Облаците още си бяха там. Стараеше се да не ги поглежда, когато пак тръгна към плевника. Тия облаци бяха като очи, надничаха над рамото му.
В плевника светлината се ръсеше през пукнатините в стената и падаше в прахта и сеното. Сам го беше вдигнал някъде преди двайсет и пет години. Все се канеше да подмени част от изкорубените дъски на покрива, но вече нямаше време за това.
До стената с инструментите посегна за най-лошата коса, но спря. Вдиша дълбоко и вместо нея свали най-добрата. Върна се при ковачницата и счупи почти цялото държало.
Докато хвърляше настрана откършеното дърво, се приближи Вешир — най-възрастният от ратаите, — повел с въже две кози. Видя острието на косата върху наковалнята и лицето му помръкна. Върза козите за един кол и притича до Реналд, но си замълча.
Как да направи алебарда? Тюлин беше казал, че ставали за смъкване на човек от коня. Е, трябваше да смени дръжката с по-дълъг и прав прът от ясен. Захванатият край на дръжката трябваше да стърчи над острието, оформен грубо като връх на копие и обкован с тенеке отгоре, за здравина. А после щеше да загрее острието и да го намали някъде до средата, та да стане като кука, която да може да дръпне човек от коня и може би да го прободе в същото време. Напъха желязното острие в жаравата и започна да си връзва престилката.
Вешир постоя, погледа, после пристъпи и го хвана за ръката.
— Реналд, какво правиш?
Реналд дръпна ръката си.
— Отиваме на север. Бурята иде и отиваме на север.
— Отиваме на север само заради една буря? Това е лудост!
Почти същото беше казал и Реналд на Тюлин. Отекна далечен гръм.
Тюлин беше прав. Посевите… небето… храната, която се разваляше без причина. Още преди да говори с Тюлин, Реналд го беше знаел. Дълбоко в душата си го беше знаел. Тази буря нямаше да мине отгоре и да изчезне. Трябваше да я срещнат.
— Вешир — заговори Реналд и се захвана отново с работата си, — ти си ратай в тази ферма от… колко, петнайсет години вече, нали? Ти си първият, когото наех. Добре ли се отнасях с тебе и с другите?
— Добър беше с мен — отвърна Вешир. — Но да ме изгори дано, Реналд, никога досега не си решавал да
— Защото и да не заминем, ще е все едно дали сме сели, или не.
Вешир се намръщи.
— Синко — рече Реналд, — ще направиш каквото аз кажа, и толкова. Иди довърши събирането на стоката.
Вешир се поядоса, но се подчини. Добър мъж беше, макар и луда глава.
Реналд издърпа острието от жарта, металът се беше нажежил до бяло. Положи го върху малката наковалня и започна да бие с чука. Екът на метала бе сякаш по-силен, отколкото трябваше да е. Кънтеше като трясък на гръмотевица и звуците се сливаха. Сякаш всеки удар на чука бе сам по себе си част от бурята.
Докато се трудеше, кънтежите сякаш заоформяха думи. Все едно някой мърмореше някъде в тила му. Една и съща фраза непрекъснато.
Продължи да чука, скъси острието и направи кука на края. Още не знаеше защо. Но нямаше значение.
Бурята идеше и той трябваше да е готов.
Фалендре гледаше как кривокраките войници връзват увитото в одеяло тяло на Танера през седлото и се бореше да надвие желанието да заплаче отново, желанието да повърне. Беше старша и трябваше да запази някакво самообладание, ако искаше и другите четири оцелели сул-дам да го направят. Опитваше си да си каже, че е виждала и по-лошо, битки, в които не една сул-дам беше загинала, и не една дамане. Това обаче я наведе на мисълта как точно бяха срещнали смъртта си Танера и Мири и тя потръпна.
Свитата до рамото й Ненси изхлипа и Фалендре я погали по главата и се помъчи да отпрати утешително чувство през ай-дам. Това като че ли често вършеше работа, но не толкова добре днес. Собствените й чувства бяха твърде размътени. Да можеше само да забрави, че дамане беше заслонена и от кого. От какво. Ненси изхлипа отново.
— Ще предадеш ли съобщението, както ти наредих? — каза един мъж зад нея.
Не, не просто който и да е мъж. Киселината в корема й кипна, щом чу гласа му. Насила се извърна към него, наложи си да срещне студените му, жестоки очи. Сменяха цвета си, когато помръднеше, ту сини, ту сиви, но винаги оставаха лъскави като геми. Много корави мъже бе познавала, но беше ли познавала изобщо някой толкова корав, че да изгуби ръка и миг след това да я вземе, все едно че е изтървал ръкавица? Поклони се формално и подръпна ай-дам, за да направи същото и Ненси. Дотук се бяха отнасяли добре с тях като пленнички, предвид обстоятелствата, дори дотам, че да им дадат вода за измиване, и изглежда, нямаше да останат пленнички за много дълго. Обещанието за свобода можеше да е част от някакъв замисъл.
— Ще предам съобщението ви с грижата, която то заслужава — почна тя и оплете език. Каква му беше титлата? — Милорд Дракон — добави припряно. Езикът й пресъхна от думите, но той кимна, тъй че явно беше достатъчно.
Една от марат-дамане се появи през онази невъзможна дупка във въздуха, млада жена със сплетена на дълга плитка коса. Носеше по себе си накити колкото за някоя от Кръвта и на всичко отгоре — червена точка по средата на челото.
— Колко дълго мислиш да останеш тук, Ранд? — попита тя строго, все едно мъжът с жестоките очи бе някакъв слуга, а не онзи, който беше. — Колко близо до Ебу Дар сме оттук? Мястото е пълно със сеанчанци, знаеш, а сигурно и с ракени прелитат над него.
— Кацуан ли те прати да ме питаш това? — каза той и страните му леко се изчервиха. — Не много дълго, Нинив. Няколко минути.
Младата жена отмести погледа си към другите сул-дам и дамане. Всички взимаха пример от Фалендре, правеха се уж, че никаква марат-дамане не ги гледа, и най-вече никакви мъже в черни палта. Другите бяха изправили гърбове, колкото можеха. Сиря беше измила кръвта от лицето си и от това на Таби, а Малиан ги беше овързала с големи компреси, от което изглеждаха все едно, че носят някакви странни шапки. Циар бе успяла да почисти повечето повърнато по предницата на роклята си.
— Все пак мисля, че трябва да ги Изцеря — каза рязко Нинив. — Ударите по главата могат да причинят някои странни неща, които не проличават веднага.
Сиря пребледня и дръпна Таби зад себе си, сякаш за да я защити. Все едно че можеше. Светлите очи на Таби се разшириха от ужас.
Фалендре вдигна умолително ръка към високия млад мъж. Към Преродения Дракон, изглежда.
— Моля ви. Ще получат медицинска помощ веднага щом стигнем в Ебу Дар.
— Откажи се, Нинив — каза младият мъж. — Като не искат Цяра, не го искат, и толкова. — Марат- дамане го изгледа навъсено и стисна плитката си толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Погледът му отново се върна върху Фалендре. — Пътят за Ебу Дар е на около час източно оттук. Ако бързате, може да стигнете в града до вечерта. Щитовете над дамане ще се изпарят след около половин час. Вярно ли е това за изтъкани от сайдар щитове, Нинив? — Тя само го изгледа намръщено. — Вярно ли е, Нинив?
— Половин час — отвърна тя най-сетне. — Но всичко това не е редно, Ранд ал-Тор. Връщането на тези дамане. Не е редно и ти го знаеш.
За миг очите му станаха още по-студени. Не по-сурови. Това щеше да е невъзможно. Но за този протяжен миг сякаш побраха в себе си пещери от лед.
— Редното беше лесно да се разбере, докато трябваше да се грижа само за няколко овце — промълви той. — Днес понякога е по-трудно да го откриеш. — Обърна се и повиши глас. — Логаин, върни ги всички през портала. Да, да, Мерайз. Не се опитвам да ви командвам. Но ако благоволите, все пак елате при нас.
