безработицата е базирано на централизираните инструменти за контрол върху безработните и борба с изкривяванията: „няма пари за онези, които отказват държавното заплащане, само защото трябва да приемат скучни работни места“. При едно отношение, което иска да подпомогне стремежа към съзидание, при което хората ще използват умения и труд в монетарните и немонетарни сектори но икономиката (самостоятелна работа, „направи си сам“ и т.н.) ще се търси децентрализиран подход, „поръчков“ начин на работа с цели общности — нещо, за което държавните чиновници не са готови. Новата ситуация от една безработица, състояща се от почти 50% в Централна и Източна Европа, т.е. в индустриализираните региони, изисква радикално нов подход при решаване на тези проблеми. Например, в Обединеното кралство само 10% от хората, занимаващи се със собствен труд през 1984 г., са започнали дейността си чрез правителствена програма, насочена в тази посока.
Високата цифра на безработицата може да се окаже основна движеща сила тук: практикуващите физически труд казват, че се чувстват по-добре, ако могат да кажат, че се „самонаемат“, отколкото че са безработни. Измежду онези 273 000 „самонаети“ в Англия болшинството твърди, че по-рано са били или безработни, или икономически неангажирани (домакини, пенсионери и т.н.). Работниците на физическия труд, които се „самонаемат“ са 31%, но измежду тях 16% са прехвърлилите се от заетост в самозаетост. Франция е пример за успешна проведена политика „с дъното нагоре“ и то децентрализирано. Последна дума при избора на заетост там има индивидът. Там са решили да изплатят на отскоро безработния определена сума, еквивалентна на капитализирания сбор от едногодишните помощи за безработни, ако безработният иска да започне свой бизнес.
Правителствата все повече се включват в програмите за защита на платените работници и зависимите от тях семейни членове, когато те станат негодни за работа поради болест, нещастен случай, старост или др., но тук отново те се срещат с опити за измама, както и с трудността при прилагане на една централна политика към невероятното разнообразие от проблеми, предлагани от живата практика.
Друг важен момент е ефектът върху фискалната политика от прилагането на частичен труд и ревалоризацията на немонетаризирания труд. Докато в първата област правителствата могат да играят прогресивна роля, във втората можем да очакваме само една крайно консервативна позиция. Именно тук трябва да се проведат много изследвания и да се правят предложения за адаптиране на фискалната политика към реалността около нас — все по-голямата роля на частичната заетост и на немонетаризираните трудови дейности. Част от проблема е в приемането на факта, че съществува „подземна“ икономика и че е по-добре да се реорганизира приходът от нея така, че тя да остане в рамките на законността. Големият въпрос ще е във възможността ни да запазим и дори да ускорим нейните креативни и производствени възможности.
Цялото това държавно вмешателство повдига въпроса за значението на държавата като източник на приходи и нейната ефективност в това направление. В петте големи западноевропейски страни сега повече от половината работоспособно население разчита на държавата за целия или част от седмичния си доход: заплатите на държавните чиновници, пенсиите, помощите за безработните и т.н. Това означава, че почти три четвърти от всички семейства в Англия, Франция, Италия, Швеция и Германия имат поне един член на семейство, чиито основен доход идва от националното или местното правителство. Дори и в САЩ — страната на свободната частна инициатива — 42% от възрастните работещи зависят от обществените пари. Докато през 1951 г. най-големият държавен работодател бе армията, сега войници, моряци и пилоти представляват малцинство пред армията от медицински сестри и учители: 40–50% от всички държавни работници са наети в здравеопазването, образователната система и някои други обществени услуги.
Ако националната държава се е превърнала в източник номер едно на доходи, то тогава начинът, по който тя разпределя тези доходи, става въпрос номер едно. Насърчава ли с поемането на рискове? По най- ефективния начин ли с разпределят парите? Съответства ли всичко това на нуждите на хората? Има ли днешната сложна система други алтернативи? Схемата на трите трудови слоя е може би единият от възможните отговори.
5.2. Увеличаване на стойността на немонетаризирания труд
Важно е да се разработят методи за оценка на натрупаното богатство. Световната банка направи важна стъпка, като започна публикуване на статистически данни за реалната покупателна способност, генерирана от приходите в редица страни. Трябва да се подчертае, че въпросната покупателна способност е представена в средни стойности и че във всяка отделна страна се наблюдава значителна разлика между отделните райони, градове и села, север-юг и т.н. Адекватната местна политика винаги трябва да отчита тези разлики.
Основният момент е в това, че понякога цената на дадени продукти, системи или услуги показва растяща бедност по сравнение с времената, когато те са били свободно достъпни (плащат за пречистване на питейната вода, докато в други региони с по-запазена екология водата си е същата както преди и много по-евтина). По отношение на икономическото значение на немонетаризираните и немонетизирани дейности — там където няма паричен обмен — трябва да се разработят индикатори, които точно да отчитат реалното натрупване на богатство в смисъл на стоки и услуги (и човешки отношения), независимо дали за тях се плаща или не.
Въпросният индикатор (индикатори) трябва също да покаже до каква степен при дадени ситуации или в дадена среда самостоятелното производство е получило развитие или пък е било унищожено. Наистина, нужен е индикатор, който да покаже реалното натрупване на богатство от гледна точка на този източник.
Що се отнася до общата екологическа обстановка, индикаторите и статистиката трябва да бъдат развивани колкото се може повече в посока към разработване на дългосрочни перспективи (промени на климатичните условия, постиндустриалните структури и тяхното влияние, комуникационните системи и т.н.). Нуждаем се и от индикатор на несигурността на подобни индикатори и хипотези. Трябва да се направи опит да се идентифицират несигурностите, които подлежат на управление (там, където честотата и обема на явленията са предвидими и могат да се вземат рационални решения), както и онези, които не могат да бъдат управлявани поради високото ниво на несигурност.
Необходимо е да се проведат специални изследвания и да се разработят индикатори за наблюдение на двупосочното движение на стоки и услуги между немонетаризирания и монетаризирания пазар. И в двата случая трябва да се установи, в каква степен това движение увеличава или намалява общото богатство. Това означава, че вместо да ограничаваме икономическия анализ до наблюдение на монетаризираната система и нейната ефективност, ние ще искаме да се детерминира цялостното ниво и границите на ефективността на монетаризираните системи до степента, която вече ще има смисъл да стимулира или реорганизира немонетаризираната система, която се явява необходимо допълнение към обслужващата икономика.
Тези проблеми не могат да се разглеждат като изключителна задача само на развитите постиндустриални страни. Бързо индустриализиращите се страни навсякъде по света използват технологии и методи за производство на богатството, които ускоряват предоставянето на услуги и свързаните с тях ограничения. От друга страна, характерът на икономиката на обслужването може да доведе до ситуация, при която много от т.нар. слаборазвити страни да се окажат с по-високо реално равнище на обществено богатство, отколкото количествено се е определяло досега. Голямо внимание трябва да се отдели на факта, че разглеждайки икономическото развитие през призмата на монетаризираната система, богатството, произвеждано в немонетаризираната система често се отклонява в друга посока — често се намалява, а понякога и унищожава. Работата е в това, че в Обслужващата икономика монетизираната система, ако трябва да се оптимизира производството, се нуждае от силна поддръжка от немонетизирани и немонетаризирани действия.
Много изследвания в Германия показаха, че границите между труд, обучение и развлечение все повече се размиват. Действията, осъществими във всяка от тези области често се осъществяват върху релсите на другите два. Продължаващото цял живот образование все повече и повече става нужно на всички, но особено на тези от 60-те години. Достъпността на работа с непълен работен ден може да нараства при смяна на дейностите, с адаптиране и съответното обучение, като изгодно се комбинират минал опит в един сектор с крачка към друг. Освен това, в някои сектори пожизненото образование трябва да се поддържа на
