Хенри Слесар, Харлан Елисън
Единствената възможност
Освен огромния нос и зеленоватия оттенък на кожата в госта нямаше нищо странно.
За чест на Милт Кловиц трябва да кажем, че видът на зеленото човече, седящо безгрижно в креслото, не го шашна. Той затвори вратата на апартамента си, свали си шапката и я захвърли кой знае защо на пода, а не на полицата на шкафа.
— Вие сте зелен — забеляза Милт Кловиц, запазил пълно самообладание.
Изглежда, посетителят се зарадва от проявената наблюдателност и хладнокръвие.
— Съвсем вярно — потвърди бодро той. — Надявахме се, че вие ще възприемете този факт спокойно.
Милт Кловиц се опитваше да запази приписаното му спокойствие. Успя да се отпусне на стола, без да му се разтреперят коленете.
— Твърдо вярвахме, че земянин, възпитан от фантастичната литература на нашата епоха — гостът махна със зелената си ръка по посока на полицата с любимите книги на Милт, — ще бъде готов за нашето появяване.
— Откъде?… — измъчената дума заседна в гърлото на Милт и прекъсна въпроса, но зеленото човече разбра.
— Вие не знаете името на нашия свят… Обезпокоени сме най-сериозно от поведението ви.
— От моето?! — Милт беше поразен.
— О, не лично от вашето… На вашия вид. Отдавна наблюдаваме човечеството с тревога и най-после взехме решение.
— Какво решение?
— Вашите лудории с атомната енергия представляват значителна заплаха за нашата безопасност. По тази причина Съветът на старейшините мъдро постанови да се вземат предпазни мерки.
— Мерки?…
— Да се унищожи вашата планета. След шест хипосек… Извинете, според земното времечисление точно след две седмици.
Мравки полазиха по гърба на Милт. Добре ли чу? Възможно ли е?
— С-старата песен. За пръв път са използували тази тема още през XVIII век — Милт усети прилив на сили. Тук, в родната си стихия той се чувствуваше като риба във вода. — Развивали са я Жул Верн, после Уелс, а съвременните писатели вече я оглозгаха до кокал. Та сега това е просто клише! Нали…
Зеленият гостенин вдигна ръка.
— Удивен съм, мистър Кловиц. Вашата недоверчивост минава всякакви граници. Възнамерявахме да ви предложим щастливата възможност да оцелеете, но… — той тъжно поклати глава — вие, изглежда, предпочитате да загинете заедно с всички. Какво пък, в списъка ми има и други кандидатури.
Той стана и тръгна към вратата.
— Хей! Стойте! Трябва да поговоря с вас! — извика Милт.
Зеленото човече се обърна.
— Е, какво има?
— Чуйте… наистина… Без да искаш, ще се смутиш: в собствения ти дом — пришелец от друга планета!
— От друга галактика! — обидено го поправи гостът.
— Да, разбира се, тъкмо това имах предвид — промърмори Милт. — Разбирате ли, бях потресен… Ако ми дадете възможност…
Зеленото човече с явно съмнение сви пълните си устни.
— Добре — върна се и седна, извади странна металическа картичка, започна да почуква по нея с още по-странен пишещ инструмент. — Така… Сега ще определим мястото, където трябва да отидете със своята половинка…
— С каква половинка? Аз съм ерген.
— Моля?
— Ерген. Самотен. Неженен.
— Не разбирам — зеленото човече премигна, издутината на мястото на носа му се набръчка. — От докладите на наблюдателите става ясно, че вашата раса е чифтосана. Има два пола: мъжки и женски. И така се размножавате.
— Това е вярно. Само че аз не съм се чифтосал, засега все още не съм. А може би и няма да го сторя. Така че за това няма какво да се безпокоите.
Зеленият гостенин въздъхна тежко. Бавно поклати глава и започна да се изправя на крака с вид, изразяващ дълбоко разочарование.
— Къде тръгнахте?
— Естествено предполагах, че имате половинка; смятахме, че това е общ принцип. И имам строга заповед да спася двойка.
— Но почакайте…
— Уви, не мога да наруша нареждането на Съвета.
Гостът тръгна към вратата. Милт в отчаяние сграбчи зеленото човече за ръкава и го изтегли обратно.
— Нима ще напуснете…
— Имам заповед — мрачно повтори пришелецът.
— Но аз ще си намеря половинка! Обещавам!
— Струва ми се малко вероятно…
— Да пукна иначе! — истерично извика Милт; вече нямаше сили да се сдържа. — Ще си намеря незабавно! Ще видите! Такава, истинска половинка, земен тип…
— Страхувам се, че няма да имате време.
— Ами… седмица… няколко дни!
Пришелецът се поколеба, давайки на Милт известна надежда.
— Няколко дни? И колко по-точно?
— Пет!
Гостът се намръщи.
— Четири! Три!
— Смятате ли, че ще ви стигнат три дни?
— Сигурен съм!
— Вече изоставам от графика, така че всяко забавяне…
— Кълна се! След три дни ще бъда готов!
— Добре — съгласи се посетителят. — Давам ви три дни. Ако при завръщането ми все още сте… ъ-ъ… ерген…
Той изразително сви рамене и излезе през вратата.
Това трябваше да бъде Наоми Уинклер. Не защото Наоми беше въплъщение на мечтите му или само с нея си се представяше Милт на някоя далечна планета — той просто не общуваше с други девойки.
Не може да се каже, че Милт Кловиц растеше като мамино синче. Но и преди, и след смъртта на майка си той много-много не се замисляше за заобикалящия го свят. Работеше си спокойно в едно рекламна агенция, увличаше се в четене на любимата си фантастика и животът му течеше отмерено я безгрижно.
Милт се запозна с Наоми, когато я назначиха за машинописка в транспортния отдел на агенцията. Срещаха се рядко. И макар че Милт три пъти несръчно я целуна, мисълта за брачен съюз не му беше идвала наум. Женитбата никак не се вписваше в кръга на интересите му.
— Ало, Наоми? Милт се обажда. Аз тука… ъ, мислех, ще се съгласиш ли днес да вечеряш с мене? Да, разбирам, че е събота и така нататък, но ако бихме могли да се видим…
