спря доста обезпокоен.
Очите на жената бяха полуотворени, по лицето й бе изписан ужас, а чертите му сякаш се бяха сбръчкали в ням вик. Слюнката, която беше изтекла от устата й бе намокрила възглавницата. И тя не дишаше. Побеждавайки задръжките си, Итуриага докосна ръката й, която все още не беше станала прекалено студена. Той се отдръпна смаяно. Това не можеше да бъде нещо истинско, с нормалните хора не се случваха такива неща.
Леко настръхнал се сети, че трябва да се обади в болницата. Къде ли се намираше комуникаторът в това жилище? Итуриага не се осмели да смъкне лентата от главата от главата на Естер. В полицейските филми при такива случаи винаги се забраняваше да се пипа каквото и да е. Трябваше да се върне в стаята си.
Поради нервността, в която бе изпаднал, той я обърка с друга, която кой знае защо лесно се отвори. Когато излезе от нея, беше блед като тебешир. След това надникна и в някои от останалите стаи, където успя да влезе и после усети как паниката в него нараства.
Всички, които се намираха в тях, бяха мъртви.
Първият му импулс бе да изтича навън, но забеляза комуникатор, който се намираше до някаква машина за напитки. Итуриага се хвърли към него, сякаш беше спасителен пояс и поръча линия с болницата. На екранът се появи хубав андроид, чиито образ несъмнено бе компютърно генериран, който заяви:
— В този момент не мога да ви обърна внимание, изчакайте, моля.
Образът се усмихна и Итуриага остана да чака като статуя, която недоловимо трепереше.
След като измина половин час и от болницата никой не подаде сигнал за живот, той започна наистина да се плаши. Същото се случи и при опита му за връзка с полицията и управлението по поддръжка. Никой не се обаждаше.
Итуриага се подаде в коридора, където цареше тъмнина. Погледна часовника си — показваше полунощ. Тогава защо нямаше светлини? Той се завърна в жилището си, а сърцето му упорито искаше да изскочи от гърдите.
Очевидно беше останал сам. Никой не отговаряше на тревожните му обаждания и нямаше ни най- малката идея какво да направи. Започна да мисли, че е останал хванат в лош сън, но после прие околната реалност. Тъжната и болезнена истина.
При мисълта, че ще остане с тези трупове, го обхващаше паника. Сега всички филми и сцени на ужас, които бе гледал, садистично го караха го караха да плати данъците се към тях. Съзнанието му бе обсебено от една единствена натрапчива идея — да се върне в жилището си, което не беше лесно осъществимо на практика. Живееше в другия край на сградата и изобщо не знаеше как да се придвижи в непрогледните коридори, където нямаше осветление. Сети се, че по-рано никой не грижеше за този прост факт — приемаше го като ежедневното хранене от автоматизираните гишета. Нали затова плащаше от заплатата си?
Той се принуди да ходи до тоалетната много пъти, докато диарията му попремина. Мисълта да прекоси тъмните коридори не му излизаше от главата, а самотността и присъствието на умрелите го ужасяваха още повече. Опита се да потърси някакво фенерче, но не намери нищо подобно. Трябваше да събере цялата си смелост, за да излезе от мястото, където се намираше, после да протегне ръце и пипнешком да се опита да намери пътя.
Придвижването му продължи почти час, но на Итуриага му стори, че бяха изминали години. Не можеше дори да мечтае да използва асансьори, така че се принуди да търси неуверено стълби. беше нужно да слезе на партерния етаж, където може щеше да бъде донякъде осветено и щеше да се ориентира по-добре.
Беше ужасно, страхът му не можеше да се изрази с думи. Потеше се изобилно, трепереше и сърцето му прескачаше като лудо. Не го напускаше мисълта, че нещо в тъмното ще го хване или ще му се метне на гърба. От време на време му се струваше, че дочува глухо хлипане, от което косите му се изправяха. Преди да стигне до стълбите се блъсна силно в някаква врата, която предателски бе оставена отворена. Отдръпвайки се от нея, настъпи нещо меко — беше труп. Той изкрещя и слепешката се втурна по-нататък, като се удряше от стена в стена, подобно на билярдна топка.
Като в някакъв кошмар, дори без да осъзнава как го е направил, Итуриага се озова в широкото преддверие на сградата. Под слабата звездна светлина, която се процеждаше през прозорците, адаптиралите му към тъмнината очи успяха на различат контурите на предмети. За негово щастие небето навън беше ясно, но нито една от уличните лампи не работеше, което бе твърде смущаващо.
Той се доближи до гишето за информация. Само по себе си, то изглеждаше като някакъв анахронизъм или може би като проява на жест на добра воля, тъй като Ламарк даваше убежище на много бежанци, а вероятно изразяваше и проява на упорство против сляпото използване на машинно обслужване. Когато се изправи пред вратата му, тя се отвори, което извънредно го уплаши. Очевидно някои от автоматичните механизми все още функционираше.
Итуриага много внимателно се вмъкна в кабинката и можа да различи силуета на наклонено тяло, чиято глава се бе долепила до предното стъкло под доста неестествен ъгъл. Биометалната лента, прилепена на челото на мъртвеца, леко отразяваше околната слаба светлина. Той не се осмели да докосне трупа, дори не смееше да диша, после се усети се обзет от тъмен ужас. Нима никой не беше останал жив?
Обходът на партерния етаж поне му послужи да се ориентира. Насъбрал смелост, Итуриага отново се вмъкна в тъмнината, което изглеждаше като вмъкване в ада. Почти лазейки, накрая отново треперейки от страх, все пак успя да се добере до жилището си. Когато вратата разпозна отпечатъка на пръста му и се отвори, той почувства вълна на облекчение. Бързо се вмъкна вътре и я затвори почти с удар, после започна да опипва стените, за да намери вътрешния прекъсвач. Бликналата светлина моментално го ослепи. Очите му се напълниха със сълзи — или от полученото облекчение, или от блясъка, който ги заслепи. Той се стовари върху леглото си и се сви в поза на зародиш, докато се успокои достатъчно, за да помисли за някаква възможна свръзка с външния свят.
Светлините в стаята му функционираха. Работеше и захранването с вода, храна и дори видеофонът. Той набра всички номера, които беше записал в паметта му, дори избра и много случайни, но никой не се обади. Усмивката на компютърно генерираното лице, което съобщаваше за липса на връзка, скоро му стана прекалено досадна. След това се опита да потърси междупланетна връзка, което щеше да му струва седмична заплата, но отново претърпя неуспех. Нищо, никой не се обаждаше. Всички канали оставаха неми. Мозъкът му обобщаваше неприятните събития. Без изключение, труповете, с които се беше сблъскал имаха интерфейсна лента на главите си, а нещо ужасно бе нарушило функционирането на Мрежата и беше убило тези, които в този момент бяха включени към нея. Както обикновено всички, дори и децата го правеха, за да се радват на красиви сънища. Злополуката се бе случила в най-лошия момент. Хладнокръвно помислено, на Ламарк едва ли бе оцелял някой, тъй като местното население използваше Мрежата за тази цел почти по едно и също време. Итуриага усети ледени тръпки. Беше се спасил по чудо, повредата в нея го обля като студен душ.
Какво ли по дяволите се бе случило, за да убие хората по такъв начин? Нищо не му идваше наум. Нямаше да го открие, ако продължаваше да стои в стаята си, но при мисълта да излезе отново в тъмнината го обливаше студена пот. Трябваше да изчака настъпването на деня. Междувременно сигурно в домашната аптечка щеше да намери нещо, което да успокои мъчителното неспокойствие, страхът и самотността, която го бе обзела след като узна, че е заобиколен от трупове. Не му се искаше да заспи, но времето пълзеше с бързината на охлюв, а мислите в мозъка му започнаха да поднасят все по-лоши шеги. Дали шепотът и дишането, които сякаш дочуваше, наистина бяха истински? Той програмира часовника за събуждане, взе таблетка сънотворно и скоро потъна в благочестив сън.
Следващият ден му се стори по-поносим, може би защото се натъпка до ушите с лекарства. Някои от тях изпадаха в противоречие едно с друго, други като вторичен ефект причиняваха неприятни усещания, но той се нуждаеше от тях с двойна цел: от една страна да възвърне смелостта си, за да продължи изследванията на околната обстановка, а от друга да победи мъчителното неспокойствие, което го подтикваше да се
