накрай достигали Самотния остров и правели западните му брегове зелени и прекрасни. Там за пръв път разцъфнали цветя източно от Планините на Аман.
Върху Туна издигнали елфите град Тирион с бели стени и тераси; и най-висока сред него била кулата на Ингве — Миндон Елдалиева, чиято сребърна лампа греела надалеч над мъглите морски. Малцина от простосмъртните люде са стигали с ладии чак дотам, та да зърнат нейните бледи лъчи. В Тирион върху Туна дълго живели задружно Нолдори и Ванияри. И тъй като от всичко във Валинор най-много обичали Бялото дърво, Явана им сътворила друго дърво, досущ като умален образ на Телперион, само дето не греело със своя зарница; Галасилион се наричало то на синдарински език. Засадили го на терасата под Миндон и там разцъфтяло и дало още много издънки из Елдамар. По-късно една от тия фиданки била отнесена в Тол Ересеа и израсла като могъщо дърво, наречено Келеборн; а подир време, както е разказано другаде, от нея дошло и потеклото на Нимлот, Бялото дърво в Нуменор.
Манве и Варда обичали най-много Ваниярите, Прекрасните елфи; Нолдорите пък били любимци на Ауле и той често идвал при тях със своята свита. Велики познания и умения придобили от него; ала още по- ненаситна ставала жаждата им за знание и често надминавали своя учител. Непрестанно се менял езикът им, защото били страстни любители на словото и вечно търсели най-уместни названия за онуй, що виждали или измисляли. И тъй се случило, че зидарите от рода на Финве търсейки из хълмовете камък за строеж (защото с голяма радост строяли високи кули), първи открили безценните камъни и изкопали несметни богатства; а сетне измислили и инструменти, с които да ги извайват и режат в най-различни форми. Ала за себе си нищо не пазели, а раздавали щедро и със своя труд обогатили цял Валинор.
По-късно Нолдорите се завърнали в Средната земя и тъй като в нашия разказ ще става дума най-вече за техните дела, редно е тук да изброим имената на техните владетели тъй, както са ги изричали елфите в Белерианд.
Финве бил крал на Нолдорите. Синовете му се наричали Феанор, Финголфин и Финарфин; ала Феанор бил роден от Мириел Серинде, а майка на Финголфин и Финарфин била Индис от народа на Ваниярите.
От тримата братя Феанор бил най-учен и най-умел в занаятите и словесното изкуство; духът му горял като пламък. Финголфин бил най-доблестен, силен и храбър. Финарфин бил най-красив и най-мъдър в сърдечните дела; той завинаги си останал приятел със синовете на Олве, владетеля на Телерите, а за жена взел неговата щерка Еарвен — лебедовата девойка от Алквалонде.
Седемте синове на Феанор били: Маедрос високия; славният певец Маглор, чийто глас се разнасял далече отвъд планини и морета; Келегорм прекрасния и Карантир мрачния; майсторът Куруфин, който бил наследил бащината си сръчност; а най-малките Амрод и Амрас били близнаци, напълно еднакви по дух и по тяло. В по-късни дни се прославили те като ловци из Средната земя; ловец бил и Келегорм, който във Валинор дружал с Ороме и често препускал подир звуците на неговия рог.
Синовете на Финголфин били двама — Фингон, който после станал крал на Нолдорите в северните земи и Тургон, владетел на Гондолин; сестра им била Аредел Белоликата. Тя била най-малката, ала когато израсла на ръст и хубост, станала снажна девойка и обичала да препуска на лов из горите. Често я придружавали нейните братовчеди, синовете на Феанор, но никому не дарила сърцето си. Наричали я Ар- Фейниел, Бялата владетелка на Нолдорите, защото наистина имала белоснежно лице под гъстите тъмни коси и винаги се обличала в сребристо и бяло.
Синовете на Финарфин били Финрод непреклонния (когото по-сетне нарекли Фелагунд, Властелин на пещерите), Ородрет, Ангрод и Аегнор; и четиримата обичали като родни братя синовете на Финголфин. Имали и сестра — Галадриел, най-прекрасната девойка в целия род на Финве; косите й греели като злато, сякаш в къдриците се таял блясъкът на Лаурелин.
Тук трябва да кажем как Телерите най-сетне пристигнали в Аман. Дълго живели те в Тол Ересеа, ала малко по малко сърцата им се променяли и ги теглело все към светлината, що се стелела отвъд морето към Самотния остров. Разкъсвали се душите им между любовта към песните на вълните по техните брегове и копнежа да видят своите близки сред величието на Валинор; и накрая надделяла жаждата за светлина. Тогаз по волята на Валарите Улмо им пратил техния приятел Осе и макар че скърбял, той ги научил на корабните изкуства; а когато корабите били готови, пратил им за прощален дар огромно ято лебеди с крепки криле. И тия лебеди тласнали белите кораби на Телерите през морето, где не подухвал ветрец; и тъй най- сетне последните пътници стигнали до Аман и бреговете на Елдамар.
Там се заселили те и ако искали, можели да съзерцават блясъка на Дърветата, да крачат по златните улици на Валмар и да се изкачват по кристалните стълби на Тирион над зелената могила Туна; ала най- често плавали с ладии бързи по водите на залива Елфодом или бродели сред прибоя и косите им блестели под светлината, що долитала иззад хълма. С купища камъни безценни ги дарявали Нолдорите в ония дни — опали, елмази и бистри кристали — а те пръскали тия богатства по бреговете и в плитките заливи; вълшебни били плажовете на Еленде в ония дни. И много перли извлекли сами от дълбините; перлени били техните домове и чертозите на Олве в Алквалонде — Лебедовия пристан, озарен с безброй фенери. Защото Алквалонде бил техен град и пристан за техните кораби; а корабите си градели подобно на лебеди със златни клюнове и очи от злато и черен ахат. Портата на този пристан била скална арка, изваяна от вълните; и се намирала на границите на Елдамар, северно от Калакирия, где светлината звездна била ярка и чиста.
Подир време Ваниярите обикнали земите на Валарите и светлината на Двете дървета; напуснали Тирион и заживели по планините на Манве или из равнините и горите на Валинор и тъй постепенно се разделили с Нолдорите. Но паметта за Средната земя под звездния блясък се съхранила в сърцата на Нолдорите и те останали да живеят в Калакирия или из хълмовете и долините, где се чувал прибоят на западните морета; и макар мнозина от тях да предприемали дълги пътешествия из страната на Валарите, дирейки тайните на земи, води и живи създания, все пак в ония дни се сближили народите на Туна и Алквалонде. Финве царувал в Тирион и Олве в Алквалонде; но Ингве бил смятан за Върховен владетел на всички елфи. Той си избрал да живее при Манве на връх Таникветил.
Феанор и синовете му рядко се задържали на едно място, защото предпочитали да бродят на длъж и шир из пределите на Валинор и в търсене на неизвестното стигали чак до границите на Мрака и студените брегове на Външното море. Често гостували в чертозите на Ауле; но Келегорм предпочитал дома на Ороме и там узнал всички премъдрости за зверове и птици и се научил да говори на техен език. Защото всички живи твари, що са били и ще бъдат в пределите на Арда, освен злите и гнусни изчадия на Мелкор, живеели тогава по земите на Аман; а имало и много други, що никога не са виждани и навярно няма да бъдат видени в Средната земя, тъй като светът се е променил безвъзвратно.
Глава 6
За Феанор и освобождаването на Мелкор
Тъй най-сетне се сбрали във Валинор Трите народа на Елдарите, а Мелкор бил окован. Туй било честитото Пладне на Блаженото царство, време на слава и радост — дълго по години, ала кратко за спомена. В ония дни се извисили Елдарите телом и духом, а Нолдорите неуморно напредвали в премъдрости и занаяти; и дълги години запълнили със своя труд, от който се раждали безброй прекрасни, вълшебни неща. Пак тогава Нолдорите измислили първите букви и Румил от Тирион било името на първия мъдрец, що сътворил знаци за записване на слово и песен чрез резба върху метал и камък или чрез писмена с перо и четка.
Пак по онуй време се родил в Елдамар, в чертозите кралски сред Тирион върху Туна, първородният й най-любим син на Финве. Куруфинве било неговото име, ала майка му го наричала Феанор, що значи Дух на Огъня; и тъй го помнят всички предания на Нолдорите.
Мириел била майка му, наричана още Серинде заради ненадмината си сръчност с иглата и тъкачния стан; нямало дори сред Нолдорите по-изкусни ръце от нейните, щом станело дума за най-фина бродерия. Велика и светла била любовта на Финве и Мириел, защото разцъфнала в щастливите дни на Блаженото царство. Ала за да даде живот на сина си, Мириел бавно изтляла телом и духом; и подир раждането закопняла да се освободи от непосилния товар на живота. След като надарила детето с живот и име, рекла тя на Финве:
— Вече никога не ще се роди дете от мен; силата, що би дала живот на мнозина, се е сбрала изцяло
