— Навремето това ми се видя добра идея — промърмори тя.
По залостената врата взе да се блъска неистово.
— Укроти тези ентусиасти и ми пази гърба — казах на Белдин.
— Дадено — отвърна той, — но не се заседявай дълго тук.
Почувствах как Волята му взе да се надига.
— Знаеш ли кой съм аз? — попитах сънливата кралица.
— Разбира се. В библиотеката ми има цяла камара книги, посветени на теб и твоите подвизи.
— Добре тогава, можем да си спестим уморителното представяне. Говорих с няколко от твоите убийци в Рива. Единият от тях ми каза, че тази глупост не била изцяло твоя идея. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?
— Защо не? — От нейното безразличие ме побиха тръпки. — Преди около година в Стис Тор дойде един човек с предложение към мен. То беше много примамливо и аз го приех. Това наистина е всичко, Белгарат.
— Какво толкова съблазнително ти предложи, та да се изложиш на опасността от отмъщението на алорните?
— Безсмъртие, Древни, безсмъртие.
— Нито един човек не е способен да ти предложи такова нещо.
— Предложението не дойде от човек — или поне ме накараха да повярвам в това.
— Кой беше този, който ти предложи такава нелепост?
— Името Зедар говори ли ти нещо, Белгарат? — тя видимо се забавляваше.
Много неща си дойдоха на мястото, включително и причината за заповедта да не убивам Зедар.
— Защо не започнеш от самото начало — предложих й аз.
Тя въздъхна.
— Това ще бъде дълга и скучна история, старче — клепките й се затвориха.
Започна да ме обзема някакво съмнение.
— Защо тогава не се опиташ да я разкажеш накратко? — предложих.
Тя отново въздъхна.
— Е, добре — отговори накрая. После се огледа. — Не стана ли много студено тук? — попита с леко потръпване.
— Няма ли да приключвате, Белгарат? — настоя сприхаво Белдин. — Не мога още дълго да удържам алорните отвън, без да ги нараня.
— Не ми се вярва да ни остава още много време — отговорих. После погледнах към Змийската кралица. — Взела си отрова, нали, Селмисра?
— Естествено — отвърна тя. — Съвсем в традициите на Нийсия, нали? Предай извиненията ми на твоите алорни. Знам, че ще бъдат страшно разочаровани.
— Какво точно ти каза Зедар?
— Ти си един досаден старец, Белгарат. Добре тогава, слушай внимателно. Няма да имам време да го повтарям. Зедар дойде и заяви, че говори от името на Торак. Каза, че кралят на Рива е единственият човек, който стои между Торак и нещо, което той силно желае. Затова ще даде
— Вероятно не сме го забелязали.
— Чудя се какво ли го задържа.
— Не вярвам да си толкова наивна, че да
Тя леко се изправи и изопна брадичката си напред. Беше забележително красива жена.
— На колко години мислиш че съм?
— Невъзможно е да се каже, Селмисра. Ти вземаш наркотици, които спират стареенето.
— Може и така да изглежда, но не е съвсем вярно. Всъщност съм на петдесет и седем, а нито една от предшественичките ми не е живяла повече от шейсет. Двайсет малки момичета от джунглата се подготвят да заемат мястото ми, когато умра. Повярвах на Зедар, защото исках това. Сигурно никога няма да спрем да вярваме във вълшебни приказки, нали? Не исках да умра, а Зедар ми предложи възможност да живея вечно. Така силно го желаех, че предпочетох да повярвам на това, което той казва. А причина за всичко си ти!
— Аз?! Откъде ти дойде тази чудата мисъл?
— Ако не знаех, че си живял хиляди години, нямаше да бъда толкова наивна. Ако поне един човек може да живее вечно, значи и другите могат. Ти и братята ти сте ученици на Алдур и той ви е направил безсмъртни. Зедар, Ктучик и Урвон служат на Торак и също живеят вечно.
— Съвсем скоро тези от другата страна ще надделеят — подхвърли през рамо Белдин, застанал до вратата.
Тя се усмихна слабо и очите й се изцъклиха.
— На Иса никога не е хрумвало да обезсмърти своята жрица и на мен ми оставаха само три години живот. Зедар знаеше това и го използва, за да ме измами. Много ми се ще някак да му го върна. Той получи от мен всичко, което искаше, а аз трябваше да изпия чашата с отрова.
Огледах се, за да се уверя, че никой не се е скрил в сенките.
— Зедар не постигна нищо, Селмисра — казах предпазливо. — Твоите убийци пропуснаха един човек. Родът на риванците ще продължи.
Тя ме погледна за миг и после се засмя.
— Какъв чудесен старец си ти — промълви топло. — Ще убиеш ли Зедар?
— Най-вероятно — отвърнах.
— Ще му кажеш ли, че твоят оцелял е последният ми подарък за него преди да му прережеш гърлото? Това е незначително отмъщение, но и то е достатъчно за една умираща старица.
— Каза ли ти Зедар какво се кани да прави Торак, когато кралят на Рива вече е мъртъв?
— Не стигнахме чак дотам — прошепна тя, — но не е трудно да се досетиш. Щом вярва, че Пазителя на Сферата е мъртъв, сигурно ще иска да приключи и с теб по бързата процедура. Ще ми се да наблюдавам от някой ъгъл как ще се сгърчи оцелялата част от лицето му, когато разбере, че планът на Зедар не е проработил.
Главата й се отпусна и тя отново затвори очи.
— Мъртва ли е? — попита Белдин.
— Почти.
— Белгарат! — гласът й се беше превърнал в немощен шепот.
— Да?
— Ще отмъстиш ли за мен?
— Имаш думата ми, Селмисра.
— Моля те, не ме наричай така, Древни. Като бях малка името ми беше Илесса. Много го харесвах. После в селото ни дойдоха евнусите от двореца и се втренчиха в лицето ми. Взеха ме от майка ми и казаха, че от сега нататък ще се казвам Селмисра. Винаги съм мразела това име. Не исках да съм Селмисра, исках да си бъда Илесса, но те не ми оставиха никакъв избор. Трябваше или да стана една от двайсетте дванайсетгодишни Селмисри или да умра. Защо не ми оставиха истинското име?
— Прекрасно име, Илесса — казах й внимателно.
— Благодаря ти, Древни — тя въздъхна немощно. — Понякога ми се ще…
Никога не разбрахме какво й се е искало, защото умря преди да довърши.
— Е — попита Белдин.
— Какво „е“?
— Ще я удариш ли?
— Защо да го правя?
— Нали обеща на принц Геран?
— Някои обещания не могат да бъдат изпълнени, Белдин.
— Излишна сантименталност! — изсумтя той. — На нея и без това й е все тая.
