Карл Май
При Пеещата вода
Heigh-day! [1]
Каква изненада, когато днес пред мизерния блокхаус на Джоб Холърз скочиха от конете съвсем неочаквано най-малкият му брат Ралф, уестманът, когото не беше виждал от години, и една млада красива лейди. Джоб се измъкна бързо, за да се обеси със сила на врата на Ралф. Този прие прегръдката и каза:
— Дай една целувка и на Емили, олд бой [2]! От две седмици тя е моя жена и единственото дете на Бент Харисън, притежателят на сребърната мина «Клиър Ривър» (Чиста река). Разбрано?
Джоб остана на първо време безмълвен, но затова пък толкова по-високо възкликна после:
— Бент Харисън? Heavens! [3] Единственото дете на една сребърна мина, която предната година донесе чисти двеста хиляди долара, твоя жена? А ти — един беден дявол! Милейди, sister-in-law [4], това е една чудесна щуротия от ваша страна и аз ви казвам хиляди пъти «добре дошла»!
Той й залепи една шумна целувка, или по-точно едно млясване, по цъфтящата страна и отведе двамата във вътрешността на блокхауса, където бяха порядъчно «ръкостискани» от неговата почтена жена и четирите му деца, преди да се настанят на старите трикраки столчета.
Следобедът премина в размяна на новини. Настана вечер. Огънят в огнището извиваше пламъци от дървета, на масата се мъдреше грамадна стомна с джинджифилова бира и едва сега Джоб си дойде на въпроса, който отдавна лепнеше на устните му: как неговият брат, бедният скаут, се бе добрал до една толкова богата жена. Ралф се размърда с достойнство, кимна любвеобилно на своята Емили, на което от нейна страна му бе отвърнато радушно, и отговори:
— Намирахме се там горе в планините Бигхорн, на едно място, наречено от индианците Кай-п’а, Пеещата вода. И това стана по следния начин.
Навярно знаете, че Йелоустоунският национален парк вече не е кръстосван само от дръзки ловци и трапери, а в последно време стана една често посещавана от пътешественици местност. Сегиз-тогиз можеш да ги срещнеш дори на цели компании, сред които се намират и лейди, проявили желание да се запознаят с чудесата на национален парк. Тези хора най-често си нямат понятие за опасността, която витае понякога над тях.
Индианците, принудени да отстъпят тази богата територия, мислят за отмъщение. Те се прокрадват край пътешествениците и горко на онзи, който попадне в ръцете им! И окото особено ги тегли към лейди, които отвличат и принуждават да станат техни скуоу, а това за една образована дама е по-лошо и от смъртта.
Бях се запилял към парка от прерията Бигхоул [5], бях го пребродил във всички посоки и се бях натъкнал на следите на много отделни индианци. Те, изглежда, принадлежаха към някоя ловна дружина, разпръснала се кой знае по каква причина. Накрая стигнах до великолепното, изключително богато на риба езеро Йелоустоун, което много добре познавах. При последното си пребиваване там бях си стъкмил едно кану от кори, за да ловя риба, и когато напуснах района, го скрих добре. Сега го открих неповредено и веднага го вкарах в употреба. Отдалечих се на неколкостотин ярда от брега и метнах такъмите. Едва го бях сторил и вляво от мен избликна чудовищна маса вряла вода в продължение на може би пет минути и на височина двайсетина ярда. После исполинският фонтан се смъкна и мястото си стана гладко като преди. Това бе гейзерът Куотър аур [6].
Трябва да знаете, че гейзерите на Националния парк се намират не само на земята, но са активни и под езерото и често изхвърлят своите кипящи фонтани високо над повърхността на водата на съвсем нови интервали. Който плава по езерото с кану, трябва да познава тези опасни места, иначе лесно може да бъде запокитен нагоре по гейзера и смъкнат после като попарен труп. Аз познавах гейзера Куотър аур и знаех, че неговите изблици следват на промеждутъци от точно петнайсет минути. Мислех, че съм сам в тази обширна територия. И представете си моето удивление, когато внезапно съгледах едно кану да се задава от отвъдния бряг с направление към мястото на гейзера. Освен гребена в него седяха двама мъже и една лейди. Те принадлежаха към една компания пътници, лагеруващи отсреща. Бяха видели избликването на гейзера и бързаха насам, за да наблюдават отблизо следващото изригване. Но не знаеха точно мястото, спряха тъкмо над подезерния кратер и ако останеха там, щяха да бъдат изгубени.
Аз естествено загребах нататък да ги предупредя, но благоразумно спрях извън кръга на гейзера и им викнах да се пазят. Получих в отговор да не им досаждам, а да се разкарам. Те бяха знатни люде, а аз имах доста подивял вид. След три минути гейзерът щеше отново да се издигне, така че нямаше време за губене. Повторих подвикването си и бях осмян. Трябваше следователно да ги спася с употребата на сила. Ето защо насочих пушката към най-шумния от присмехулниците и заплаших, че ще го застрелям, ако кануто не бъде махнато оттам. Напразно. Тогава се прицелих внимателно, за да го прострелям назидателно в ръката, и дръпнах спусъка. Куршумът улучи. Пасажерите на лодката закрещяха яростно, ала гребецът се залови бързо за веслата, за да излезе от обсега на карабината ми. Няколко секунди по-късно между тях в мен кипящата водна маса се извиси, забулвайки района с гореща пара, но хората бяха спасени. Когато изригването отмина, ги видях да гребат обратно. Последвах ги, за да ги предпазя от нещо подобно и да им се предложа за водач. Ама как бях посрещнат от компанията, състояща се от над трийсет човека! Никой не съзнаваше, че само с раняването на един съм можел да спася и него, и другите. Имаше няколко драгуна от Олд Форт Хол в качеството на ескорт. Войниците нямаха намерение много-много да се церемонят с мен, а просто да ме застрелят. Вече се готвех за най-лошото, когато лейди се застъпи за мен. Единствено тя вярваше на моето уверение. Подаде ми благодарствено ръка и докара нещата дотам, че ме пуснаха да се върна.
Какво да кажа? Не искам да се впускам в много приказки, но от този миг непрестанно мислех за добрите, благородни очи, с които бе озарила мен, подивелия тип. На следващия ден приближих мястото на бивака — беше напуснато. Следата на компанията водеше на югоизток, приблизително в посока Аул Крийк [7].
Там знаех, че се намират индианските земи, че техният вожд Ават-уич, Големия нож, се бе заклел да не си отдъхне, преди да е смъкнал сто скалпа на бледолики и да е пленил десет бели жени за своя вигвам. Трябваше ли и лейди с незабравимите очи също да попадне в ръцете му? Не и отново не! Скрих пак кануто и потеглих, следвайки дирята. Тя водеше през Аул Крийк, сякаш хората възнамеряваха да стигнат до Лендър Сити. После обаче се отклони на изток и се насочи към планините Бигхорн, на чийто пейзажни красоти пътниците си заслужаваше да се насладят. Към тези красоти спада и един тесен пролом, в който се намираше едно място, носещо името Кай-п’а, Пеещата вода. Потокът се срива там от ръба на високи скали, шуми на късо разстояние между могъщи каменни отломки и изпълва после една малка, дълбока котловина, от която друг изход няма освен, една дупка с тръбовидна форма. Водата е прояла тук камъка. Когато след дъжд или през съответния годишен сезон потокът е придошъл и котловината е пълна, водата нахлува с голяма мощ в тази тръба и от триенето или по някакъв друг начин се пораждат звуци, наподобяващи далечна песен на човешки глас. Оттам и споменатото преди малко име.
Дирята водеше към този пролом и аз приех, че компанията е спряла там, за да чуе Пеещата вода. Стигнал в близост, изоставих следата. Не биваше да се показвам, понеже хората не бяха приятелски настроени към мен. Докато се промъквах между скали и дървета, съгледах следа от мокасин. Значи наблизо имаше индианци. Последвах предпазливо дирята. Беше забележима само за окото на един проницателен уестман и водеше право към котловината. Близо до нея дърветата от тази страна преставаха. Залегнах, за да бъда по-трудно забележим, и запълзях бавно нататък. Същевременно чух съвсем ясно звуците на Пеещата вода. Това нямаше как да не ми направи впечатление, тъй като времето от седмици бе много сухо и потокът не можеше да има толкова вода, че да създава тези тонове. Тук трябваше да се крие някоя дяволщина. Измъкнах се първо пак назад, за да си подсигуря и настаня по-наблизо коня, който бях оставил вързан доста далеч. Може би щеше да се наложи бързо да се метна на седлото. После запълзях пак напред по ръба на котловината тихо и предпазливо.
