през октомври на 1931 година аз се отправих с една експедиция за Нова Гвинея. Взе ме със себе си годеникът ми, доктор Стронгфийлд, Ървин, известен тогава етнограф. Одеве Томи сбърка не само възрастта ми, не съм и невинна, щяхме да се женим. Не че го обичах толкова, уважавах го, студентка му бях, но най-вече — страшно ми се отиваше с експедицията, малко авантюристка си падах, а кой иначе ще вземе някакво момиче в такава експедиция…

— Момиче — прекъсна я Антон. — Любовни съчинения ли сте дошли да ни разправяте?

Тя отново се изчерви, но вече нормално?

— Простете, толкова време не съм виждала хора… Пък и бъбривичка съм си. Докъде бях стигнала? Да! Е, и по време на експедицията аз веднъж доста се отдалечих от групата, нахълтах в една огромна пещера, входът й беше съвсем скрит в джунглата. Аз и преди често се отделях, защото пещерите ме интересуваха, а там има страшно интересни пещери, с много находки. Пък и джунглата на Нова Гвинея излезе безопасна, никакви зверове нямаше в нея…

— А човекоядците? — припомни й повече закачливо Гибсън. — Тогава нали е имало още човекоядци?

На Санеев се стори, че той е готов да повярва на идиотските й приказки.

— О, човекоядците се оказаха най-добрите хора, които дотогава бях срещала! Те, знаете… това, човекоядството, е ритуална…

— Знам — прекъсна я грубо Антон. — Чели сме за тях.

— Добре, добре — поуплаши му се тя. — И ето, като навлязох в пещерата, попаднах изведнъж на… на, как да ви кажа, просто на същества от друга цивилизация! Направили си база там и тайно изследват Земята. А аз ги изненадах. Не допускали, че някой ще се завре в тая дълбока пещера. Туземците никога не влизаха в пещерите, много суеверни бяха. Преди това аз съм ги молила да ме водят, не, заведат ме до някоя пещера, но за нищо на света… Моля ви, не ме прекъсвайте вече, Ен! Ще бъда кратка. Подробностите ще оставя за Земята. Страшни бяха! Аз не съм от страхливите, но като ми преградиха пътя за връщане, ужас! Помислих ги за неизвестни зверове. Тя, Нова Гвинея, беше много слабо изследвана тогава. Само Миклухо Маклай и още неколцина… Както и да е, те обаче ми заговориха на английски. Представяте ли си? Чист университетски, като моя сега. Много ли архаично ви звучи сега моят английски? — обърна се тя към Гнбсън и очевидно един утвърдителен отговор би я изплашил повече и от най-страшната чужда цивилизация.

— Мъничко, но така е по-очарователен.

— Благодаря ви, Томи, много сте мил! Да… а те също бяха много мили и любезни, побързаха да ме успокоят, но иначе категорично ме задържаха. Не можеха да ме пуснат, докато не си свършат работата на планетата ни. Донасяха ми храна, плодове разни, животни нямали право да убиват. Все ми се извиняваха и ми обясняваха колко страдали от това, че били принудени да ме задържат, да упражняват насилие над волята ми. Това било против тяхната природа. И е вярно, въпреки страшния им вид. На третия ден обаче се видяха принудени сами да прекъснат мисията си. Експедицията бе се разшетала да ме търси, годеникът ми вдигнал на крак и всички околни племена и, естествено, най-вече из пещерите сигурно са ме търсили. Тогава те ми предложиха да тръгна с тях. Разказваха ми такива фантастични неща за тяхната цивилизация и възможността да ни предадат някои от своите способности, че аз станах любопитна, искам да кажа — съблазних се, щото иначе по рождение съм си ужасно любопитна. Пак повтарям, никакво насилие не оказаха върху ми. Ако бях настояла, щяха да ме пуснат, заминавайки си. Не беше вече опасно за тях, все едно, никой нямаше да повярва на разказа ми, че съм ги срещала, щяха да решат, че съм откачила от страх из тия пещери. И съвестно ми беше малко, така и така сама бях им се навряла в ръцете, та им попречих да си свършат работата, поне да им се предоставех за известно време върху мен да изучат докрай човешкия организъм, да видят какво могат да ни предадат. Ако го желаем, разбира се. Но те бяха вече убедени и от предварителните си изследвания, че сме в състояние да придобием някои от техните основни качества. Изобщо, успяха да ме съблазнят. Пък и аз бях доста лесна, нали ви казах, авантюристка си падах. Като си помислих каква историческа роля ми се отрежда, да бъда мостът между две велики цивилизации… Като си помислих, че ако се върна, ще трябва да се оженя за годеника си и цял живот… Не че беше лош, той беше чудесен учен, но иначе беше доста старичък… — Тя заканително размаха пръст към Гибсън, който изненадващо се смути.

— Ей, Томи, ще ви се разсърдя!

— Томи, какво има? — наостри се Санеев.

— Нищо, Ен, не знам…

— Мисли си разни неприлични работи, пък аз ги чувам.

— Какво си мисли? — поразвесели се Антон.

— Ами… току-що си рече: „Ще мина по тоя мост, пък ако ще на другия му край и бездна да е.“ Само че аз го предавам сега доста по-културно.

Нямаше нужда да го питат наистина ли си е рекъл такова нещо. Англичанинът пребледня, устните му затракаха:

— Ен, казах ти, това е самият дявол! Самият дявол е! Никога не съм бил религиозен, но… това, това…

Двамата му другари стояха не по-малко слисани пред новото доказателство за необикновените телепатични способности на гостенката им. Само Антон, като средновековния си предшественик-светия, се опита още да упорствува;

— Аз и без да съм ходил при друга цивилизация, знам какво ще си помисли Томи, щом види едно хубаво момиче.

Но тя беше безпощадна в своята усмихната жестокост:

— Благодаря, Ен! Ето че сте способен вече да правите и комплименти. Вярвам обаче, че най-после се убедихте поне в тая моя способност. Нея най-лесно успяха да ми я предадат. Или да разкажа и вашите мисли? Боя се да не пострада командирският ви авторитет.

Сега беше редът на Санеев да се изчерви. В безтегловието кръвта и така кипваше по-лесно, а тя кипна у него дотолкова, че аха да избухне в гняв, но той все пак смогна да я обуздае и да предпочете най- умното за един командир в такъв момент: да се опита да си върне чувството за хумор:

— Вижте какво. Елена. Нали може, щом и вие… По нашему е Елена…

Момичето отново засия в своята странна радост, която не по-малко ги озадачаваше с невероятната си искреност и детския блясък.

— Да, да, наричайте ме така! Е… ле… на… Колко е хубаво!

— Та вижте, Елена! Аз не знам как са изкушавали тоя ваш свети Антоннус и дали са успели. — Той я погледна в жадно отвореното за думите му лице и пак се обърка. — Искам да кажа… нас не е трудно да ни изкуши човек. Тия двамата петнайсет месеца как са излезли от Земята… — Асоциацията събуди за миг отмъстителността му: — Пък щом и вие, като древната Елена, сте зарязали своя Менелай и сте се оставили да ви отвлече не знам кой си… Впрочем, извинявайте! Друго исках да кажа. Защо именно нас дойдохте да изкушавате?

— Ето за това! — извика с наново бликнала горест момичето. — Защото е трудно да се повярва

Вы читаете Хубавата Елена
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×