Дейканската империя, толкова по-добре. Дали бе възможно географията по някакъв начин да въздействува върху хорския късмет? Например в определени места той да не сработва? Тази мисъл бе доста смущаваща и го измъчва цял ден.
След два дни Алтал стигна в град Кантон в Треборея. Задържа се известно време пред градските порти — искаше да се увери, че прословутата и явно безкрайна война между Кантон и Остос не се е развихрила отново. Не видя обсадни машини около града, така че влезе в него.
Форумът на Кантон доста приличаше на форума на Дейка, обаче богатите хора, които идваха тук да слушат речи, не изглеждаха толкова обременени от мания за величие, като аристократите на Екверо. Алтал реши, че не трябва да приема тяхното съществуване като обида. Дори веднъж се застоя на форума, за да послуша речи. Те обаче се оказаха най-вече разобличителни слова, насочени срещу града-държава Остос в южна Треборея, и оплаквания от неотдавнашното повишаване на данъците, така че не бяха интересни.
След това реши да посети кръчма в някой от по-скромните квартали. Влезе в едно донякъде западнало заведение и установи, че късметът му отново е проработил. Двама от клиентите спореха разгорещено кой е най-богатият човек в Кантон.
— Омесо е къде-къде по-богат от Вейкор — каза високо единият. — Има толкова много пари, че не може да ги преброи.
— Има си хас и да няма, глупако. Омесо не може дори да брои до десет, ако преди това не си е свалил обувките. Наследи всичките си пари от чичо си, без самият той да е спечелил стотинка. Вейкор започна от нула и неговите пари са спечелени, а не са му поднесени на тепсия. Парите на Омесо намаляват, тъй като той знае само да ги харчи, докато парите на Вейкор се множат. Да знаеш от мен, че след десет години Вейкор ще може да си купи и самия Омесо, стига да поиска, макар и да не знам защо някой би трябвало да го купува.
Алтал се извърна и излезе от кръчмата, без дори да си поръча питие. Бе получил точно тази информация, която му трябваше. Значи късметът бе започнал отново да му се усмихва. Изглежда, географията наистина имаше някакво отношение към пръста на съдбата.
Броди два дни из Кантон, като разпитваше за Омесо и Вейкор. Накрая постави на челно място в списъка си Омесо — най-вече, защото Вейкор имаше репутацията на човек, умеещ да пази спечелените си с труд пари. Алтал определено не изпитваше желание по време на работа да се среща отново със свирепи кучета.
Номерът със „сбърканата“ къща отново сработи и му предостави възможност да огледа бравата на вратата на Омесо. След неколкодневни допълнителни проучвания Алтал разбра, че Омесо почти никога не се прибирал у дома преди зазоряване и че по това време вече бил толкова пиян, че не бил в състояние да забележи в къщата си дори и пожар. Слугите му естествено били наясно с привичките на господаря си, така че и те прекарвали нощите си извън града. Още при свечеряване домът на Омесо бил почти винаги пуст.
И така, в една топла лятна нощ Алтал безшумно се промъкна в къщата и започна огледа си.
Почти веднага забеляза нещо, в което просто не пожела да повярва. Домът на Омесо изглеждаше великолепен отвън, обаче бе мебелиран с овехтели и разбити маси и столове, които биха засрамили и просяк. Завесите бяха парцаливи, килимите протрити, а най-красивият свещник в дома бе от потъмнял месинг. Мебелировката по-ясно от всякакви думи даваше да се разбере, че това не е домът на богат човек. Омесо очевидно вече бе успял да пропилее наследството си.
Въпреки това Алтал упорито продължи огледа. Прекрати го едва след като провери всички стаи. В целия дом нямаше нищо за крадене.
Все още имаше пари, така че се задържа в Кантон още няколко дни. Веднъж, съвсем случайно, се озова в кръчма, посещавана от занаятчии. Както и повечето кръчми в равнината, и тази не предлагаше медовина, така че бе принуден да си поръча кисело вино. Огледа се. Занаятчиите по начало имаха немалко възможности да надничат в домовете на богатите хора.
— Господа, дали някой от вас не би могъл да ми обясни нещо? — попита Алтал. — Преди няколко дни имах възможността да посетя по работа дома на Омесо. Всички граждани твърдяха, че бил много богат, обаче още като влязох в къщата му, не можах да повярвам на очите си. В дома на този човек имаше столове само с по три крака, а някои от масите бяха толкова паянтови, че можеше да се разпаднат от едно кихане.
— Това е най-новата мода в Кантон, приятелю — отговори му един оцапан с глина грънчар. — Аз вече не мога да продам свястно гърне, кана или бутилка. Всички искат съдове, които или са нащърбени, или са без дръжки.
— Ако това те учудва, ела да видиш какво има в моята работилница — включи се в разговора един дърводелец. — Някога имах сметище, където изхвърлях повредените мебели. Откакто обаче въведоха новото законодателство, вече не мога да продам нова мебел. Но пък благородниците са готови да заплатят всякаква цена за един стар счупен стол.
— Нищо не разбирам — призна Алтал.
— Няма нищо трудно за разбиране, страннико — каза един хлебар. — Предишният владетел управляваше с помощта на данък върху хляба. Всеки, който ядеше хляб, издържаше правителството. Старият Арио обаче миналата година умря, а синът му, младият Арио, който зае престола, е много образован млад човек. Бе ученик на философи със странни идеи. Те го убедиха, че данъкът върху печалбата е по- справедлив от данъка върху хляба, тъй като повечето хляб го купуват бедните, а повечето печалби ги прибират богатите.
— Това какво отношение има към разнебитените мебели? — попита намръщено Алтал.
— Мебелите са за пред хора, приятелю — обади се един опръскан с вар зидар. — Богаташите ни се опитват да убедят бирниците, че са много бедни. Бирниците естествено не им вярват, така че от време на време правят внезапни проверки. Ако някой богат жител на Кантон е достатъчно глупав, за да държи в дома си дори и една-единствена скъпа мебел, бирниците веднага изпращат отряди, които да изкъртят плочите на пода.
— Защо пък трябва да се разрушава подът?
— Защото той е мястото, където е най-удобно да се крият пари. Хората изваждат една-две плочи от пода и на тяхно място изкопават дупка, която облицоват с тухли. После укриват в нея парите, които твърдят, че не притежават. После връщат плочите на мястото им и ги замазват. В началото го правеха много грубо, така че всеки можеше да познае къде се е копало. Днес обаче вместо да зидам стени, уча хората как да си приготвят по-хубави замазки, и така печеля доста повече пари. Печеля толкова добре, че неотдавна и на самия мен ми се наложи да си направя скривалище под пода.
— Защо в такъв случай вашите богаташи не наемат професионалисти да свършат тази работа?
— В началото го правеха, обаче бирниците започнаха да ни предлагат награди, ако им съобщим къде в града се слагат нови плочи. — Зидарят се засмя цинично. — Пък и това си бе наш патриотичен дълг, в края на краищата, а и наградите съвсем не бяха малки. Днес всички богаташи в Кантон са зидари любители. Колкото и да е странно, нито един от учениците ми не носи някое познато ми име. Ако съдя по имената, които ми съобщават, всичките упражняват някакви почтени професии. Струва ми се, че се опасяват да ми кажат истинските си имена, за да не би да ги издам на бирниците.
Алтал отдели много време и усърдие за осмислянето на тази информация. Данъчните закони на философски настроения владетел на Кантон можеше да го доведат до фалит. Щом човек е достатъчно съобразителен, за да успее да укрие парите си от бирниците и от техните добре оборудвани проверяващи екипи, какви можеха да бъдат шансовете на един порядъчен крадец? Можеше лесно да проникне в домовете им, но от мисълта, че можеш да се разхождаш цял ден около изпочупената овехтяла мебелировка, а богатството да е скрито само на сантиметри от краката ти, нямаше как да не те побият тръпки. Отгоре на всичко, къщите на богатите бяха така плътно прилепени една към друга, че само един писък щеше да разбуди целия квартал. Тук умението да станеш невидим и заплахата с насилие вероятно щяха да се окажат безполезни. Мисълта, че богатството е едновременно толкова близо и толкова далеч от него, започна да го измъчва. Реши, че ще е най-добре веднага да си тръгне, преди да се е поддал на изкушението да остане в града. Този град, както се оказа, бе по-лош даже и от Дейка.
Напусна Кантон още на следващата сутрин и пак пое на запад. Докато яздеше през богатите ниви на
