Но Феанор не отвърнал и стоял мълчалив пред Валарите. После обърнал гръб на съвета и напуснал Валмар.
С него заминали в изгнание седмината му синове и в най-северните краища на Валинор изградили сред хълмовете крепост могъща и съкровищница под нея; там, във Форменос трупали те безброй камъни безценни и ковели оръжия, а Силмарилите криели в желязна стая. От любов към Феанор там дошъл и самият Финве, а Финголфин останал да властва над Нолдорите в Тирион. Тъй лъжите на Мелкор привидно се сбъднали, макар че сам Феанор с делата си довел до това; а посятото от Мелкор огорчение устояло и още дълго не изчезнало между потомците на Финголфин и Феанор.
Когато разбрал, че хитрините му са излезли наяве, Мелкор се укрил и побягнал от място на място като облак между хълмовете; напразно го дирил Тулкас. И се сторило на народите във Валинор, че по онова време помръкнали лъчите на Двете дървета, а всички сенки станали по-дълги и мрачни.
Казват, че Мелкор дълго не се мярнал из Валинор и нямало вести от него, додето изведнъж не се явил пред портите на Форменос да поговори с Феанор. Дружба предлагал с лукави слова и пак го скланял към прежната мисъл за бягство от хомота на Валарите. Рекъл му още:
— Виж колко вярно излезе всичко, що ти думах; виж как си прокуден несправедливо. Но ако сърцето на Феанор още е волно и храбро както бяха словата му в Тирион, нека разчита на моята помощ, за да го отнеса надалеч от тия поробени земи. Та не съм ли и аз от Валарите? Да, заслужавам туй име даже повече от онез, що горделиво се пъчат из Валимар; и винаги съм бил приятел на Нолдорите — най-изкусен и храбър народ в цяла Арда.
Феанор, който още носел в сърцето си горчилка от унижението пред Мандос, гледал Мелкор безмълвно и се питал дали ще може да му се довери в бягството от Валинор. А Мелкор като го видял, че се колебае и като знаел как алчната страст по Силмарилите е оплела сърцето му, рекъл накрая:
— Здрава е твоята крепост и зорко я пазиш; ала не вярвай, че която и да било съкровищница може да съхрани Силмарилите, щом са в кралството на Валарите!
Но лукавството му надхвърлило целта си; словата улучили прекалено дълбоко и разбудили далеч по- буен пламък, отколкото възнамерявал; с огнен взор пронизал Феанор красивата външност Мелкорова и измамните воали около замислите му, та прозрял зад тях лютата алчност по Силмарилите. Тогава омразата надделяла над страха и той проклел Мелкор и му наредил да се маха с думите:
— Върви си от моята порта, затворнико на Мандос!
После захлопнал вратите на своя дом пред лицето на най-могъщия от всички, що обитават Еа.
Тръгнал си Мелкор безславно, защото сам бил в опасност и виждал, че още не е дошло време за мъст; ала сърцето му преливало от черна ярост. А финве тръпнел от страх и тозчас пратил вестоносци при Манве във Валмар.
Когато пристигнали вестоносците от Форменос, Валарите тъкмо се сбирали на съвет, понеже ги тревожело удължаването на сенките. Скокнали веднага Ороме и Тулкас, ала докато започвали гонитбата, дошли пратеници от Елдамар да кажат, че Мелкор е избягал през Калакирия и от хълма Туна елфите са го видели да минава свирепо като буреносен облак. Казали още, че оттам е завил на север, защото Телерите от Алквалонде зърнали сянката му да минава край тяхното пристанище и да отива към Араман.
Тъй Мелкор напуснал Валинор и за дълго време Двете дървета отново сияели безметежно и изпълвали със своя светлик цялата страна. Но Валарите напразно търсели вести за своя враг; и както бавно расне в далечината черен облак, тласкан от студения вятър, тъй и съмнението малко по малко помрачавало радостта на всички в Аман с тревога и страх от идващи незнайни беди.
Глава 8
За помръкването на Валинор
Когато узнал Манве по какви пътища е поел Мелкор, сторило му се ясно, че врагът е решил да избяга към някогашната си твърдина в Средната земя; бързо се втурнали Ороме и Тулкас на север, за да го заловят, ала не открили ни слух, ни следа от него по бреговете на Телерите и сред неизбродната пустош, що стига чак до Ледовете. Подир туй удвоили стражата по северните предели на Аман; но било безполезно, понеже още преди да тръгне потерята, Мелкор се бил върнал назад и тайно отишъл далече на юг. Защото все още бил един от Валарите и като своите братя умеел да променя телесния си облик или да крачи съвсем без одежди, макар че скоро щял да изгуби навеки тая способност.
Тъй стигнал незабелязан до мрачната област Авасар. Тия тесни земи лежали южно от залива Елдамар, в източното подножие на Пелори и техните дълги, печални брегове се разстилали далече на юг неизследвани и неосветени. Там, между стръмните планински стени и студеното мрачно море тегнели най- гъстите сенки в целия свят; и там, в Авасар, тайно и незнайно за никого била изградила леговището си страшната Унголиант. Елдарите не знаели откъде е дошла, ала някои казват, че в древни епохи била излязла от мрака над Арда, когато Мелкор за пръв път погледнал със завист Владенията на Манве; казват още, че била сред първите, които покварил, за да му служат. Ала скоро тя се отрекла от Господаря си, понеже искала сама да е господарка на своята алчност и да поглъща всичко, та тъй да запълни вътрешната си пустота; после избягала на юг от набезите на Валарите и ловците на Ороме, защото тяхната бдителност вечно била насочена към севера, а южните земи дълго оставали неопазени. Оттам пропълзяла към блясъка на Блаженото царство, защото едновременно ненавиждала светлината и жадувала за нея.
В пропаст дълбока живеела и придобила облика на паяк с чудовищни форми, що тъчел черни мрежи в пролома между планините. Там изсмуквала всяка светлина, която успявала да намери и я бълвала преобразена на сенчести примки от задушлив мрак, додето накрая светлината престанала да достига нейното леговище; и глад страховит я обзел.
Дошъл Мелкор в Авасар да я подири; и отново надянал облика, с който властвал като тиран в Утумно — Мрачен владетел, огромен и страшен. Там, в черните сенки, невидими даже за Манве от високите му чертози, Мелкор и Унголиант дълго кроили планове за мъст. Ала когато разбрала Унголиант що е замислил Мелкор, заколебала се между алчност и страх; плашели я бойците на Аман и гневът на страховитите Властелини, та не смеела да напусне леговището си. Затуй й рекъл Мелкор:
— Върши каквото ти кажа; и ако подир всичко още си гладна, ще ти дам каквото пожелаеш. Да, с двете ръце ще ти го дам.
Обещавал без колебание, както винаги правел, а в душата си тайно се смеел. Тъй големият крадец подмамил малкия с лъжовни думи.
И когато потеглили, Унголиант изтъкала около Мелкор наметало от мрак, или по-точно Несветлина, в която сякаш всичко чезнело и очите не можели да я прозрат, понеже била създадена от пустота. После бавно изплела своите мрежи: въже по въже от пролом до пролом, от издатина до зъбер; и тъй се катерела и лазела все по-нагоре, додето накрай достигнала върха на Хиярментир, най-високите планини в оная област далече на юг от великия Таникветил. Не бдели натам Валарите, понеже западно от Пелори се простирала пустош сред здрача, а на изток планините надвисвали над безбрежното море и само под забравения Авасар имало късче земя.
Но сега на планинския връх лежала Унголиант сред мрака; изплела тя въжена стълба и я спуснала надолу, а Мелкор се изкатерил и изправен до нея хвърлил взор към Опазеното царство. Стелели се под тях лесовете на Ороме, а откъм запад искрели ливадите и полята на Явана, позлатени от високата пшеница на боговете. Ала Мелкор гледал на север и съзирал в далечината светлите равнини и сребристите куполи на Валмар, облени от смесените лъчи на Телперион и Лаурелин. Разсмял се тогава с пълен глас и хукнал стремглаво по дългите западни склонове; а Унголиант била до него и нейният мрак го прикривал.
Знаел добре Мелкор, че туй било време за празник. Макар че всички времена и сезони били по волята на Валарите и във Валинор нямало ни зима, ни смърт, все пак живеели те тогава сред царството на Арда, а то е само малка частица от чертозите на Еа, чийто живот се мери с цялото Време от първата до последната нотка в Песента на Еру. И понеже обичали тогаз Валарите (както е разказано в „Айнулиндале“) да си избират одежди като тела на Чедата Илуватарови, трябвало също тъй да ядат и пият, затуй сбирали плодовете на Явана от Земята, що сътворили по волята на Еру.
Явана била отредила време за цъфтеж и плод на всичко, растящо из Валинор; и при всяко сбиране на първите плодове Манве устройвал върху Таникветил славен празник за възхвала на Еру и там всички народи на Валинор изливали своята радост в музика и песен. Настанал бил този час и Манве повелил празникът да
