Треборея към Перквейн, мислите му бяха определено мрачни. Не ще и дума, че тук, в цивилизования свят, наистина имаше несметни богатства. Хората обаче, които бяха проявили достатъчно съобразителност, за да ги натрупат, проявяваха не по-малка съобразителност и в опазването им. Алтал започна да изпитва носталгия по родния си край и да съжалява за деня, когато бе научил думата „цивилизация“.
Прекоси реката и се озова в Перквейн, богатия равнинен селскостопански район, за който говореха, че земята била толкова плодородна, че не трябвало дори да се засява. Всяка пролет перквейнските селяни обличали най-хубавите си дрехи, отивали на нивата и казвали „Пшеница, ако обичате“. Или: „Ечемик, моля“. И след това се прибирали и си лягали. Алтал бе сигурен, че в тези думи има някакво преувеличение, но тъй като не разбираше нищо от селско стопанство, допускаше, че в тях може и да има зрънце истина.
За разлика от обитателите на останалия свят, перквейнците се кланяха на женско божество. Това се възприемаше като нещо напълно противоестествено от повечето хора както в цивилизования свят, така и в глухата провинция, обаче не бе лишено от логика. Цялата култура на Перквейн се основаваше върху обширните житни поля, така че в манията на перквейнците на тема „плодородие“ нямаше нищо учудващо. Когато стигна до Магу, Алтал установи, че най-голямото и най-великолепно здание в целия град е храмът на Двейя, богинята на плодородието. Спря за миг, за да надникне в него, и му се стори, че гигантската статуя на богинята на плодородието се гласи едва ли не да скочи върху него. Реши, че скулпторът, който я е изваял, очевидно е бил или съвсем ненормален, или обхванат от религиозен екстаз, за да сътвори това чудовищно нещо. Макар и неохотно, Алтал не отрече, че творението свидетелствува за наличието на определена, макар и извратена логика. Плодородието предполагаше майчинство, а майчинството предполагаше кърмене. Статуята създаваше впечатлението, че богинята Двейя е в състояние да кърми едновременно стотици младенци.
Перквейн бе заселен сравнително по-неотдавна от Треборея и Екверо. Поради това перквейнци страдаха от известна недодяланост, която ги уподобяваше повече на обитателите на граничните райони, отколкото на надутите жители на Изтока. Кръчмите в най-сиромашките квартали на Магу бяха по-западнали от тези в Дейка и Кантон, обаче това не смути особено Алтал. Той пообиколи града, докато най-сетне не попадна на заведение, в което посетителите не се караха, а разговаряха. Седна в един ъгъл и се заслуша в разговорите им.
— Касата на Друигор буквално бъка от пари — разказваше един посетител на кръчмата на приятелите си. — Завчера се отбих в сарафницата му, и вратата й бе широко отворена. Имаше толкова много пари, че направо не можеше да се затвори.
— Това е логично — съгласи се друг посетител. — Друигор наистина умее да се пазари и да извлече максимална изгода от всяка сделка.
— Говорят, че щял да се кандидатира за сената — рече един мършав човечец.
— Побъркал се е — отвърна презрително първият събеседник. — Няма благородническа титла.
Мършавият човечец присви рамене и каза:
— Ще си купи. Благородници с големи титли и празни кесии вече има под път и над път.
Разговорът се прехвърли на други теми, така че Алтал стана и безмълвно излезе от кръчмата. Навън спря един добре облечен минувач.
— Извинете за безпокойството — започна учтиво. — Търся сарафницата на Друигор. Дали случайно знаете къде се намира?
— Че в Магу всички знаят къде е дюкянът на Друигор — отвърна човекът.
— Не съм тукашен — каза Алтал.
— А, ясно. Близо е до западната порта. Идете в този квартал и всеки ще ви упъти.
— Много ви благодаря, господине.
Кварталът до западната порта бе изпълнен главно с големи складове. Един любезен гражданин посочи на Алтал този на Друигор. Изглеждаше оживен. Непрестанно влизаха и излизаха хора, а на рампата чакаха реда си каруци, натоварени с издути чували. Алтал задели известно време на огледа му. Потокът от хора, движещи се в двете посоки, свидетелствуваше, че бизнесът на Друигор върви много добре. Това му хареса.
Тръгна по-нататък по улицата и се отби в друг, не така оживен склад. Там един запотен човек влачеше по пода тежки чували и ги подреждаше до стената.
— Прощавай, мой човек, кой е собственикът на този магазин? — попита Алтал.
— Гарвин — отвърна запотеният човек. — Обаче го няма.
— Жалко, че съм го изтървал. Ще се отбия по-късно — каза Алтал. Излезе и се запъти отново към дюкяна на Друигор. Влезе в него и се присъедини към хората, които чакаха реда си за разговор със собственика.
Накрая Алтал влезе в претрупана с вещи стая. Мъж със суров поглед седеше зад една маса.
— Да? — рече мъжът със суровия поглед.
— Виждам, че сте зает човек — каза Алтал. Очите му огледаха цялото помещение.
— Вярно е, така че говорете по същество.
Алтал вече бе видял това, което искаше да види. В ъгъла на стаята имаше масивна бронзова каса със сложна брава.
— Казаха ми, че сте надежден човек, господин Гарвин — рече Алтал с най-любезния възможен тон, на който бе способен. През това време очите му не престанаха да шарят.
— Имате грешка — рече човекът зад масата. — Аз съм Друигор. Дюкянът на Гарвин е на четири или пет врати оттук.
Алтал разпери ръце.
— Знаех си, че човек не бива да се доверява на пияници. Човекът, който ми каза, че тук е дюкянът на Гарвин, едва се държеше на краката си. Като изляза оттук, ще имам грижата да разбия мутрата на този нещастник. Моля да ме извините за безпокойството, господин Друигор. Ще имам грижата да накажа този пиян идиот.
— Гарвин по работа ли ви трябва? — В гласа на Друигор имаше любопитство. — Кажи-речи няма стока, за която да не мога да предложа по-добра цена от неговата.
— Ужасно съжалявам, господин Друигор, но този път ръцете ми са вързани. Тъпият ми брат е обещал някои неща на Гарвин, които, ща не ща, ще трябва да изпълня. Струва ми се, че след като се върна вкъщи, ще трябва да зазидам устата на брат си. Може би ще успеем да си поговорим с вас при следващото ми идване в Магу.
— Много ще се радвам на това, господин…?
— Квесо — Алтал назова първото име, което му дойде наум.
— Да не сте случайно роднина на търговеца на сол от Дейка?
— Пада се братовчед на баща ни — излъга хладнокръвно Алтал. — Напоследък обаче не другаруват много-много. Семейни разправии, нали разбирате. Както и да е, господин Друигор, вие сте зает човек, така че няма да ви отнемам повече време. Първо ще се оправя с пияницата, а после ще се отбия при господин Гарвин, за да разбера каква част от семейното имущество е успял да пропилее моят брат.
— Значи договорихме се да се видим при следващото ви идване в Магу, нали?
— Точно така, господин Друигор — каза Алтал, поклони се и излезе.
Доста след полунощ Алтал отвори вратата на склада на Друигор, тихо прекоси ухаещото на пшеница помещение и стигна до стаичката, в която бяха разговаряли. Вратата й, не ще и дума, бе заключена, но това не беше проблем. Щом влезе, Алтал бързо запали с огнивото си свещта, оставена върху масата, и внимателно огледа сложната брава на масивната бронзова каса. Както винаги, сложността на бравата бе обусловена най-вече от желанието да се обезкуражат хората, способни да проявят любопитство към съдържанието на касата. Конструкцията на бравата бе добре позната на Алтал, така че той я обезвреди за броени мигове.
Отвори касата и бръкна в нея с треперещи от възбуда пръсти.
В касата обаче нямаше монети. Имаше само късове хартия. Алтал взе една шепа и започна да ги разглежда. Върху всичките бяха изобразени рисунки, чийто смисъл не разбра. Хвърли ги на пода и взе друга шепа. И върху тях имаше рисунки.
Алтал отчаяно прерови цялата каса, но ръцете му не напипаха нищо, което да наподобява пари.
