бяха изсъхнали до един. Не бяха издържали зимата. Трябваше да ги оскубе скоро. А тревата… е, тревата си беше още просто зимна слама. И бурени даже не бяха поникнали още.
Внезапен гръм го разтърси. Чист, рязък, като грохот на метал в метал. Изтрещя в прозорците на къщата, разтресе дъските на чардака, завибрира сякаш чак в костите му.
Той подскочи стъписан и се дръпна назад. Тоя беше ударил близо — може би в имота му. Зачовърка го да иде да огледа. Огън от мълния можеше да унищожи човек, да му изгори земята. Тук горе в Пограничните земи толкова много неща можеше да послужат за разпалка — суха трева, сухо дърво, сухо зърно.
Но облаците все още бяха далече. Този гръм
Притвори очи да се успокои и си пое дълбоко дъх. Дали не си беше въобразил гърма? Дали дъската не му хлопаше вече, както все се шегуваше Гафин? Отвори очи.
А облаците бяха току над къщата му.
Все едно се бяха изтърколили напред изведнъж, решили да ударят, докато не ги гледа. Завладели бяха вече цялото небе и се разстилаха във всички посоки, огромни и смазващи. Почти усещаше тежестта им, затиснала въздуха около него. Пое дъх — въздухът внезапно бе натежал от влага, — по челото му избиха капчици пот.
Облаците кипяха, тъмни черни и сребристи валма, разтърсвани от бели мълнии. Изведнъж извряха надолу като фунията на прашна вихрушка, понесоха се право към него. Той извика и вдигна ръка като заслепен от могъща ярка светлина. Тази чернота. Тази безкрайна, поглъщаща
А облаците изчезнаха.
Лулата му тупна на дъските на чардака, пръсна изгорелия табак по стъпалата. Не беше усетил, че я е изтървал. Поколеба се, загледан в празното синьо небе и разбрал, че се е свил от страх пред нищо.
Облаците отново бяха далече на хоризонта, на четирийсет левги поне. Гърмът им отекваше тихо.
Вдигна лулата с разтрепераната си, нашарена с тъмни старчески петна ръка, потъмняла от многото години под слънцето. „Умът ти върти номера, Реналд — помисли си. — Почва да ти хлопа дъската май, ясно е като две и две.“
Изнервен беше заради посевите. Това го докарваше до ръба. Колкото и бодри думи да говореше на младите, просто не беше естествено. Все нещо трябваше да е поникнало досега. Работил беше тази земя четирийсет години! Не му трябваше толкова време на ечемика, за да покълне. Не му трябваше, да го изгори дано. Какво му ставаше на този свят напоследък? Да не може да разчита човек, че растенията ще покълнат и че облаците ще си стоят където трябва.
Насила седна отново на стола, с разтреперани крака. „Остарявам, хм…“
Цял живот беше работил това стопанство. Земеделието в Пограничните земи не беше лесна работа, но ако човек се трудеше упорито, можеше да връзва двата края, стига посевите му да са здрави. „Късметът ти е толкова, колкото е зърното ти в нивата“, казваше баща му.
Е, Реналд беше един от най-преуспяващите стопани в околността. Беше се справил достатъчно добре, за да изкупи двете ферми над неговата и всяка есен да може да откарва трийсет фургона на пазара. Вече разполагаше с шестима добри мъже, които работеха за него, оряха нивите и се бъхтеха по полето. Не че не му се налагаше да слиза долу в боклука всеки ден и да им показва какво е да си добър стопанин. Не може човек да се остави един малък успех да го съсипе.
Да, работил я беше тази земя, живял я беше тази земя, както казваше баща му. Разбираше го времето толкова добре, колкото може да го разбира човек. Тия облаци не бяха естествени. Грохотеха тихо като животно, заръмжало в тъмна нощ. Чака. Дебне из горите наоколо.
Подскочи при новия трясък на гръмотевица — стори му се съвсем близо. На четирийсет левги ли бяха облаците? Това ли си беше помислил? Май като да бяха на десет по-скоро, сега като ги огледа.
— Я не се дръж така — изръмжа на себе си. Собственият му глас му прозвуча добре. Истински. Хубаво беше да чуе нещо друго освен трополенето и скърцането на кепенците от вятъра. Не трябваше ли и гласа на Ауейн да може да чуе отвътре, докато готви вечерята?
— Изморен си. Това е. От умората е. — Бръкна в джоба на елека си и извади кесията с табака.
Някъде отдясно до ушите му дойде смътен грохот. Отпърво реши, че е гръмотевица. Само че този грохот беше някак много скърцащ, много редовен някак. Не беше гръм. Колелета се търкаляха.
И да, ето че една грамадна, теглена от волове кола прехвърли хълма на Малард ей там, на изток. Реналд сам го беше нарекъл така тоя хълм. Всеки добър хълм трябва да си има име. Пътят беше пътят на Малард. Защо и хълма да не го нарече така?
Наведе се напред в стола, зарязал облаците, и примижа, мъчеше се да различи лицето на коларя. Тюлин? Ковачът? Какви ги вършеше тоя човек, подкарал кола, натоварена до небесата? Че нали новия плуг на Реналд трябваше да прави сега!
Мършав като за човек с неговия занаят, Тюлин все пак беше два пъти по-мускулест от повечето орачи. Имаше тъмната коса и смугла кожа на шиенарец и бръснеше лицето си според обичая им, но не носеше перчема. Семейството на Тюлин можеше да проследи корените си чак до героите на Пограничните земи, но самият той беше селски човек, като останалите. Държеше ковачницата в Дъбова река, на пет мили на изток. Реналд неведнъж се беше забавлявал с игри на камъчета с ковача в зимните вечери.
Тюлин застаряваше. Не беше преживял толкова лета като Реналд, но през последните няколко зими бе започнал да говори за оттегляне. Ковашкият занаят не си е за стар човек. То и земеделието не е де. Всъщност има ли
Фургонът на Тюлин се приближи по отъпкания черен път към двора на Реналд с варосаната ограда. „Виж, това е странно“, помисли си Реналд. След фургона се точеше спретната върволица животни: пет кози и две дойни крави. По канатите бяха навързани кафези с чернопери пилци, а самият фургон беше натъпкан с мебели, чували и бурета. Младата щерка на Тюлин, Мирала, седеше на капрата с него, и жена му, златокосата жена от Юга, също. От двайсет и пет години Галана му беше жена, но Реналд все още мислеше за нея като за „онова южняшко момиче“.
Цялото семейство беше на фургона, с най-доброто от стоката си. Явно бяха тръгнали на път. Но накъде? Да навестят близки може би? Двамата с Тюлин не бяха играли на камъчета от… аа, от три недели вече. Не беше много време за гости сега, с идването на пролетта и суетнята покрай сеитбата и саденето. Все някой обаче трябваше да оправя палешниците и да точи косите. Кой щеше да го прави, ако ковачницата на Тюлин изстинеше?
Докато Тюлин спираше фургона пред двора му, Реналд напъха щипка табак в лулата си. Мършавият прошарен ковач връчи поводите на дъщеря си, после слезе от фургона — ходилата му вдигнаха облачета прах, щом стъпи на земята. Реналд отвори уста да поздрави, но Тюлин заговори пръв:
— Зарових най-добрата си наковалня в старата ягодова леха на Галана, Реналд. Знаеш я къде е, нали? И най-добрите си сечива прибрах там. Всички са добре смазани и наредени в най-здравия ми сандък, на сухо. Това трябва да ги опази от ръждата. За известно време поне.
Реналд го гледаше, забравил за лулата. Щом Тюлин си беше заровил наковалнята… хм, това значеше, че не се кани да се връща скоро.
— Тюлин, какво…
— Ако не се върна — рече Тюлин и хвърли поглед на север, — изрови ги да не идат зян. Продай ги на някой грижовен, Реналд. Не ми се ще тоя, дето ще бие по наковалнята ми, да е кой да е. Двайсет години ги събирах тия сечива, знаеш.
— Но, Тюлин… — изломоти Реналд. — Къде си тръгнал?
Тюлин се извърна отново към него, подпрян на парапета на верандата. Кафявите му очи го загледаха сериозно.
— Буря иде. — Тюлин го гледаше, без да мига. — Та мисля на север да хвана.
— Буря ли? Онова там на хоризонта ли имаш предвид? Тюлин, лоша изглежда — костите ми да изгори, и още как, — но няма смисъл да се бяга от нея. Виждали сме лоши бури и преди.
— Не и като тая, приятелю — рече Тюлин. — Тая не е от бурите, дето ще ги пренебрегнеш току- така.
— Тюлин? — попита Реналд — За какво говориш?
Преди ковачът да успее да му отвърне, Галана подвикна от фургона:
