Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

Глава 4За Тингол и Мелиан

Мелиан била една от Маярите, сродница на Валарите. Обитавала из градините на Лориен и нямало там никой по-красив, по-мъдър и по-изкусен в омайните песни. Казват, че когато в часа на смесените светлини запеела сред Лориен, Валарите изоставяли всяко дело, замлъквали камбаните на Валмар и потоците спирали да текат. Вредом я съпровождали славеи, а тя ги учела на песни; и обичала гъстите сенки на горските дебри. Приличала на Явана, каквато била преди Светът да е сътворен; а когато народът на Куенди се пробудил край Куивиенен, напуснала Валинор и отишла в Отвъдните земи, за да изпълни предутринното безмълвие със звънка песен и с гласовете на своите птици.

Когато пътят на Телерите, както бе казано, наближил края си, този народ спрял задълго в Източен Белерианд отвъд река Гелион; по онова време мнозина Нолдори още били на запад из горите, наречени по- късно Нелдорет и Регион. Елве, вождът на Телерите, често тръгвал из горските дебри да дири своя приятел Финве по земите на Нолдорите; и тъй веднъж стигнал самичък под звездния блясък до гората Нан Елмот и там изведнъж чул песента на славеи. Чар омаен паднал над него и той застинал; и през вълшебната песен на ломелинди чул нейде далече гласа на Мелиан, що изпълнил сърцето му с копнеж и почуда. Забравил за своя народ и за своите цели, тръгнал подир птиците през сенките горски и се изгубил из гъсталака на Нан Елмот. Ала най-сетне излязъл на открита поляна под звездите и там съзрял Мелиан; от мрака я гледал, а по лицето й греел блясъкът на Аман.

Тя не продумвала, ала изпълнен с обич Елве пристъпил, хванал я за ръката и тозчас станала магия, та стояли тъй дълги години, докато в небосвода над тях бавно кръжали звездите; и преди да изрекат слово, високи израсли край тях дърветата на Нан Елмот.

Дълго търсили Елве, ала никой не го открил и накрая Олве станал вожд на Телерите и ги повел, както ще разкажем по-сетне. И макар дълго да живял Елве, вече никога не достигнал Валинор, а и Мелиан не се завърнала там додето царували блажено двамата из горите; и от тях идвали сетне в жилите на елфи и хора капчици от кръвта на ония Айнури, що били при Илуватар още преди сътворението на Еа. В по-късни години станал Елве владетел прославен и негов народ били всички Елдари от Белерианд; наричали ги Синдари, що значи Сиви или Здрачни елфи, а той бил крал Сивоплащ — Елу Тингол, както казвали по ония земи. Мелиан била неговата кралица, по-мъдра от всякоя друга рожба на Средната земя; и потайните им чертози били в Менегрот — Хилядата пещери сред Дориат. Велик бил Тингол между Елдарите и още по-велика мощ му давала Мелиан; защото единствен той от всички Синдари съзрял с очите си Двете дървета в дните на техния цъфтеж и макар да бил крал на Уманиярите, не се числи в народа на Морикуенди, а го смятат за един от Елфите на Светлината, най-могъщият владетел на Средната земя. И от любовта на Тингол и Мелиан се появили на този свят най-прекрасните Чеда на Илуватар.

Глава 5За Елдамар и Принцовете на Елдарите

След време Ваниярите и Нолдорите достигнали най-западните брегове на Отвъдните земи. През онази епоха след Сражението на Всемогъщите северните брегове се извивали все на запад, тъй че в най- северните краища на Арда само тесен пролив делял Отвъдните земи от Аман, върху който бил построен Валинор; ала там лютите студове на Мелкор били изпълнили морето с плаващи ледове. Затуй Ороме повел Елдарите не към далечния север, а из прекрасните земи покрай река Сирион, що отпосле били наречени Белерианд; и от ония брегове за пръв път съзрели Елдарите с трепет и страх океана бездънен и необятен между себе си и Планините на Аман.

По молба на Валарите отишъл Улмо до бреговете на Средната земя и там заговорил с Елдарите, що стояли и гледали мрачните вълни; и със словата си мъдри и песента на мощните рогове от раковини морски превърнал страха им в копнеж по морето. А сетне изтръгнал един остров, що още подир пагубното рухване на Илуин бил останал да стърчи самотен насред морето, далеч от всеки бряг; и с помощта на слугите си понесъл тая грамада като ладия величава и я закотвил в Баларския залив, где се вливали водите на Сирион. Качили се тогаз на острова Ванияри и Нолдори, с него потеглили през морето и накрай стигнали дългите брегове под Планините на Аман; навлезли в блажения Валинор и с радост били посрещнати там. Ала източното крайче на острова, що било здраво закотвено за плитчините край устието на Сирион, се отчупило и останало сред Баларския залив, към който сетне нерядко се връщал Осе.

Телерите обаче още се бавели в Средната земя, понеже обитавали Източен Белерианд надалеч от морето и твърде късно дочули зова на Улмо; а и мнозина все още дирели своя владетел Елве и не желаели да потеглят без него. Но когато узнали, че Ингве и Финве са отвели своите народи, мнозина Телери побързали към устието на Сирион и останали там да живеят във вечен копнеж по изгубените приятели; и избрали за свой крал Олве, брата на Елве. Дълго останали край бреговете на западните морета, а Осе и Уинен идвали там и се сдружили с тия народи; често ги учел Осе на мъдрост дълбока, седнал върху скала близо до земната суша и от него узнали всички тайни на морето и морската песен. Тъй Телерите, що от самото начало обичали водата и били най-сладкогласни от всички елфи, се влюбили навеки в морето и сред техните песни зазвучал гласът на прибоя.

Подир дълги години Улмо се вслушал в молбите на Финве и неговите Нолдори, що скърбели по дружбата с изостаналите Телери и решил да отведе и тях в Аман, ако пожелаят. И те наистина пожелали, ала велика била тъгата на Осе, когато пристигнал Улмо край бреговете на Белерианд да ги отнесе към Валинор; защото царство на Осе били моретата на Средната земя около бреговете на Отвъдните земи и скръб го обзела, че не ще чуе вече глас на Телери. Убедил някои от тях да останат и те били наречени Фалатрими — елфи от Фалас, които живеели в древните дни покрай заливите Бритомбар и Егларест, първи моряци и корабостроители в Средната земя. Кирдан Корабостроителя бил техен владетел.

Мнозина близки и сродници на Елве Синголо също останали да го дирят из Отвъдните земи, макар че с радост щели да поемат към Валинор, ако Улмо и Олве били изчакали още малко. Но Олве бързал да тръгне; и накрая главният отряд на Телерите се качил върху острова и Улмо го понесъл през вълните. А близките на Елве останали на брега и се нарекли Еглати, що значи Изоставеният народ. Предпочитали да живеят из горите и хълмовете на Белерианд, защото гледката към вълните им навявала скръб; ала копнежът по Аман останал навеки в сърцата им.

А когато Елве се пробудил от дългия унес, излязъл заедно с Мелиан от Нан Елмот и двамата заживели сред ония земи. Страстно копнеел той да види отново светлика на Двете дървета, ала по лицето на Мелиан съзирал като в смътно огледало лъчите на Аман и туй му стигало. Сбрал се наоколо неговият народ с радост и изумление, защото ако и да бил преди могъщ и прекрасен, сега го виждали като най-велик сред Маярите, по-висок от всякое друго Чедо на Илуватар и над сребърните му коси се реел вятърът на съдбовна слава.

А Осе последвал отряда на Олве и когато стигнали залива Елдамар (наричан още Елфодом), призовал елфите с мощен глас; а те го чули и помолили Улмо да спре за малко пътуването. Вслушал се Улмо в молбата и по негова заръка Осе закотвил острова в дъното на морето. Тъй охотно се съгласил с елфите Улмо, понеже разбирал сърцата на Телерите и още пред Съвета на Валарите бил се възпротивил срещу призива, смятайки, че ще е по-добре Куендите да си останат в Средната земя. Недоволни били Валарите, щом узнали какво е сторил; скръб обзела Финве, че Телерите няма да дойдат, а още по-скръбен станал, когато узнал, че Елве е изоставен, защото разбирал, че повече не ще го види другаде, освен в чертозите на Мандос. А островът повече не помръднал и тъй си останал насред залива Елдамар; и го нарекли Тол Ересеа, що значи Самотния остров. Там заживели Телерите на воля под звездния небосвод, ала от своите земи виждали Аман и безсмъртния бряг; и заради дългия престой на Самотния остров езикът им станал по- различен от този на Ваниярите и Нолдорите.

На тия последните били отредени земи във Валинор. Но дори и под лъчезарните цветове на Двете дървета копнеели те понякога да зърнат звездите; затуй бил изсечен проход сред величавите стени на Пелори и там, в дълбоката долина, що слизала към морето, издигнали Елдарите висока зелена могила и я нарекли Туна. От запад я огрявал светликът на Дърветата; а на изток, где падала нейната сянка, гледала към залива Елфодом и Самотния остров сред Сенчестите морета. А през Калакирия, що значи Проход на Светлината, се леели лъчите на Блаженото царство, обливали мрачните вълни със сребро и злато, додето