Белгарат — магьосникът

вървете на някое друго място. Събудите ли бебетата… — Паузата в края на фразата прозвуча по-скоро като удивителен знак.

— Тъкмо се канехме да си лягаме, скъпа — излъга Белгарат, без да му мигне окото.

— Ами лягайте си тогава, какво чакате!

Белгарат стана и се протегна — може би малко пресилено.

— Тя е права, мен ако питате — каза той на двамата си събеседници. — До изгрев слънце има още доста време, а близнаците спаха кажи-речи целия следобед. Ако ще лягате, сега му е времето.

Тримата се качиха на тавана и се изтегнаха върху сандъците, които Дюрник бе наредил и застлал с меки одеяла. Гарион остана буден дълго време, загледан в сенките, които пламъците на вече утихващия огън в камината от долния етаж хвърляха по тавана. Отпърво той се замисли за Сенедра и за своите собствени деца, но после в съзнанието му изникнаха отново невероятните събития от изминалата вечер. Леля Поул винаги беше имала важна роля в неговия живот, а сега, след раждането на близнаците, нейният собствен живот бе добил завършеност.

Малко преди да заспи, кралят на Рива си спомни за разговора, който бяха водили с Дюрник и Белгарат. Той беше достатъчно честен, за да си признае, че интересът му към историята на Света, която можеше да напише неговият дядо, не бе изцяло академичен. Старият магьосник беше странен, неразгадаем човек и неговата история обещаваше да възнагради читателите с проникновения, недостъпни за който и да е друг източник по въпроса. Но за да седне да я напише, някой трябваше да му виси на главата кажи-речи непрекъснато. Белгарат мразеше да си прави труда за каквото и да било. Но Гарион като че ли се сещаше за начина, по който да измъкне все пак историята от своя дядо. Той се усмихна. Огънят в камината замираше.

После кралят заспа, тъй като вече беше доста късно, и — вероятно заради приятния аромат, долитащ от кухнята на леля Поул — сънува фермата на Фалдор, където бе започнала неговата история.

I частДолината

Първа глава

Проблемът с всяка идея идва оттам, че колкото повече се дърдори за нея, толкова по-изпълнима и реална започва да изглежда тя. Подхвърленото уж случайно по време на обикновен неангажиращ разговор преди лягане предложение може изведнъж да се превърне, поне доколкото това касае другите, в твой неотложен дълг. Защо никой така и не успя да разбере, че дори да съм склонен да обсъдя нещо, то това все още не означава, че смятам наистина да го направя?

Както и да е. Този път всичко започна с нелепата забележка на Дюрник колко много му се искало да чуе цялата история. Знаем го какъв е — умира си да разглоби всяко нещо на части, за да разбере как действа. Е, поне в този случай му е простено. В края на краищата, Поул тъкмо го бе зарадвала с близнаци, а мъжете са склонни да му изтърват края в подобни моменти. Виж Гарион поне трябваше и сам да се сети, че това, което се опитва да ме принуди да направя, е пълна безсмислица. Проклет да е денят, в който насърчих любопитството на това момче към първопричините в най-широк смисъл. Понякога може да бъде такъв досадник! Ако просто ме беше оставил на мира, нямаше да трябва да се залавям с този непосилен труд.

Но не — двамата с Дюрник продължиха да ме тормозят и на следващия, и на по-следващия ден и тъй нататък, сякаш съдбата на света зависеше от тази тяхна прищявка. Опитах се да ги замотая с няколко мъгляви обещания — всъщност човек не би могъл да ги нарече дори обещания — като горещо се надявах, че те скоро ще забравят за всичко това.

После Гарион направи нещо толкова безскрупулно и нечестно, че постъпката му ме разтърси от дън душа. Той каза първо на Поулгара за глупавата си идея, след като се върна в Рива, разказа и на Сенедра. И като че ли това не беше достатъчно, та те двете се съюзиха и решиха да привлекат Поледра на своя страна. Не е за вярване, нали?

Тук му е мястото да си призная, че вината си беше изцяло моя още от самото начало. Единственото извинение, за което мога да се сетя е, че през онази нощ бях малко изморен. Затова така нелепо позволих да ми се изплъзнат някои малки лични тайни, които бях съхранявал в паметта си цели три хилядолетия. Като например тази, че навремето изоставих бременната Поледра, за да поема една важна мисия. Нося вината за това на плещите си кажи речи през половината си живот. Тя ме пробожда като нож, проникнал дълбоко в плътта ми. Гарион знаеше това и без дори да му мигне окото се възползва, за да ме накара да се заема с нелепото начинание. Той знае, че при тези условия не бих могъл да откажа нищо на жена си.

Поледра, разбира се, не оказа върху мен какъвто и да е натиск. А нямаше и нужда. Просто подхвърли, че тя лично би ме посъветвала по-скоро да се захвана с работа. Да не би да имах някакъв избор? Надявам се, че кралят на Рива е щастлив от това, което ми причини.

Ще направя грешка, ако склоня. Мъдростта ме съветва, че е далеч по-добре да се оставят непокътнати хорските представи за онези далечни събития и за причините, довели до тях. Ако зависеше от мен, аз бих постъпил точно така. Истината ще разстрои мнозина.

Колцина ще ме разберат? А колко ли ще са онези, които ще приемат истината такава, каквато е? Малко, твърде, твърде малко. И все пак моят внук и моят зет бяха прави за едно — ако аз не разкажа тази история, някой друг със сигурност ще го стори. И тъй като аз съм единственият, който знае нейните начало, среда и край, то значи на мен се пада неблагодарната задача да нахвърлям върху нетрайния пергамент с мастило, което започва да бледнее още преди да е засъхнало, своя ефимерен разказ за случилото се през всички тези хилядолетия.

И тъй, започвам своята история оттам, откъдето започват всички истории — от началото.

Роден съм в селцето Гара, което вече не съществува. То беше разположено, ако не ме лъже паметта, на красивия, покрит със зеленина бряг на малка река. През лятото повърхността й проблясваше така, сякаш дъното бе осеяно с диаманти. Бих заменил всички скъпоценни камъни, които някога съм притежавал или виждал, срещу възможността да поседя пак поне за малко край онази безименна река.

Нашето селце не беше богато, но по онова време просто нямаше богати села. Светът живееше в мир и нашите Богове крачеха сред нас и ни се усмихваха. Имахме достатъчно храна и хижи, в които да се подслоним при лошо време. Не помня кой точно беше наш Бог, нито пък неговите атрибути или тотем. Бях още твърде млад, пък и оттогава е минало толкова много време.

Играех с другите деца по топлите прашни улици, тичах сред тревите и дивите цветя на ливадите и се къпех във водите на онази река, която Източното море погълна преди безчет години.

Майка ми умря, докато бях още съвсем малък. Помня, че плаках за нея дълго след смъртта й. Но ако трябва чистосърдечно да си призная, вече не помня лицето й. Помня нежността на ръцете й, топлото ухание на току-що изпечен хляб, с което бяха напоени дрехите й, ала не мога да си спомня лицето й. Странно, нали?

Оттам насетне жителите на Гара се заеха с моето отглеждане. Така и не се запознах с баща си. А не си спомням и да съм имал някакви живи роднини в селото. Селяните се грижеха да съм добре нахранен, обличаха ме със стари дрехи и ми позволяваха да спя в оборите им. Кръстиха ме Гарат, което на нашия диалект значеше „роден в Гара“. Това може да е било и истинското ми име, но може и да не е. Не помня как ме наричаше майка ми. Не че това има кой знае какво значение. Гарат беше достатъчно добро име за един сирак. Никой от съселяните ми не виждаше нещо достатъчно специално в мен, за да си направи труда да ми измисли по-поетично име.

Нашето село беше разположено недалеч от мястото, където се срещат изконните земи на толнедранците, нийсанците и марагите. Мисля, че всички принадлежахме към една и съща раса, но не съм съвсем сигурен в това. Помня само, че в Гара имаше един храм — ако онази съборетина можеше да се нарече така — което би трябвало да значи, че всички сме почитали един и същи Бог, т.е. че сме били от една раса. По онова време не давах и пет пари за религията, затова и не мога да си спомня дали храмът беше посветен на Недра, Мара или Исса. Земите на Арендите се намират по̀ на север, тъй че не е