Буря се надига

Скоро ще се затвори.

Марат-дамане, онези, които наричаха себе си Айез Седай, започнаха да се изнизват през безумния отвор във въздуха, както и мъжете с черните палта, Аша’ман, и всички се смесиха с кривоносите войници. Неколцина от тях приключиха с връзването на Танера на седлото на коня. Животните бяха осигурени от Преродения Дракон. Колко странно, че им правеше подаръци след всичко, което се беше случило.

Младежът със суровия поглед отново се обърна към нея.

— Повтори указанията си.

— Трябва да се върна в Ебу Дар с послание до водачите ни там.

— Щерката на Деветте луни — каза строго Прероденият Дракон. — Ще отнесеш посланието ми на нея.

Фалендре се поколеба. Изобщо не беше достойна да говори на някого от Кръвта, още по-малко на Върховна лейди, дъщеря на Императрицата, дано да живее вечно! Но изражението на този мъж не допускаше никакво възражение. Фалендре трябваше да намери начин.

— Ще доставя посланието ви на нея — продължи тя. — Ще й кажа, че… не храните никаква злоба към нея заради това нападение и че желаете среща.

— Все още желая среща — каза Прероденият Дракон.

Доколкото Фалендре знаеше, Щерката на Деветте луни изобщо не беше знаела за първоначалната среща. Тя бе уредена тайно от Анат. И точно затова Фалендре знаеше със сигурност, че този мъж трябва да е Прероденият Дракон. Защото само Прероденият Дракон можеше да се изправи срещу една от Отстъпниците и не само да оцелее, но да излезе победител.

А тя наистина ли беше това? Една от Отстъпниците? Умът на Фалендре се замая от тази мисъл. Невъзможно. И все пак тук, пред нея, стоеше Прероденият Дракон. Щом той беше жив, щом той, крачеше по земята, значи и Отстъпниците щяха да са тук. Беше объркана, мислите й кръжаха в безизходен кръг. Потисна ужаса си — по-късно щеше да се оправя с това. Трябваше да запази самообладание.

Насили се и погледна замръзналите геми, които мъжът имаше вместо очи. Трябваше да съхрани някакво достойнство, макар и само за да вдъхне увереност в другите четири оцелели сул-дам. И дамане, разбира се. Ако сул-дам отново изпаднеха в паника, никаква надежда нямаше да има за дамане.

— Ще й кажа — заговори тя, мъчеше се да запази гласа си спокоен, — че вие все още желаете да се срещнете с нея. Че вярвате, че трябва да има мир между нашите народи. И трябва да й съобщя, че лейди Анат беше… беше една от Отстъпниците.

Видя как една от марат-дамане избута Анат през дупката във въздуха. Съхранила бе гордата си осанка, въпреки че беше пленница. Винаги се беше опитвала да властва над положението си. Възможно ли бе наистина да е каквото този мъж твърдеше, че е?

Как щеше Фалендре да се изправи пред дер’сул-дам и да обясни тази трагедия, тази ужасна бъркотия? Искаше й се да е по-далече от всичко това, да се скрие някъде.

— Трябва да имаме мир — заяви Прероденият Дракон. — Ще се погрижа това да стане. Кажи на господарката си, че може да ме намери в Арад Доман. Ще задържа сражението срещу вашите сили там. Нека знае, че го правя в знак на добра воля, също както освобождавам вас в знак на добра воля. Не е срамно да сте манипулирани от една от Отстъпниците, особено от… онова същество. В известен смисъл вече съм по-спокоен. Безпокоях се, че някой от тях се е внедрил сред благородниците на Сеанчан. Трябваше да се досетя, че това ще е Семирага. Тя винаги е предпочитала предизвикателството.

Говореше за Отстъпниците с невероятно чувство за фамилиарност и Фалендре се смрази от това.

— Можете да тръгвате — каза той.

След това пристъпи и прекрачи през раздраното във въздуха. Какво ли не беше готова да даде, за да има този фокус с пътуването за Ненси. Последната марат-дамане мина през дупката, тя се затвори и Фалендре и другите останаха сами. Бяха окаяна група. Талха още плачеше, а Малиан изглеждаше готова да повърне. Лицата на няколко от другите бяха изцапани със засъхнала кръв. Фалендре се радваше, че бе успяла да избегне за тях приемането на Цяра. Видяла беше как един от онези мъже бе Изцерил членове на свитата на Дракона. Кой знае каква поквара можеше да остане върху човек под онези мръсни ръце?

— Бъдете силни — заповяда им тя, макар да не се чувстваше толкова уверена, колкото се опитваше да изглежда. Той наистина я беше освободил! Почти не беше се надявала на това. Най-добре беше да се махнат бързо оттук. Много бързо. Подкани ги да се качват на конете, които им беше дал, и след няколко минути вече яздеха към Ебу Дар, всяка сул-дам със своята спътничка дамане зад нея.

Събитията от този ден можеше да означават, че ще я лишат от дамане, ще й забранят да държи повече ай-дам. След като Анат я нямаше, щяха да накажат някоя друга. Какво щеше да каже Върховната лейди Сурот? Дамане мъртва, Прероденият Дракон — оскърбен.

Разбира се, лишаването от достъп до ай-дам щеше да е най-лошото, което можеше да я сполети. Не можеха да направят такава като Фалендре да’ковале, нали? При тази мисъл горчивината отново кипна във вътрешностите й.

Много внимателно трябваше да обясни събитията от този ден. Трябваше да има някакъв начин да представи нещата така, че да спаси живота си.

Дала беше думата си на Дракона да говори пряко на Щерката на Деветте луни. И щеше да го направи. Но можеше и да не го направи веднага. Всичко това трябваше да се обмисли грижливо. Много грижливо.

Наведе се над врата на коня и го пришпори напред, далече пред другите. Така нямаше да видят сълзите на безсилие, болката и ужаса в очите й.

Тилий Кирган, флаг-генерал на Всепобедната армия, седеше на коня си на билото на горист хълм, загледана на север. Колко различна бе тази земя. Родината й, Марам Кашор, беше сух остров в най- югоизточния край на Сеанчан. Дърветата лума там бяха прави, извисени нагоре чудовища с гигантски листа, щръкнали от върха като гребен коса на член от Висшата кръв.

Нещата, които минаваха за дървета в тази земя, бяха в сравнение с тях чворести, криви и разклонени храсти. Клоните им бяха като пръсти на стари войници, вкочанени от многото години държане на меча. Как ги наричаха местните тези растения? Шубраци? Колко странно. Като си помислиш, че предците й можеше да са дошли от това място, тръгнали с Лутаир Пейендраг към Сеанчан.

Армията й се нижеше в марш долу по пътя и вдигаше прахоляк. Хиляди по хиляди души. По-малко, отколкото бе имала преди, но не с много. Две недели бяха минали след битката й с айилците, където планът на Перин Айбара беше подействал впечатляващо. Да се сражава рамо до рамо с мъж като него винаги беше горчиво-сладко преживяване. Сладко заради чистата му гениалност. Горчиво заради тревогата, че един ден ще се срещнат на бойното поле. Тилий не беше от тези, които изпитваха наслада от предизвикателството на сраженията. Винаги бе предпочитала да побеждава с лекота.

Някои пълководци твърдяха, че да не изпитваш никога трудности означава никога да не бъдеш принуден да се подобриш. Тилий смяташе, че тя и хората й трябва да си правят тренировките на учебния полигон, а трудностите да оставят за враговете си.

Нямаше да й хареса да се изправи срещу Перин. Изобщо. И не просто защото й допадаше.

По пръстта бавно изтупкаха копита. Тя погледна през рамо и видя Мишима, който спря коня си, бял скопец, до нейния. Беше вързал шлема си за седлото, нашареното му с белези лице беше умислено. Чифт си бяха двамата. Лицето на самата Тилий носеше немалко стари белези.

Мишима й отдаде чест, по-почтително вече, след като Тилий бе издигната до Кръвта. Точно това съобщение, донесено от ракен, бе неочаквано. Беше чест, с която все още не бе свикнала.

— Още ли размисляш над битката? — попита Мишима.

— Да — отвърна Тилий. Две недели, а все още владееше ума й. — Ти какво мислиш?

— За Айбара ли? — попита той. Все още й говореше като на приятел, макар и да отбягваше да среща погледа й. — Добър войник е. Малко прекалено съсредоточен, прекалено сдържан. Но стабилен.

— Да — отвърна Тилий, после поклати глава. — Светът се променя, Мишима. По непредвидими за нас начини. Най-напред Айбара, после странностите.

Мишима кимна замислено.