други неща. Например разкази за градовете в долините на Екверо, Треборея и Перквейн, цивилизованите южни земи. Някои от тези разкази възприемаше с дълбок скептицизъм. Едва ли по света имаше хора, които да са толкова глупави, че да павират улиците на родния си град със злато. Колкото до фонтаните, от които струят елмази вместо вода, навярно бяха красиви, но едва ли изпълняваха основната си функция.
Тези разкази обаче винаги възбуждаха въображението му и той неизменно си обещаваше, че някой ден ще посети градовете в равнината, за да ги огледа със собствените си очи.
Крайграничните селища бяха построени най-вече от дърво, но за градовете в южните земи се говореше, че са каменни. Може би това само по себе си бе достатъчно основание да се оправдае едно пътуване до цивилизования свят, обаче Алтал всъщност не се интересуваше от архитектурата, така че непрестанно отлагаше посещението си в него.
Това, което в крайна сметка го накара най-сетне да се реши, бе една забавна история, която чу в една кръчма в Кагвер. Ставаше дума за упадъка на Дейканската империя. Излизаше, че основна причина за този упадък била колосална грешка. Грешка толкова голяма, че Алтал не можеше да допусне, че човек със здрав разум ще я направи. При това не веднъж, а цели три пъти.
— Да ми изпопадат всичките зъби, ако те лъжа — каза му разказвачът. — Хората в Дейка имат толкова високо мнение за себе си, че когато научили, че в Кагвер има злато, решили, че това злато било предназначено от Бог именно за тях. Само дето той направил грешка и го оставил в Кагвер, вместо да го остави при тях, та да могат да го приберат просто като се наведат. Поразсърдили се малко на Бог заради това, обаче били достатъчно благоразумни, за да не му се скарат. Вместо това изпратили в планините армия, която да попречи на невежите планинци да приберат всичкото злато, което Бог бил предназначил за тях, за дейканците. Е, след като армията се озовала там и започнала да слуша колко много злато има по местните земи, войниците решили, че армейският живот всъщност не им е по сърце, и цялата армия зарязала военните занимания и започнала да работи за своя сметка.
Алтал се засмя и каза:
— Е, това е доста бърз начин да се лишиш от армия.
— Най-бързият — съгласи се веселият му събеседник. — Тогава сенатът, който ръководи правителството на Дейка, се разочаровал от тази армия и изпратил втора армия, която да постави на мястото й първата и да я накаже заради неизпълнението на войнския дълг.
— Не говориш сериозно! — възкликна Алтал.
— Съвсем сериозно говоря. Сенатът направил точно това. Е, и втората армия решила, че не е по- глупава от първата, и войниците също захвърлили мечовете и униформите и започнали да търсят злато.
Алтал направо зави от смях.
— По-смешна история от тази не бях чувал.
— Сега ще чуеш най-забавното — продължи ухиленият събеседник. — Имперският сенат просто не могъл да повярва, че цели две армии ще пренебрегнат войнския си дълг. Нали в края на краищата всеки от войниците получавал за труда си по една медна монета на ден? Сенаторите започнали да произнасят речи, докато мозъците им се изтощили, след което глупостта им достигнала своя връх. Изпратили трета армия, за да провери какво се случило с първите две.
— Той сериозно ли говори? — обърна се Алтал към един друг постоянен клиент на кръчмата.
— В общи линии именно това се случи, страннико — отговори човекът. — Мога да се закълна, че това е самата истина, тъй като бях сержант от втората армия. Градът-държава Дейка властвуваше над почти целия цивилизован свят. След като обаче хвърли цели три армии в планините на Кагвер, не му останаха достатъчно войски, за да патрулира собствените си улици, да не говорим за улиците на другите цивилизовани страни. Нашият сенат и до ден днешен прокарва закони, които другите земи трябва да съблюдават. Вече обаче никой не се подчинява. Нашите сенатори, изглежда, все още не могат да схванат това и продължават да приемат закони за данъци и за какво ли още не, обаче хората въобще не им обръщат внимание. Така славната ни империя се превърна в славна шега.
— Изглежда, че твърде дълго съм отлагал посещението си на цивилизования свят — каза Алтал. — Ако в Дейка живеят такива глупаци, човек с моята професия просто е длъжен да ги посети.
— Каква е професията ти? — попита бившият войник.
— Крадец съм — призна си Алтал. — Един град, пълен с богати и глупави хора, може би в най-голяма степен отговаря на представата, която един добър крадец има за рая.
— Пожелавам ти всичко най-хубаво, приятелю — рече му дезертьорът. — Никога не съм изпитвал особено топли чувства към сенаторите, които посвещават цялото си време на измислянето на все нови и нови начини да ме убият. Бъди внимателен обаче. Сенаторите закупуват длъжностите си в августейшия сенат и това означава, че са богати хора. Богатите сенатори измислят закони, с които да защитават богаташите, а не обикновените хора. Ако в Дейка те хванат да крадеш, не бих искал да съм на твое място.
— Никога не са ме залавяли, сержанте — увери го Алтал. — Аз не само съм най-добрият крадец на света, но и най-големият късметлия. Ако от това, което чух, е вярно поне половината, късметът на Дейка ще е залязъл, а пък моят ще изгрее още по-ярко. Ако някой реши да се обзалага относно изхода на моето пътешествие, заложи на мен, тъй като в ситуация като тази аз просто не мога да загубя.
След тези думи Алтал допи чашата си, поклони се любезно на останалите посетители на кръчмата и въодушевено се отправи към чудесата на цивилизацията, които реши да види със собствените си очи.
ПЪРВА ЧАСТ
Домът на края на света
Глава 1
Алтал се спуска цели десет дни по пътя от планините Кагвер към имперската столица Дейка. Докато слизаше по един хълм, премина покрай кариера за варовик, където нещастни роби прекарваха целия си живот под камшика на надзиратели в усърдно изрязване на строителни блокове от варовика с помощта на тежки бронзови триони. Алтал естествено бе чувал за съществуването на робство, но дотогава не бе виждал роби. Докато продължаваше пътя си към равнините на Екверо, проведе кратък разговор по въпроса със своя късмет. Помоли го, ако наистина го обича, да направи всичко възможно, за да не допусне собственикът му да попадне в робство.
Град Дейка бе разположен в южния край на голямо езеро в северната част на Екверо и великолепието му надминаваше това, което бе известно от славата му. Бе обграден от висока стена, изградена от варовикови блокове. Сградите зад стената също бяха каменни.
Широките улици на Дейка бяха павирани с каменни плочи, а обществените сгради се извисяваха към небесата. Всички обитатели на града, които се смятаха за важни, бяха облечени във великолепни ленени роби. Всеки частен дом бе украсен със статуя на собственика си. Обикновено изображението бе така идеализирано, че всякаква прилика на статуята с изобразявания се оказваше случайна.
Алтал бе облечен с дрехи, подхождащи за граничните области на държавата, така че неведнъж стана обект на неодобрителните погледи на минувачите, докато се възхищаваше на великолепието на имперския град. Скоро това го отегчи и той се насочи към един квартал, където минувачите имаха по-прости дрехи и не така надменни изражения.
Най-сетне реши да се отбие в една рибарска кръчма до брега на езерото и да послуша какво си говорят посетителите. Знаеше, че в цял свят рибарите са разговорливи. Уедини се в един ъгъл с чаша кисело вино в ръка, докато изцапаните с катран мъже около него си чешеха езиците.
— Май не съм те виждал досега тук — каза му един от мъжете.
— Не съм от този град — отвърна Алтал.
— Така ли? Откъде си тогава?
— Дойдох от планината. За да огледам цивилизования свят.
— Е, и хареса ли ти нашият град?
— Впечатлява, не ще и дума. Хареса ми почти толкова, колкото някои от богатите граждани харесват самите себе си.
Един от рибарите се засмя презрително и каза:
